Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (13)

Дванайсета глава

Между масите в просторната столова сновяха сервироботи. Новопостъпилите кандидати седяха по групи и закусваха с пържени яйца, наденички, препечени филийки и палачинки. Шушукаха си, смееха се, бъбреха на висок глас — в блажено неведение за снощното изчезване на механичната ръка на Корнелия. И за чудодейното й завръщане, обобщи наум Уилям.

— Уилям Уентън — обади се равен глас.

До него спря бял сервиробот. Носеше поднос с пресни кифлички.

— Да?

— Елате с мен — продължи роботът. — Мястото ви е на седма маса. Очакват ви.

Уилям го последва. Сервироботът умело лавираше между сновящите напред-назад хора. Сръчно вдигаше подноса високо над главата си и оттам не се изтърколи дори и една кифличка.

След малко Уилям седна на седма маса. Там вече закусваха Иския и кандидатите, които бе видял вчера. В чинията пред него се издигаше кула от синтетични палачинки, а до тях — купичка с конфитюр. Нямаше търпение да си намаже една. Очакваше го и голяма чаша с марсиански сок.

— Вярно ли е, че получаваш припадъци, които ти помагат да разбиваш кодове? — попита русо момиче и отхапа от една кифличка, но мигом сгърчи лице.

Уилям кимна и усети как се изчервява. Всички кандидати го зяпаха любопитно. Той сведе поглед към чинията си и посегна към палачинките.

— Но тези припадъци не са болест — уточни друго момче. — Щом благодарение на тях разгадава шифри, значи са по-скоро част от мисловния процес.

— Нещо такова — смънка Уилям и опита палачинките. Веднага изплю парчето. Все едно бе лапнал овлажнял картон.

— Напоследък храната е ужасна — оплака се Иския и избута чинията си.

— Какво се е променило? — В устата на Уилям бе останал гаден вкус.

— Назначиха нови готвоботи — поясни едно момче. — Още се учат.

Уилям не беше готов да се откаже окончателно от палачинките. Дали пък вторият опит няма да е по-успешен? Отхапа едно парче и го сдъвка три пъти, но и него изплю. Вкусът наподобяваше комбинация от мокра тоалетна хартия и солено тесто за моделиране.

— Според теб защо именно Ейбрахам Тели е намерил луридия в тунелите за лондонското метро? — поинтересува се друго момиче.

— Чиста случайност — побърза да отговори Иския.

— И аз мисля така — кимна Уилям.

— А вярно ли е, че Ейбрахам е превъртял и се е опитал да те убие, преди да мине през Шифрования портал? — попита едно момче.

— Мхм…

Уилям се примири с поражението и избута чинията с палачинките.

— Свободна ли е? — посочи приближил се хигиенобот. Преди момчето да отговори, той вдигна чинията и я отнесе.

— Не се ли страхуваш, че същото може да сполети и теб? — намеси се русото момиче.

— Кое същото?

— Да превъртиш. Или да се превърнеш в злодей.

Уилям не отговори. Не знаеше какво да каже.

— Количеството луридий в тялото на Уилям е незначително в сравнение с луридия в тялото на Ейбрахам — поясни Иския.

— Знам — отвърна момичето. — Луридият съставлява едва половината от Уилям. Другата половина е човешка.

— А какво е станало с Фреди? — поинтересува се момче с лъскава шина на зъбите. — Как си обясняваш, защо е минал през Шифрования портал заедно с Ейбрахам?

— Нямам представа — отвърна Уилям.

— Това си остава голяма загадка — помогна му Иския.

— Аз съм твърдо убедена, че Ейбрахам Тели се е добрал до целта си — заяви късокосо момиче с очила. — И не след дълго ще се завърне заедно с подкрепление от луридиевата цивилизация и ще ни изтреби до крак.

Всички мигом млъкнаха, защото край масата минаваха двама агентоботи.

— Достатъчно по тази тема. — Иския се огледа, за да разбере дали някой не ги е подслушал. — Не бива да я обсъждаме. Не и тук.

Известно време всички мълчаха.

— Уилям — обади се глас над главата му.

Той вдигна поглед и кого да види? Гофман.

— Може ли да поговорим насаме?

Момчето стана.

— Доскоро — усмихна се Иския.

Той кимна и тръгна след Гофман.

Настигна го в коридора.

— Къде отиваме?

