Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (16)

Петнайсета глава

Уилям седеше сам в дъното на Кибернетичната градина. Съоръжението отдавна не работеше. Погледът му шареше по клетките наоколо. Повечето бяха празни. Само тук-таме се мяркаха механични растения. За щастие дезактивирани.

Вгледа се в оклюмалото месоядно растение в близката клетка. От устата му стърчаха зъби, остри като шило.

Странно, но факт: единствено тук се чувстваше в относителна безопасност. В Института стражоботите го издирваха под дърво и камък. Единствено в Кибернетичната градина бе намерил място да остане сам и да си събере мислите. Да си начертае план как да си върне пирамидата, отнета от Гофман; как да открие Бенджамин. Освен това трябваше да извести Иския за мистериозното изчезване и повторната не по-малко мистериозна поява на механичната ръка на Корнелия.

Посегна да опипа лицето си. След като си бе плюл на петите, беше натиснал копчето и пак се бе преобразил. Нямаше обаче никаква представа в какво се е трансформирал. В момче, в момиче, в мъж или в жена? Нито един вариант не беше изключен.

Щрак — чу се от портата. Уилям подскочи. Някой бе влязъл в Кибернетичната градина. Той притисна още по-плътно гръб о студените решетки на клетката зад себе си. По алеята се задаваше някой. Стражобот? Нима го бяха открили? Заради плътния мрак Уилям не виждаше добре, но очите на посетителя излъчваха слаба червена светлина. Следователно, беше робот. Той се приближи още и Уилям го позна. Не кой да е, а самият кавгобот! Спря насред обширната морава, постоя, после пак тръгна.

Уилям го следеше с поглед.

Дали да се покаже?

Направи няколко несигурни крачки.

— Ето къде си бил. — Кавгоботът тръгна към него.

На два-три метра от Уилям той спря и прикова в него светещите си очи.

— Открих го — прошепна и посегна към ухото си. — Ела с мен — нареди той на Уилям. — Тук не е безопасно.

Смаян, Уилям застина неподвижно.

— Какво стоиш като пасивиран? — попита кавгоботът. — Тръгвай. Другите чакат.

— Кой други?

— Бенджамин и компания. — Кавгоботът се обърна и тръгна към изхода. — Ако не се размърдаш, лошо ти се пише. Въпрос на време е стражоботите да те пипнат. И тогава дори заядливата ми уста няма да може да те спаси от пасиваторите им.

Уилям последва робота. Излязоха от Кибернетичната градина.

— Как ме откри? — попита той, докато прекосяваха тичешком моравата пред Института.

— В холограмната маска, която ти е дал Бенджамин, има инсталиран локатор. Съветвам те да не говориш. Иначе има риск да ни открият. Водя те към Депото.

— Какво депо? — попита Уилям.

— Шшшт — предупреди кавгоботът и продължи напред.

Уилям усещаше как тялото му трепери в резултат от бурния приток на адреналин.

Спряха пред задния вход към главната сграда. Кавгоботът въведе код върху клавиатурата до вратата.

Бийп — вратата се отвори. Вътре имаше асансьор. Стените бяха мръсни, а подът — покрит със сухи съчки и шума. До едната стена бе подпряно градинско гребло. Кавгоботът влезе в кабината и подкани с жест Уилям да го последва.

Според таблото с бутоните в асансьора Институтът имаше много повече етажи, отколкото си мислеше Уилям. Запита се дали някога ще разгледа всичките. Кавгоботът се протегна, за да достигне едно от високите копчета. Натисна го и то светна.

— Изкачване — съобщи приглушен женски глас.

— Главно градинароботи използват този асансьор — поясни спътникът на Уилям.

— Къде отиваме?

— В Депото за бракувани роботи. Там Гофман е заточил всички пенсионирани колеги. Обстановката е потресаваща. Направо непоносима.

Асансьорът спря. Вратите се разтвориха. Кавгоботът слезе.

— Хайде. Нямаме време. Трябва да се качим на друг асансьор за…

Той не успя да довърши. Син лъч прониза гърдите му и оттам във всички посоки се разхвърчаха искри.

Кавгоботът се олюля, килна се напред и шумно рухна върху пода.