Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (29)

Двайсет и осма глава

— Уилям!

Той отвори очи и се огледа. Все още се намираше в самолета. Явно беше задрямал.

Иския го разтърсваше с две ръце.

— Погледни! — посочи надолу тя. — Пристигнахме.

Уилям разтърка очи, наведе се към стъклото и надникна. Посрещна го море от трепкащи светлинки във всички цветове на дъгата.

— Не е ли красиво? — въздъхна прехласнато момичето.

Уилям кимна.

— Виждам писта — посочи той. — Сигурно там ще се приземим.

Отпусна се на седалката и си закопча предпазния колан. С Иския зачакаха.

— Ама защо подминахме пистата? — посочи надолу момичето.

— Няма ли да кацаме?

Уилям потупа Фил по рамото. Мъжът не отговори.

— Ей, Фил! — пробва пак Уилям. — Агенте?

Никаква реакция.

Иския разкопча колана си и се наведе напред.

— Очите му са затворени — каза тя.

— Затворени ли? Ама как ще приземи самолета със затворени очи?

— Да не е умрял? Нали е на милиони години?

— От техническа гледна точка роботите не умират — отвърна Уилям. — Но ще е голям малшанс Фил да се повреди точно сега.

— Фил? — разтърси го Иския. — ФИЛ? — извика тя и го плесна по лицето.

— Какво има? — Той се ококори. — Бягайте! Динозаврите идват!

Взираше се в Иския, все едно изобщо не я познаваше. После обаче се усмихна широко.

— Добре ли пътувахте? Колко приятно е човек да подремне. През Средновековието започнах да си подремвам. Всъщност не се нуждая от сън, но ми е станало навик.

— Ще се разбием! — извика Иския.

— А, такава ли била работата. — Фил погледна светлините долу, хвана щурвала с две ръце и коригира височината. — Това място е перфектно за кацане — посочи той голяма тъмна площ отпред.

— Какво е?

— Прилича на Хайд Парк — отвърна Фил и бутна щурвала в по-предна позиция.

Самолетът устреми нос към земята. Корпусът се разтресе толкова мощно, че Уилям се притесни да не се разпаднат във въздуха.

Снижаваха се към високи дървета. Самолетът минаваше между тях, а клоните им шибаха крилата му. Иския и Уилям имаха чувството, че Фил напълно е изпуснал контрола над изтребителя. А това вещаеше края и на пътуването до Лондон, и на техния живот.

Колелата се удариха в земята със силно ДУМ!, самолетът постепенно спря и заби муцуна в голям храст. Фил разкопча колана си и натисна едно копче върху пулта за управление. Стъкленият покрив се вдигна и се прибра под люка в предната част.

— Добре дошли в Лондиниум! — Мъжът скочи на земята.

Спътниците му го последваха. Уилям се огледа. Спускаше се нощ и не се мяркаше жива душа.

— Да се омитаме оттук — подкани ги Фил. — Няма да им хареса, че сме се приземили в парка.

Бръкна в един от джобовете на палтото си и извади някакво подобие на дистанционно за стар телевизор.

Насочи го към самолета и натисна едно копче.

С едно ЦЪК и лумване на светлина самолетът изчезна.

— Къде отиде? — смая се Иския.

— Ето го. — Уилям посочи нещо върху земята на мястото, където допреди малко стоеше самолетът.

— Еха! — възкликна момичето. — Якооо!

Самолетът не беше изчезнал. Стоеше си. Просто се беше смалил. Драстично. До размерите на самолетче играчка.

Фил се приближи, вдигна го и го мушна в единия си джоб. От друг извади малък, зелен военен танк. Огледа го под светлината на една улична лампа.

— Не — промърмори раздразнен той. — Няма да стане…

Прибра го в джоба и извади миниатюрен локомотив.

— Къде се е запиляла? — изломоти и прибра локомотива обратно.

Затършува из друг джоб и извади малка черна кола.

