Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (24)

Двайсет и трета глава

Уилям висеше като чувал между двама стражоботи, които се носеха с шеметна скорост по коридора в главната сграда.

Съдейки по скоростта им, определено се бяха запътили към конкретна цел. Точно както бе очаквал и той: водеха го право при шефа. При Гофман.

Пасивацията още не бе отслабила ефекта си и Уилям не можеше да се движи. Новият модел пасиватори май не просто изваждаха мускулите от строя, а правеха целия ти скелет гумен. Усещаше как ръцете и краката му се размятат като на парцалена кукла.

Стражоботите набиха спирачки пред някаква врата в дъното на коридора и единият въведе код върху клавиатура на стената.

Бжжжт — отвори се вратата.

Влязоха и се озоваха в познатото фоайе. Явно бяха минали по таен път.

Наоколо гъмжеше от стражоботи. Щураха се напред-назад и току поглеждаха спрелите ескалатори. Несъмнено чакаха нещо. И се приготвяха.

Той чуваше далечно звънтене и подрънкване от горните етажи. Сякаш оттам се задаваше цяла детска градина, въоръжена с чинели.

— Защо го водите тук? — извика познат глас.

Успя да завърти глава настрани и видя Гофман. Проправяше си път към тях, следван плътно от двамата рижи шофьори.

— Това е Уилям Уентън — уточни единият стражобот.

— Замеряше ни с камъни — допълни друг. — И то много силно.

— Улучи този. — Трети стражобот посочи пострадалия с вдлъбнатата глава.

Гофман спря пред тях и смръщи чело. Не поглеждаше Уилям. Беше мушнал лявата си ръка в джоба на якето. В тази поза приличаше на Наполеон, както го изобразяват художниците на портрети.

— В момента тук не се допускат никакви външни посетители. Особено пък ако се казват Уилям Уентън — отсече Гофман, все още без да го поглежда. — Намираме се в извънредно положение. Право на достъп има само оторизиран персонал.

— Но той ни замери…

— МЛЪК! — сопна се Гофман.

Роботите сведоха глава и забодоха нос в пода, сякаш се бояха да срещнат погледа му. Над очите на Гофман се спусна тъмна пелена. Ирисите му почерняха. По-рано Уилям не бе съзирал този мрак в очите му и сега се изплаши.

— Изведете го навън — заповяда той и посочи вратата, откъдето бяха влезли. Лявата му ръка продължаваше да стои в джоба.

Уилям се опита да каже нещо, но не успя да помръдне устни. Изгаряше от нетърпение да зададе на Гофман всички въпроси, които не му даваха мира. Идеше му да го хване за гушата и да го принуди да обясни защо върши всички тези злини.

— Вън! — извика мъжът и блъсна един стражобот.

Той залитна и бутна задния. Дръннн! По тялото на Гофман премина конвулсия, сякаш получаваше припадък. Хвана се за главата.

— Излизайте… ВЕДНАГА! — кресна той.

Разтрепери се и лицето му се сгърчи сякаш от болка.

Стражоботите се разбързаха. Тръгнаха към вратата. Уилям понечи да се възпротиви, но не можеше да отрони и звук. Опита се да ритне, за да се освободи, но едва успя да помръдне крака си.

— СТОП! — извика неочаквано Гофман. — Къде тръгнахте?

Гласът му стана по-дрезгав и гърлен, все едно нещо му беше преседнало.

Стражоботите мигом се заковаха и замръзнаха с гръб към Гофман.

— Нали наредихте да излезем — отвърна един от тях, без да се обръща.

— Нищо подобно! Я се връщайте веднага!

Гласът му бе пресипнал съвсем. Стражоботите се спогледаха, разколебани как да постъпят. Уилям продължаваше да виси безпомощно на ръцете им. Опита се да обърне глава и да погледне назад, но тялото му отказа да се подчини.

Чрез устата на Гофман сякаш говореше друг. Тембърът звучеше като смесица от неговия глас и гласа на…

Не… Абсурд. Та нали тя се бе разпаднала на прах при Шифрования портал.

