Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (17)

Шестнайсета глава

Кавгоботът лежеше неподвижно. Уилям се огледа в кабината. Забеляза капак на тавана. На кино беше виждал много такива изпълнения, но дали щеше да се справи?

Бръмченето на електрически двигатели приближаваше.

Уилям стъпи разкрачен върху двата срещуположни парапета в кабината. Увери се, че стои стабилно, и се протегна към тавана. Бутна капака. Той се отвори.

Момчето се протегна, хвана се с две ръце за ръба на отвора, напрегна мускули и успя да прехвърли горната част на тялото си през ръба. Изтегли се целия и хлопна капака.

Върху покрива на асансьора беше студено и тъмно. Бръмченето приближаваше. Сърцето му подскочи, защото имаше риск стражоботите да го открият. През процепа виждаше безжизнено проснатия кавгобот. Не беше затворил плътно капака. Протегна ръка да поправи грешката си, но инстинктивно се отдръпна, когато в същия момент един стражобот влезе в асансьора да огледа.

Уилям се спотаи в тъмното и спря да диша.

— Тук няма друг — обади се стражоботът.

— Сам ли е бил? — попита колегата му отвън.

— Кой?

— Този. — Другият влезе и побутна кавгобота с пасиватора си.

— Стар модел. Мястото му е при вторичните суровини. Сигурно се е опитал да избяга.

— Но ние чухме гласове.

— Сигурно си е говорел сам. — Стражоботът пак огледа кабината.

— Роботите не си говорят сами — възрази колегата му. — Всеизвестно е.

От челото на стражобота точно под Уилям изскочи червен лъч. Главата на робота се завъртя и лъчът започна да сканира асансьора. Тръгна най-отдолу и обхождаше методично все по-нагоре.

Уилям се омръзна. След секунди щяха да го открият.

— Тра-ла-ла, тра-ла-ла, на рожден ден ела! — развика се неочаквано кавгоботът. — В джобчето ми дрънкат… зеленчуци…

Червеният лъч угасна. Стражоботът прекрати сканирането. Обърна се и изгледа стария кавгобот.

— Роклята на мама… все ми е голяма… жаба-жабурана… — бръщолевеше несвързано кавгоботът.

— Ако си чул гласове, сигурно този си е приказвал сам. Сега убеди ли се колко е изкукуригал — настоя първият стражобот. — Ще го вземем с нас. Трябва да го върнем в Депото, преди да е изтърсил вътрешна информация.

Спотаен в мрака, Уилям проследи как двата стражобота вдигнаха стария кавгобот и го изнесоха от асансьора.

Изчака бръмченето да утихне и чак тогава се осмели да си поеме дълбоко дъх. Сърцето му думкаше в главата като барабан.

Погледна тъмната шахта над главата си. Светлинката от капака стигаше, колкото да вижда къде се намира. До него висеше едно от стоманените въжета от повдигащия механизъм на асансьора. Уилям хвана въжето и се набра. Трябваше да се изкатери по него. Кавгоботът бе споменал за втори асансьор, но този вариант отпадаше. Слезеше ли обратно в кабината, рискуваше да попадне на стражоботите, които да го пасивират. Опря крак в стената и започна да се изтегля нагоре по въжето.

След няколко минути стигна горната част на шахтата. Беше подминал три етажа. Цялото тяло го болеше, от него шуртеше пот. Намираше се пред дебела двукрила врата. Опита се да провре пръсти в процепчето между крилата и да ги раздалечи, но пръстите му непрекъснато се изхлъзваха.

Огледа се за подходящ предмет, с който да си помогне, ала напразно.

Облегна гръб о стената, вдигна крак и натисна вратата. Стъпалото му обаче се изхлъзна и той замалко да падне. Погледна към мрачната бездна под себе си.

Опита повторно. Този път се постара добре да закрепи стъпалото си и чак тогава напъна с всичка сила. Вратите леко се разкрехнаха. В тъмната шахта нахлу светла ивица. Уилям стисна зъби и увеличи натиска. Процепът се разшири. Вече виждаше какво има зад вратата.

Дълъг коридор.

Със сетно усилие момчето притисна рамо към стената, а стъпалото си — към процепа. Крилата изскърцаха силно и се разтвориха, колкото Уилям да се провре между тях.

Измъкна се в коридора. Краката му трепереха. Цялото му тяло се тресеше. Дланите му пареха. Докато се катереше по въжето, поради огромното количество адреналин в организма си, изобщо не усещаше болка и умора. Сега обаче му се прииска да си полегне. Същевременно си даваше сметка за необходимостта да продължи.

Забързано закрачи нататък. Явно в тази част от Института рядко идваше някой. Плътен слой прах покриваше пода и при всяка крачка се вдигаше пушилка. Тук-таме личаха отпечатъци от стъпки. Някои по-размити, други по-отчетливи. Уилям започна да се пита дали е на прав път.

Извървя коридора. В дъното спря и се огледа. Изход не се виждаше. Пред него и от двете му страни се издигаха бели стени. На пода забеляза начертан червен кръст.

Приближи се до едната стена и опипа гладката повърхност. Почука на три-четири места с кокалчетата на пръстите си, но по звука отсъди, че плоскостта е солидна.

Затвори очи и се вслуша в организма си. Ако тук беше внедрен шифър, познатите вибрации щяха да се задействат.

Понеже не усети нищо подобно, Уилям отвори очи. Направи крачка и стъпи върху червения кръст.

— Парола? — обади се плътен глас над него.

Той се стресна здравата и погледна нагоре. Различи бял люк с големината на капак на канализационна шахта. Заради цвета се сливаше с тавана и трудно се забелязваше.

— Знаеш ли паролата? — повтори гласът.

— Ъъъ… момент…

— Момент? Паролата е грешна.

— Търся Депото за бракувани роботи. Наблизо ли е?

Гласът не отговори. Уилям изчака.

— Ехо? — извика той след малко.

— Уилям, ти ли си? — попита гласът.

Чак сега я позна:

— Вратичке!

— Уилям!

Ех, как се зарадва Уилям! Неговата врата!

— Каква приятна изненада! Не си ли пенсионирана?

— Кажи-речи съм пенсионирана. Тук цари пълно мъртвило.

— Трябва да вляза в Депото. Бенджамин ме чака.

— Супер! Значи се готви нещо.

— Какво?

— Не знам — колебливо отвърна вратата. — Революция, например.

— Революция ли?

— Питай Бенджамин. Тук той е шефът.

Люкът на тавана се отвори и пред Уилям се спусна голяма стъклена тръба.

— Сигурен ли си, че искаш да продължиш по този път? — попита вратата.

— Ако води до Депото за бракувани роботи — да.

— Както решиш.

Тръбата се спусна още малко и опря в пода.

— Приятно пътуване — пожела му вратата.

И — смук! — тръбата глътна Уилям.