— Ето къде си била! — възкликна доволно и я постави върху тревата. После отстъпи две-три крачки. — Съветвам ви да се отдръпнете назад. Случва се да избухнат.

Насочи дистанционното към колата и натисна едно копче.

С ново ЦЪК малката черна кола се уголеми до размерите на обичайно лондонско такси.

— Как го правиш? — поинтересува се Уилям.

— По законите на молекулярната свивология. — Фил мушна дистанционното в джоба на панталона си. — Ако нещо на света никога не ми омръзва, то е да смалявам предмети.

Фил подскочи, понесе се към колата с танцова стъпка и отвори задната врата.

— Качвайте се! — изтананика той.

 

 

Колата летеше стремглаво. Уилям и Иския се бяха вкопчили в седалките.

— Според теб откъде се е сдобил с всички тези предмети? — прошепна тя.

— Може да ги е откраднал — отвърна шепнешком Уилям.

Внезапно колата подскочи и децата изхвръкнаха от седалката.

— Моля за извинение! — извика Фил през плексигласовата преграда между предните и задните седалки.

Той изви рязко волана и колата се вля в една натоварена улица.

— Дали има книжка? — попита притеснено Иския.

— Съмнявам се.

— И все пак не ти ли се струва готино? Древен андроид да те поведе на околосветско пътешествие? — усмихна се тя.

Уилям не отговори. Бенджамин го беше предупредил, че шифърът на орбулатора е труден и неуспелите да го разгадаят ще се простят с живота си. Орбулаторът действително се бе оказал труден шифър, но не и непосилен. Затова не го напускаше усещането, че изпитанията още не са приключили.

След шеметно пътуване из лондонските улици Фил най-сетне отби встрани и спря до един тротоар. Изгаси двигателя и се обърна към двамата си пътници. Отвори междинната преграда.

— Много се радвам, че се запознахме, Иския — усмихна се той и й подаде няколко банкноти. — Вземи ги. Оттук ще си хванеш влак. Закъдето пожелаеш. — И Фил посочи една голяма гара наблизо.

— Ама как така? — изплаши се момичето.

— Влак ли? — Уилям не вярваше на ушите си. — Какви ги говориш?

— Допустимо е да взема с мен само който е разгадал пирамидата. А това си ти, Уилям. Следователно Иския не може да дойде с нас. Прекалено опасно е.

Децата се спогледаха.

— Така съм програмиран — оправда се Фил. — Ако, разбира се, паметта не ми изневерява.

— Ама как така просто ще ме зарежеш тук? — възропта Иския. — И то посред нощ! — В очите й се четеше страх.

— Съжалявам, но такива са правилата — сви рамене Фил.

— Според теб редно ли е? — Момичето впи поглед в Уилям. — Да сляза тук?

Той поклати глава. От смайване бе останал без думи.

— Ще отидем да вземем орбулатора — поясни Фил. — А той се намира на място, криещо големи рискове. Много по-опасно от това.

— Не на мене тия — изсумтя Иския. — Очаквах да действаме задружно.

— Ако я принудиш да слезе, слизам и аз — предупреди Уилям и отвори вратата от своята страна.

— Чакай, чакай… Единствен ти си успял да разгадаеш пирамидата. ТРЯБВА да дойдеш с мен.

— Не и ако не искам — отсече Уилям.

Фил ги гледаше и се чудеше какво да каже.

— Знаеш, че е опасно, нали? — впи той очи в Иския.

— Да — кимна тя.

— И има вероятност никога да не се върнеш оттам?

— Да. Но въпреки това съм готова да поема риска.

— А наясно ли сте, че пирамидата е само първият шифър? Последният е много по-сложен.

— Това го чуваме за пръв път! — Новината шокира здравата Уилям.

— Олеле. — По лицето на Фил се изписа угрижено изражение. — Май съм пропуснал да ви спомена някои неща. С годините паметта ми е отслабнала.

Той завъртя ключа в контакта, изви волана и потегли с пълна газ.