— Родителите ти чакат отвън — съобщи лаконично мъжът и продължи напред.

— Ще си тръгват ли?

— Да — отвърна Гофман, без да го поглежда.

Поведе го през главната зала и на Уилям му се удаде случай да го разгледа в гръб. Само така му се струваше или той наистина накуцваше? А косата му определено беше изгубила предишния си поддържан вид. Навярно сега, когато Бенджамин го нямаше, на Гофман му се струпваше още повече работа. А това със сигурност го изморяваше.

— Между другото… — поде Уилям.

— Да?

— Чудех се… дали ще ми разкажеш малко за… Агента с орбулатора?

Гофман спря. Бавно се обърна към Уилям и впери поглед в него. Усмихна се.

— Значи си чувал за него? Странно. Мислех, че… — Той не довърши, усмихна се още по-широко и разроши косата на Уилям. — Той не е нищо повече от стара измишльотина. Никой не вярва в съществуването му. Не слушай какви щуротии се разправят из Института. Хората разпространяват всякакви небивалици.

— Но нали за него пише в древен пергамент… — опита се да възрази Уилям, ала Гофман го прекъсна:

— Агентът с орбулатора си е чиста фантасмагория, разбра ли?

Обърна се и тръгна към изхода от сградата.

Навън родителите на Уилям чакаха пред колата. Баща му не носеше екзоскелет. Изтупан в нов костюм, се усмихваше до уши.

За пръв път от близо десет години Уилям виждаше баща си да стои изправен без видимо помощно средство.

— Е, какво ще кажеш? — попита татко му и разпери ръце, за да се поперчи.

— Това е огромен напредък. — Гофман посочи бащата на Уилям.

Той разкопча ризата си и я разтвори. Отдолу проблесна нещо сиво.

— Облечен е в иновативен ултракостюм — поясни Гофман. — Функционира като екзоскелет. Електрически импулси умножават многократно мускулната сила на човека, който го носи.

Бащата на Уилям закопча ризата си и се усмихна на сина си.

— Страхотно, а?

Уилям кимна. Отдавна не бе виждал баща си толкова доволен.

— Време е да тръгваме. — Майката отвори вратата на колата и погледна Уилям. — Отиваме на гости на чичо Стивън в Уелс. Не те е виждал от двегодишен и няма търпение.

— Ама как така? — изуми се Уилям. Откъде се бе взела тази странна идея?

— В момента не е препоръчително да се задържаш в Института. След инцидента в дома ви се боим, че си в опасност. Явно някой те е набелязал и е най-сигурно да си на друго място.

— Пък и откога мечтаем да се завърнем в Англия — напомни баща му. — Да навестим приятели и познати. Не вярвам да пропуснеш такова пътуване.

Уилям зяпна срещу тримата възрастни. Търсеше признаци, че са му устроили глупава шега.

— А пирамидата? — попита Уилям.

— Изследванията върху нея продължават — отвърна Гофман с каменно изражение. — Ще получиш новини веднага щом разберем повече.

— Но аз си я искам обратно — настоя Уилям. — Тя е моя.

Гофман го изгледа сериозно с дълбоките си тъмни очи.

— Преди да открием какво съдържа, пирамидата не е ничия. Възможно е да е опасна.

— Най-добре да потегляме. — Майката на Уилям се качи в колата. — Вътре ще си продължим разговора. Чака ни дълъг път.

С голяма буца в гърлото Уилям отиде до колата, отвори вратата и се вмъкна на задната седалка.

Баща му се настани отпред.

Майка му запали и потегли.

— Така е най-добре — заключи тя. — В Института се случват какви ли не шантави работи. Сега ще имаме време един за друг. — Тя се усмихна на Уилям в огледалото. — Ще си починеш. Ще събереш сили.

Спряха пред голяма порта от ковано желязо. Тук свършваше територията на Института. Двете крила се плъзнаха бавно встрани и пропуснаха колата.

Уилям отпусна ръце в скута си. Напрягаше си ума до пръсване. Трябваше непременно да намери начин да се върне в Института. Да си вземе пирамидата. И да разбие шифъра, преди Биг Бен отново да започне да отмерва времето.

Неочаквано се сети с какви думи Бенджамин му бе връчил холограмната маска: „Ще ти потрябва.“

Уилям бръкна в джоба на панталона си и извади металната лента.

— Мамо, спри колата!