Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (34)

Трийсет и трета глава

Уилям и Иския поседяха, заслушани в шума отвън.

— Според теб Гофман успял ли е да мине през вратата? — попита угрижено Иския. — Не биваше да се разделяме с Фил.

— Нямахме избор.

Уилям взе ръководството от масата. „ИНСТРУКЦИИ ЗА ЕКСПЛОАТАЦИЯ НА ВОДОЛАЗЕН ЗВЪНЕЦ ПРИ ТЕЛЕПОРТАЦИЯ“, пишеше на корицата, а отдолу имаше снимка на водолазен звънец, същият като този, в който се намираха.

— Телепортация? — промърмори Уилям. Разгърна наръчника и зачете.

Две минути по-късно вече се спускаха.

Уилям стоеше пред лостовете и направляваше потъващия звънец. Никога не си беше имал работа с подводници. Като малък си играеше с една във ваната, но тя, разбира се, не беше истинска. След като прегледа надве-натри инструкциите, той схвана най-главното. Натискаш лоста напред, звънецът се спуска. Дръпваш го към себе си — звънецът се издига. Съвсем просто. В ръководството пишеше, че е нужно да се спуснат до петстотин метра дълбочина.

Уилям погледна ехолота — уред за измерване на дълбочината. Показваше малко повече от сто метра.

— Коя ли е тази Ема? — подхвърли Иския, докато се взираше в мрака навън.

В цялата суматоха Уилям съвсем бе забравил за Ема.

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще разберем — промърмори той и избута лоста в още по-предно положение.

Продължиха да се спускат. Наоколо цареше пълен мрак. Само менящите се цифри на ехолота подсказваха, че се движат. Не след дълго той отчете близо четиристотин метра дълбочина. Все още нищо не показваше да приближават дъното.

— Там има нещо! — възкликна Иския и посочи през илюминатора.

Уилям проследи пръста й.

— Нищо не… — подхвана той, но забеляза светлинка.

Първоначално беше съвсем слаба — приличаше на самотна електрическа крушка. Постепенно обаче се усили и се приближи. Появиха се и още. Нароиха се стотици. Във всички цветове на дъгата. Сякаш танцуваха из мрака. Прииждаха към звънеца и постепенно покриха целия илюминатор.

— Какво е това? — прошепна Уилям.

Той се взираше в извиващите се светлинки. Движенията им упражняваха едва ли не хипнотично въздействие. Уилям усети как цялото му тяло изтръпва. Погледна ехолота. Бяха достигнали дълбочина петстотин метра и продължаваха да се спускат. Той не знаеше дали заради танцуващите светлинки навън, или заради налягането — а вероятно и заради двете — изведнъж усети, че му премалява, а по главата му боцкат иглички. Все едно всеки миг щеше да припадне.

— И ти ли го усещаш? — попита, без да откъсва поглед от светлинките.

— Игличките ли? — попита Иския.

По гласа й Уилям разбра, че и тя изпитва същото неразположение.

— Да — потвърди.

— Дали причината не е това? — Момичето посочи командното табло.

Уилям неохотно откъсна поглед от хипнотизиращите светлинки. Върху таблото имаше кръгъл измервателен уред с надпис „Кислород“. Стрелката бе навлязла в червения сектор.

Изведнъж му просветна защо се чувстват толкова отпаднали.

— Свършва ни… въздухът — простена той.

Докато говореше, дробовете го боляха.

— Какво ще правим? — изхриптя Иския с глас на астматик.

Уилям не можеше да се предаде. Беше длъжен да се бори. Пак огледа командното табло. Видя копче с надпис „Прожектор“.

Протегна ръка и постави показалец върху копчето. Всяко движение му костваше огромно усилие, все едно го бяха потопили в желе. С мъка си поемаше дъх, сякаш току-що бе пробягал шейсет метра.

Натисна копчето.