— Имате три секунди — обяви Гофман. — Смилам непокорните роботи на метални стружки!

Стражоботите се обърнаха, но още се колебаеха. Уилям обаче вече не се съмняваше. Чрез устата на Гофман говореше Корнелия Смъртимор. Едното му око шареше встрани.

Гърлото на Уилям се стегна на възел. И за пръв път, откакто бяха влезли, Гофман си извади ръката от джоба. Направи го бавно, сякаш целеше да нагнети напрежението.

Уилям се задъха от ужас.

Тялото му се разтресе като ударено от електрически ток.

Ръката на Гофман беше механична. Ръката на Корнелия Смъртимор. Онази, която стоеше изложена зад витрина.

— Точно такова момче търсех — обяви той с дрезгавия глас на Корнелия и тръгна към Уилям.

Проправи си път през множеството от стражоботи. Движеше се като на забавен каданс. Атмосферата във фоайето се промени коренно. Въздухът се смрази.

Гофман спря пред Уилям. Прикова поглед в него и се наведе напред. Момчето усети миризма на изгоряла гума — неизменната спътница на Корнелия Смъртимор. Миризмата беше толкова силна, че ноздрите му започнаха да парят.

— Ти си страшен оригинал — прошепна дрезгаво завърналото се страшилище. — Такъв като теб ще ми свърши чудесна работа, но по думите на Гофман не си стока.

Уилям мълчеше, приковал поглед в механичната ръка.

Някъде отгоре се разнесе грохот от експлозия. Подът се разтресе. Металните тела на роботите започнаха да се блъскат едно о друго с дрънчене.

А тялото на Гофман се сви конвулсивно. Лицето му се сгърчи от болка. Очите му се устремиха към ескалаторите.

— Трябва да пристъпим към незабавна евакуация.

Нов спазъм премина по тялото му. И очите му почерняха.

— Не бързай толкова с евакуацията — изръмжа дрезгаво той и погледна Уилям. — Даваме му пирамидата… и го принуждаваме да я разгадае. Писна ми да чакам.

Пореден спазъм разтърси Гофман.

— Излишно е — възрази си той с изплашен глас. — Нали затова имаме криптобот. Той ще разгадае пирамидата. Достатъчно е да го преместим някъде, където да работи на спокойствие, без да го прекъсват.

Очите на Гофман се зареяха безцелно в пространството. Изведнъж пак потъмняха.

Уилям го гледаше изумен. Какво го прихващаше този човек?

— Криптоботът е пълна скука. — Той погали с металните си пръсти лицето на Уилям. — Много по-забавно ще е този да се заеме.

После кимна на единия шофьор. Онзи се приближи, отвори кожена чанта и извади пирамидата. Гофман се обърна към Уилям и я вдигна пред лицето му.

Над главата им избухна поредната експлозия и цялата сграда се разтресе. От покрива се откъртиха парчета бетон и се посипаха върху стражоботите. Сякаш градушка затрополи по ламаринен покрив.

— Не — отрони се неочаквано от устата на Уилям.

Изненада се не по-малко от другите, че си е възвърнал способността да говори. Пасивацията отшумяваше и той успя да размърда глава.

— Какво каза? — попита Гофман. Мракът в очите му се сгъсти още повече — ако това изобщо беше възможно.

Пристъпи застрашително към Уилям и го посочи с механичната ръка.

— Няма да разгадая пирамидата, докато не ми върнете флашката от дядо — отсече Уилям.

В продължение на няколко секунди Гофман се взираше в момчето. Личеше колко усилено размишлява.

— За това ли говориш? — той извади нещо от джоба си. Вдигна го пред очите на Уилям. Флашката!

— Преди да си я получа обратно, няма да си мръдна пръста — заяви момчето.

— Имам по-добра идея. — Гофман даде знак на единия шофьор. — Доведи го.

Шофьорът вдигна малка радиостанция и промърмори няколко думи в нея.

След секунди се отвори врата и влязоха двама стражоботи. Мъкнеха Бенджамин, увиснал безпомощно помежду им.