Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (10)

Девета глава

Уилям и Иския се спогледаха.

— Какво ще кажеш за изложбата на Гофман? — попита тя.

— Не ми стана ясно защо е изнесъл на показ ръката на Корнелия. Нито защо е окачил свой портрет…

— Това на никого не е ясно — прошепна момчето.

— Хм…

Тя понечи да продължи, но млъкна, когато два бели хуманоидни робота минаха край тях. Уилям ги позна: беше ги видял долу във фоайето. Иския изчака да се отдалечат на безопасно разстояние.

— Агентоботи. Уж охраняват изложбата, но всъщност наблюдават и подслушват всичко, което се случва и казва на територията на Института, и тутакси донасят на Гофман. Тук е опасно да говорим. Да отидем в стаята ти, а?

Хвана го за ръка и го поведе.

— Толкова имам да ти разправям!

Докато вървяха, той я поглеждаше крадешком. От онова пътуване със самолет на връщане от Хималаите бе изминала сякаш цяла вечност. След като се раздели с нея на летището, Уилям не я беше виждал. Черната й коса бе пораснала. Иския все още беше малко по-висока от него.

— Очаквах те най-рано след три седмици — подхвърли въпросително тя.

— Първоначално планът беше такъв, но изникна нещо непредвидено. Нахлуха с взлом в дома ни.

— Сериозно? Кой?

— Още не знам. Но… — Огледа се, за да се увери, че не ги подслушват. — Флашката със съзнанието и паметта на дядо изчезна.

— Какво?! — Тя се закова намясто. — Онази, дето ти да я даде в Хималаите ли?

Уилям кимна и дръпна Иския да вървят нататък.

— За щастие Бенджамин разполага с резервно копие. Трябва непременно да се сдобия с него. Според мен дядо знае нещо за странните събития, които ни сполетяха напоследък.

Иския видимо се стъписа.

— Бенджамин… — промърмори тя.

Уилям почука на вратата на стаята си. Нямаше търпение да си поговорят на спокойствие.

— Кой е там? — попита монотонен глас.

— Аз съм.

— Кой?

— Аз — повтори силно озадачен Уилям. Вратата звучеше различно. По-вяло. По-металически. — Уилям.

— Имаш ли разрешение за достъп? — попита крайно безразлично вратата.

— Ама това не е моята врата! — Уилям се обърна въпросително към Иския.

— Подмениха софтуера на всички врати — прошепна тя. — Гофман не ти ли каза?

— Не.

— Аз съм следващото поколение — поясни вратата. — Предишната остаря и я пенсионираха.

— О, и нея ли! — възкликна разочарован Уилям. — Какво, за бога, става тук?

— Много неща — отвърна Иския.

Отвори се люк и от вратата излезе механична ръка със скенер за чело.

— Наведи се напред — нареди вратата.

Уилям се подчини. Скенерът светна зелено.

— Редовен! — Вратата се отвори с щракване.

Уилям и Иския влязоха.

Той спря и се огледа. Слава богу, стаята си изглеждаше непроменена. Леглото беше до прозореца, бюрото и столът — на обичайните места. И етажерката с книги си беше там, където я помнеше, само че с няколко нови попълнения. Наведе се да прочете заглавията. „Алтернативна история“, „Технология на пирамидите“, „Земното кълбо: космически кораб“.

Отиде до прозореца и надникна. Решетката беше свалена. Паркът му се видя същият. Там се трудеха два косачобота.

— Защо всички роботи са подменени? — Уилям се обърна към Иския, разположила се вече на леглото.

— Гофман си науми, че целият роботосъстав трябва да бъде осъвременен. Все говори колко е важно Институтът да се развива. Мнозина не одобряват неговите реформи. Смятат новите роботи за прекалено ефективни и лишени от чар.

Иския сложи показалец пред устните си и направи знак на Уилям да седне до нея.

После се наведе към него.

— Чува ни — прошепна и посочи вратата.

Уилям кимна и придърпа завивката над главата си и над Иския. Тя се усмихна.

— Гофман спомена ли нещо за Бенджамин? — попита.

— Не. Случило ли се е нещо?

— Бенджамин замина. Напусна Института.

— Как така напусна! — възкликна Уилям. — Защо?

— Не съм съвсем наясно. След като алармата се задейства, двамата с Гофман се скараха.

— Каква аларма? — съвсем се смая Уилям.

— Не знаеш ли, че Агентът с орбулатора е тръгнал на поредната си обиколка?

Уилям тотално се обърка.

— Орбу… как го каза?

— Агентът с орбулатора. Ден, след като научихме новината, че Агентът пак шества по света, Бенджамин напусна… или… изчезна.

— Изчезна?

— Да. Един ден се събудихме и него го нямаше. Според Гофман е напуснал и си е заминал. Чудно обаче защо не е казал за намерението си на никого от нас…

В съзнанието на Уилям се загнезди ужасна мисъл.

— Ами резервното копие? Щом Бенджамин е напуснал, у кого е сега копието?

— Не знам. Ще проучим. Сигурно у Гофман.

Двамата се умълчаха за малко. Мрачни предчувствия налегнаха Уилям.

— Какъв е този Агент? — попита той.

Иския понечи да отговори, но вратата я прекъсна:

— Какво си шушукате там?

— Нищо. — Момичето отметна завивката и стана. — Е, ще тръгвам. Чака ме нова група новопостъпили кандидати. Всеки ден пристигат по няколко автобуса.

Отвори вратата и излезе.

Уилям замислено я проследи с поглед.

По собствено желание ли си бе тръгнал Бенджамин, или някой го бе отвлякъл? За каква аларма беше споменала Иския? Що за птица е този Агент? И какво, да му се не види, представлява орбулаторът? В главата му се тълпяха куп въпроси.

Уилям се изправи.

— Чудя се в колко часа е вечерята… — подхвърли той.

— Много питаш — скастри го сухо вратата.