Някъде над главите им се разнесе бръмчене. Ярък лъч разсече тъмнината. Ако имаше повече въздух в дробовете си, Уилям щеше да закрещи при вида на гледката отвън. Но понеже едва дишаше, само простена.

В тъмната вода се гънеше гигантски октопод с големината на къща. Всяко от осемте му пипала имаше дължина на футболно игрище.

Октоподът беше необикновен и по друга причина. По пипалата и тялото му имаше нагъсто разположени светлинки. Чак сега Уилям забеляза, че всъщност октоподът е от метал.

— Гигантски роботоктопод — прошепна той.

Иския не отговори. Едва дишаше. Уилям погледна кислородомера. Стрелката се намираше почти най-долу.

— Иския?

Тя стоеше с отворени очи, дишаше тежко и не помръдваше.

— ИСКИЯ? — извика пак Уилям.

Тя не реагира. Той се обърна, сграбчи лоста и го дръпна към себе си.

— Ще те изведа на повърхността.

Не беше склонен да жертва Иския за нищо на света. Дори за антилуридия.

Неочаквано нещо се блъсна във водолазния звънец. Едно от гигантските пипала на октопода се усука около съда и спря движението му. При сблъсъка стъклото пред Уилям се напука и оттам се процеди тънка водна струя.

Уилям се огледа отчаяно. Пипалата стискаха здраво и стъклото започна да поддава.

Нещо обаче привлече вниманието му.

Той се наведе и огледа пипалото. Светлинките блещукаха насреща му. В края на пипалото имаше метална плочка с надпис „Модел: Ема 2000“.

— Ема? — изрече на глас. — Ти ли си Ема?

— Нима Фил ни е изпратил тук, за да ни убие механичен октопод? — изхъхри неочаквано Иския.

Уилям се сепна.

— Добре дошла — усмихна се немощно той. — Опитвам се да разбера какво цели Ема.

Посегна към инструкциите. Отвори на съдържанието, после проследи с пръст азбучния показалец под буква Е.

— Чуй. — Уилям зачете на глас. Произнасянето на всяка дума му причиняваше болка и той се затрудняваше да се съсредоточи върху текста. Не можеше обаче да се предаде. Трябваше да намери изход. — С телепортиращите електрооктоподи се комуникира по радиовълни…

След като изчете инструкцията до края, Уилям взе апарата за радиовръзка. От високоговорител на стената се разнесе пращене. Той завъртя едно копче и настрои радиото на необходимата честота. Пращенето заглъхна и от високоговорителя се разнесе приятна музика.

Двете деца се спогледаха.

— Това радиоканал ли е? — изхъхри тя, пребледняла като платно.

Уилям пак хвърли поглед в инструкциите. Да, беше настроил правилната честота. Добре, но нещо явно не беше, както трябва. Понечи да завърти копчето, ала изведнъж музиката спря и от високоговорителя се разнесе приятен женски глас:

— Добре дошли при Ема 2000 — най-високоефективното превозно средство. Нужно е само да въведете координатите на желаното местоназначение и Ема 2000 ще се погрижи за останалото.

— Знаеш ли координатите на Марианската падина? — изпъхтя Уилям.

— Не, но сигурно ги пише тук. — Иския се наведе напред и издърпа атлас от един рафт на стената. „Световните океани“ — пишеше с големи сини букви на корицата.

Момичето запрехвърля трескаво страниците.

— Побързай! — пришпори я Уилям.

— Ето ги. Да видим… 11 градуса и 21 минути северна ширина. — Тя млъкна и задиша учестено. — И 142 градуса и 12 минути източна дължина.

Уилям ги въведе.

Усети как и последните кислородни молекули напускат тялото му. До него Иския се отпусна омаломощена.

— Местоназначение: Тихия океан — обади се внезапно женският глас. — Закопчайте предпазните колани. Ще бъдете телепортирани след десет, девет, осем, седем…

Уилям се заслуша в отброяването. Иския пак бе изгубила съзнание.

— … три, две, едно…

ХОП!