Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (14)

Тринайсета глава

Уилям тичаше по пътя.

С изненадваща лекота бе убедил родителите си да продължат без него. Повярваха му, че се връща, за да вземе резервното копие на флашката с паметта на дядо Тобиас, и че активирането й ще отнеме известно време. Донякъде отговаряше на истината. Беше им обещал обаче до два-три дни да замине за Лондон с някой от частните самолети на Института, а всъщност изобщо нямаше такова намерение.

Колебаеше се как да постъпи. Не можеше да се промъкне безпрепятствено в Института. Достъпът му беше прекратен и стражоботите сигурно бяха получили нареждане да изтрият Уилям Уентън от базата данни с правомерно пребиваващи на територията на Института. Реши да използва холограмната маска от Бенджамин и да открие Иския. Сам нямаше да се справи с толкова трудна задача.

В горния край на портата беше монтирана подвижна видеокамера, предназначена да сканира широк периметър. Уилям съзнаваше, че е невъзможно да мине, без да го заснемат. Имаше обаче план. Огледа се. Пътят пустееше и в двете посоки.

Налагаше се да се въоръжи с търпение.

Надяна металната лента на главата си и натисна копчето. Пред очите му лумна блясък. Не усети никаква друга промяна. Опипа лицето си. Май си беше същото. Какво, нима маската не работеше?

Няколко метра по-нататък забеляза локва. Отиде и се огледа в нея. Сепна се, защото от тъмната вода го гледаше сбръчкан беловлас старец с мустаци. Приличаше на Алберт Айнщайн. Метаморфозата обаче се оказа само частична. Уилям не можеше да се разхожда с глава на старец върху тяло на момче. Веднага щяха да го разкрият.

Пак натисна копчето от задната страна на лентата. След нов блясък лицето му се преобрази в женско. Натисна копчето за трети път. Лицето му отново се промени. Този път от локвата го гледаше рижо момче с лунички. „Екстра“ — отсече наум.

Неочаквано чу бръмчене на двигател. Обърна се. По пътя се задаваше автобус. Точно на това се бе надявал.

Спотаи се зад близкия храст. Изсвириха спирачки. Машината намали, свърна пред портите и спря. Момчето надникна иззад скривалището си. В автобуса се возеха деца на неговата възраст. Обзети от любопитство, те се бяха скупчили до прозорците. Поредната група кандидати за Института.

Без да му мисли много, Уилям хукна приведен и стигна до возилото точно когато то потегляше. Скочи и се вкопчи в задната му броня. Автобусът мина през портите и заподскача по чакълестата алея. „Или ще ме видят, или ще падна“ — отчая се той.

Но мрачните му прогнози не се сбъднаха. Превозното средство спря пред главния вход. Той скочи на земята и зачака.

Вратите на автобуса се разтвориха и отвътре започнаха да се изсипват деца. Въодушевена глъчка огласи въздуха. Уилям надзърна иззад ъгъла. Преброи четиринайсет деца и една жена.

Излезе от прикритието си и се присламчи към групата. Застана най-отзад.

— Всички ли са налице? — попита жената отпред.

Децата кимнаха.

Тя носеше сако с емблемата на Института. Уилям я беше виждал преди и беше убеден, че го познава, но зад холограмната маска се намираше в безопасност.

— Моля, последвайте ме — прикани ги разпоредителката и тръгна нагоре по стълбите.

Децата я последваха.

Уилям вървеше най-отзад.

Докато гледаше другите деца, го обзе странно чувство. Все едно и той идваше в Института за пръв път. Очите на кандидатите светеха от възторг. Само да знаеха какви страхотии дебнат тук…

— Добре дошли в Института за постчовешки изследвания — приветства ги разпоредителката и разпери широко ръце в обширното фоайе.

Кандидатите ахнаха. Наоколо жужаха човешки гласове и роботи. Мъже и жени в бели престилки сновяха забързано напред-назад, улисани в оживени разговори. Група млади кандидати разглеждаха орбовете си, а един прахосмучобот се опитваше да лавира през навалицата от хора и машини, за да си върши работата. С тази гледка дори Уилям не бе успял да свикне напълно.

— Тук аз се оттеглям — продължи жената — и ви оставям в ръцете на един от най-висококвалифицираните ни полеви асистенти да ви разведе из Института.

Сърцето на Уилям подскочи, когато отсреща се зададе Иския.

— Добре дошли! — приветства ги тя с усмивка.

Иския поведе групата новопристигнали кандидати през просторното фоайе.

Уилям продължаваше да пристъпва най-отзад.

Кандидатите се оглеждаха изумени, докато Иския им показваше фоайето и парка. После се качиха на ескалаторите. Не щеш ли, той зърна долу неколцина стражоботи да си проправят път през множеството. Изглеждаха припрени. Очите им бдително претърсваха тълпата. Дали въпреки всичко някой не бе установил, че той се е вмъкнал неправомерно?

— Насам, моля — подкани ги Иския, след като слязоха от ескалаторите.

Групата тръгна след нея. Отправиха се към експозицията, свързана с Шифрования портал. Иския се обърна към кандидатите. Уилям хвърли поглед към фоайето. Стражоботите спираха произволно хора и проверяваха самоличността им с челни скенери.

Даваше си сметка, че е само въпрос на време стражоботите да стигнат до тяхната група. А после бързо-бързо щяха да го разкрият.

Нямаше основания да се надява холограмната маска да издържи проверката с челен скенер.

— Идваш ли? — извика Иския.

Гледаше го нетърпеливо.

— Не мога да започна, преди всички да са се събрали — поясни тя. — Побързай, ако обичаш.

Тя се обърна към експозицията и прикова поглед във витрината. Личеше си нежеланието й да разказва за изложените зад нея предмети.

— Не те видях в автобуса — обади се глас до Уилям.

— Моля? — обърна се стреснат той.

Някакво момиче го гледаше въпросително. Сърцето му се разблъска. Това ли беше краят на прикритието му?

— Теб те нямаше в нашия автобус — настоя момичето. — Да не би да си си изгубил групата?

Уилям погледна Иския, но тя изобщо не беше чула въпроса на наблюдателната кандидатка.

— Да — прошепна Уилям. — Изпуснах предната обиколка и затова се прикрепих към вас.

— Ясно — кимна момичето. Обяснението, изглежда, й беше достатъчно.

— Моля, челата за сканиране — разнесе се монотонен глас отзад.

Уилям се обърна. Към тях се насочваха трима стражоботи. Средният държеше скенер. Другите двама бяха въоръжени с пасиватори.