Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (28)

Двайсет и седма глава

Старият „Спитфайър“ пърпореше във въздуха под ясно нощно небе. Уилям не виждаше земя. Облаците напълно я скриваха. Оставаше му да се осланя на надеждата, че наистина пътуват към Лондон.

Стараеше се да не мисли на каква височина се намират, още повече че двигателя звучеше, все едно всеки момент ще сдаде багажа. От време на време се чуваше силно ПУК! — после двигателят притихваше и след малко пак се съживяваше и подновяваше пърпоренето.

Студеният вятър жулеше лицето на Уилям. Вече не усещаше пръстите си. Загърна се по-плътно с якето и се сви на седалката в опит да си осигури завет.

И Иския зъзнеше здравата. Лицето й бе изгубило цвета си.

През последния половин час пилотът не бе обелил дума.

— Дали можем да му имаме доверие? — прошепна Уилям, накланяйки се към Иския.

— Не знам — сви рамене тя.

— Навярно имате куп въпроси — обади се пилотът, пусна щурвала и се обърна към тях.

— Не е ли редно да управляваш самолета? — Уилям посочи лоста.

— Спокойно — усмихна се гордо Агентът. — Самолетът е стар, но разполага с автопилот. Инсталирах го преди петдесет години. Дали пък не бяха шейсет?

Погледът му заснова между Уилям и Иския. Изведнъж нещо сякаш му просветна.

— Ама вие замръзвате! — възкликна той с искрена тревога.

— Няма проблем — увери го с тракащи зъби Иския. — Ще издържим.

— Я стига глупости. — Пилотът натисна едно копче върху пулта за управление.

Отпред се отвори люк и над самолета се разгъна стъклен покрив. Студеният вятър спря да ги брули и Уилям се отпусна.

— Наистина ли си Агентът с орбулатора? — попита момичето.

— Да. Моля за извинение. Явно в суматохата съм забравил да се представя.

Протегна ръка и се здрависа първо с Иския, после и с Уилям. Ръката му не беше нито студена, нито топла. Имаше умерена температура и кожа, „сглобена“ от малки парченца.

— Казвам се Филип, но предпочитам да ме наричат Фил. И да — аз съм Агентът с орбулатора. Но рядко се представям с тази титла. Струва ми се прекалено официална. Като данъчен инспектор или външен министър.

— Но с какво точно се занимава един Агент с орбулатор? — поинтересува се Уилям.

— Отличен въпрос — усмихна се Фил. — Вече съм толкова стар, че почти съм забравил. Главната ми задача е да връча орбулатора на човек, способен да го разгадае. По-късно ще ви разправя подробности. Нека първо стигнем до Лондиниум.

— Лондиниум ли каза? — изненада се Иския. — Така са наричали Лондон през римско време.

— Ох, съжалявам — поклати смутено глава Фил. — Исках да кажа Лондон, разбира се. Още не мога да свикна с новото му име.

— И какво ще правим, като пристигнем там?

Фил се наведе към тях, огледа се и скръсти ръце.

— О, откога чакам този момент! — прошепна той. — Някой да разгадае пирамидата. Извинете ме, че съм малко разсеян. Просто съм страшно развълнуван.

Уилям започваше да харесва Агента все повече.

— Та така… — Фил погледна към небето, все едно усилено се опитваше да си спомни каква тема е подхванал. — Какво ме питахте преди малко?

— Защо отиваме в Лондон?

— Лондиниум е първата спирка по пътя към антилуридия.

— Първата спирка ли?

— Да — кимна Фил. — Защото ще се наложи да се отбием на още няколко места. — Махна с ръка, все едно ставаше дума за дреболия. — Представете си Лондиниум като междинно кацане на път към главната цел.

— Междинно кацане? Че толкова ли далеч отиваме? Къде се намира антилуридият?

— В Марианската падина — отвърна Фил, все едно говореше за съседната пряка. — Ако човек иска да скрие нещо, Марианската падина е идеалното място.

— Да не би да губим височина? — озърна се Иския.

Уилям надникна през стъкления покрив. Пак се спускаха към гъстите облаци.

— Опа! — Фил се обърна и сграбчи щурвала с две ръце. — Току-що се сетих, че монтирах автопилота в друг самолет. Този не може да лети сам. Явно почвам да остарявам.

Той дръпна рязко щурвала към себе си, самолетът вирна нос и започна да се издига.

Уилям мълчеше. Размишляваше върху думите на Фил. Иския също изглеждаше доста умислена.

— Марианската падина. — Уилям леко я смушка с лакът. — Тя не се ли намира някъде в Тихия океан близо до Япония?

— Да. Между Япония и Филипините.

— Филипините — повтори замислено момчето. — Това е доста далече. За да стигнем, ще ни трябват дни.

— Марианската падина е най-дълбокото място в земната кора — уточни Иския.