Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (26)

Двайсет и пета глава

Уилям и Иския тичаха през парка зад Института. С удивителна лекота прескочиха оградата в края. Беше доста висока, но удобна за катерене. Наоколо нито се виждаха, нито се чуваха стражоботи.

Щом се озоваха отвъд оградата, Уилям усети как по тялото му се разлива вълна от облекчение.

Тичешком надзърна през рамо, но видя само дървета. Под лунния зрак те наподобяваха високи скелети. Наистина ли бяха успели да се измъкнат със скъпоценната пирамида?

Изведнъж Иския се закова на място. Дишаше запъхтяно и се озърташе. Лицето й плуваше в пот.

— Трябва да се скрием някъде — настоя тя.

Уилям нямаше достатъчно въздух да й отговори. Боеше се гладката пирамида да не се изплъзне от ръцете му, хлъзгави от пот. Пъхна орбулатора под пуловера си. „Дано само не започне да изпуска искри“, помоли се той наум.

Двамата с Иския огледаха зорко околността в търсене на роботи, скрити между дърветата. Цареше пълна тишина.

— Подминахме някакъв стар бункер — съобрази Иския. — Ела! Ще се скрием там!

Хвана го за ръка и го задърпа в посоката, откъдето бяха дошли.

Беше права. Малко по-назад наистина имаше порутен бетонен бункер, затулен зад прогнили дървета. Покривът отдавна се беше срутил. Само стените бяха що-годе оцелели.

— Да се скрием, докато се уверим, че никой не ни преследва!

Влязоха през ниската му врата.

Озоваха се в малка стая. По пода се въргаляха натрошени бутилки и други боклуци.

— Поне е сухо — обади се Иския.

Вече се беше настанила върху солиден къс бетон, явно откъртил се от тавана.

Уилям се свлече до нея.

Няколко минути мълчаха, заслушани как дърветата проскърцват под лекия повей на вятъра. Уилям вдигна поглед към ясното звездно небе. Спомни си как в Норвегия бе съзерцавал нощния небосвод над онази житна нива. Точно преди един от дроновете на Гофман да ги улови.

— Какво всъщност стана вътре? — попита Иския.

Той я погледна. Знаеше, че има опасност новината да я доведе до истерия, но не можеше да премълчи. Затова й разказа всичко: за революцията на бракмоботите, за разпадащия се Институт, за преобразяването на Гофман в Корнелия Смъртимор, за механичната ръка, която, изглежда, го контролираше.

— Нима се е върнала? — Гласът на Иския потрепери. Дори в тъмното Уилям видя колко е пребледняла от ужас.

— Може да се каже.

— Но как е възможно? Нали със собствените си очи видяхме какво стана с нея при Шифрования портал. Тя се разсипа на прах.

— Нямам представа как е оцеляла. Навярно благодарение на механичната си ръка. Едно обаче е сигурно: Корнелия ще извлече полза от разгадаването на орбулатора. Достатъчно основателна причина да се постарая да я изпреваря. И единственият начин да се сложи край на този ад.

— Ами ако не успееш? — сериозно попита Иския. — Нали помниш какво каза Бенджамин.

— Съмняваш ли се в способностите ми? — разочарован, попита Уилям.

— Не знам… Ако шифърът е прекалено сложен? Или направо нерешим? Или се окаже капан? Замислял ли си се за възможността да искат точно това — да се опиташ да го разгадаеш? Не ти ли направи впечатление колко лесно се измъкнахме от Института?

Уилям се взираше в Иския. Дали пък подозренията й не бяха основателни?

Дали това не беше капан?

Изведнъж той се разколеба.

— Да вървим. — Иския стана.

Уилям обаче не помръдна. Не можеше да откъсне очи от пирамидата. И сега какво? Ще позволи на страха да направлява действията му? Що за разшифровчик ще е тогава, ако допусне малодушието да го спре?

— Нямам избор — прошепна той.

— Как така нямаш избор? — изгледа го притеснена Иския.

— Трябва да разгадая пирамидата. Докато тя е у мен, Корнелия ще ни преследва.

— Не! — извика Иския. — Ами ако умреш! Ще намерим друго решение. Хайде да оставим пирамидата и да продължим без нея.

Под сиянието на звездите Уилям видя, че в очите на Иския блестят сълзи. Той си пое дъх.

— Няма друго решение, Иския. Налага се да действам.

— Добре, но аз отказвам да стоя тук и да гледам как умираш. — Тя се изправи и тръгна.

 

 

Уилям се съсредоточи върху пирамидата и затвори очи.

Вибрациите започнаха веднага.

Все още не беше твърде късно да се откаже. Можеше да послуша Иския и да остави пирамидата в бункера. Така ще се избави от тежката отговорност.

Не!

Уилям отказваше да рискува тя отново да попадне в лапите на Гофман. Беше наложително да разгадае шифъра, и то час по-скоро.

Съсредоточи се върху вибрациите. Те постепенно обхващаха гръбнака му, плъзнаха и по ръцете.

Отвори очи. Пирамидата светеше. Чудноватите символи пулсираха в златисто сияние и кръжаха във въздуха пред него. Само той ги виждаше в този вид благодарение на действието на луридия в тялото му — всъщност именно на този метал дължеше феноменалните си умствени способности.

Концентрира се върху кръжащите символи и те започнаха да се групират в сложни конфигурации. Движеха се бързо, затова се налагаше да бъде много съсредоточен.

Конфигурациите от символи даваха на Уилям разковничето към правилното наместване на подвижните части на пирамидата. Той завъртя една част. Чу се тихо, меко щракване. Една по една частите се подредиха.

Бавно, но сигурно пирамидата промени формата си. Когато и последната част щракна, пирамидата се бе превърнала в куб.

Вибрациите отшумяха. Светещите символи изчезнаха.

Уилям остана в тъмното с металния куб в ръце.

Можеше ли това да се смята за успех?

Не знаеше. Но поне беше още жив.

— Уилям? — прошепна Иския отвъд стената.

— Да — отвърна той, без да откъсва очи от куба.

— Успя ли?

— Не съм съвсем сигурен. Май да…

— Чувам шум. Трябва да се…

Последните й думи му се изплъзнаха, защото кубът завибрира. Неочаквано нещо изтегли ръцете му напред, те потънаха в куба и той щракна около китките му.

Уилям се бе озовал в капан. Отчаяно се опита да издърпа ръцете си. Напразно.

— Какво стана? — попита Иския.

— Нищо, нищо.

Опитваше се да запази спокойствие. Означаваше ли, че се е провалил при разгадаването на шифъра? И сега кубът ще го убие?

— Уилям, трябва да изчезваме. Някой идва! — прошепна остро Иския.

Неочаквано от вътрешността на куба лумна отвесен лъч. Проряза нощното небе подобно на гигантски светлинен меч.

— Уилям! — Иския вече звучеше силно изплашена.

Олюлявайки се, той излезе навън.

— Какво е това?!

Иския се взираше потресена в металния куб, стегнал ръцете му, и в струящия от него лъч.

— Ето ги! — извика глас от тъмното.

Уилям и Иския хукнаха да бягат. А над тях, подобно на гигантска неонова стрелка, светлинният лъч сигнализираше „ТУК СА!“.