Елоиза Джеймс
Брак по неволя (9)

Глава 8

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

26 февруари 1784 г.

— Ваша светлост.

Джема, херцогиня Боумонт, вдигна глава от шахматната дъска. Беше я сложила в библиотеката с надеждата, че съпругът й ще се прибере от Камарата на лордовете по-рано от очакваното.

— Да, Фоул?

— Херцог Вилиърс изпрати визитната си картичка.

— В каретата си ли е?

Фоул кимна.

— Помолете го да дойде, ако може да ми отдели известно време.

Фоул излезе от библиотеката също толкова царствено, колкото беше влязъл. Джема си помисли колко е тъжно, че икономът й прилича на закръглен селски свещеник, а очевидно си въобразяваше, че е херцог. Или дори крал.

Например в начина, по който търпеше обсебването на Джема от шаха, имаше оттенък на noblesse oblige^[1].

Разбира се, влизането на херцог Вилиърс беше величествено. Той се спря за миг на прага — същинско привидение в бледорозово, с поръбени в черно дантели, които падаха около китките и шията му. После се приведе в херцогски поклон, за какъвто Фоул можеше само да мечтае.

Джема се надигна, леко развеселена и изключително зарадвана да види Вилиърс. Преди си мислеше, че неговите очи са по-студени от очите на всички други мъже във висшето общество. И все пак, когато се изправи от дълбокия си реверанс и пое ръцете му в своите, си промени мнението. Очите му бяха черни като ризата на дявола, ако трябваше да цитира старата си бавачка. И все пак…

— Липсвахте ми, докато пребивавах във Фонтхил — каза той и вдигна ръката й към устните си.

Очите му изобщо не бяха студени.

Гъстата му коса беше вързана с розова панделка. Изглеждаше блед, но здрав. Джема предположи, че се е възстановил от дуела, който преди няколко месеца едва не го уби. Изпита леко чувство на вина: брат й спечели този дуел и веднага след това се ожени за годеницата на Вилиърс. Колкото и да обичаше новата си снаха, й се искаше да се беше сдобила с нея, без любимият й партньор на шах да пострада.

— Елате! — подкани го тя и го поведе към огъня. — Знаете ли, още сте много слаб. Трябва ли да стоите прав?

— Би трябвало да ви извикам на дуел заради тази обида! Почуках на вратата на нужника на дявола и се върнах, а вие казвате, че съм прекалено слаб?

Тя му се усмихна широко.

— Моля ви, кажете ми, че сте дошли да играете шах с мен! Откакто треската ви си отиде, мина повече от месец, а това беше периодът, през който лекарят ви забрани да играете, нали така?

Той седна срещу нея. Тя се наведе напред и нареди фигурите. Едрата ръка на Вилиърс покри нейната.

— Не шах — каза той.

— Не… шах? — Щом не беше шах, тогава какво? Тя знаеше, че Вилиърс е майстор в шахмата, също като нея. Какво друго можеше да прави един майстор, освен да играе? — Мислех, че лекарят ви е наредил да живеете без шах само един месец. Да не съм сбъркала датата?

Той облегна глава на стола.

— Отказах се от шаха.

— Невъзможно!

— Вярно е. Отначало ми липсваше, разбира се. Сънувах шахматни фигури, ходове, партии, които съм играл или си мислех, че съм играл. Но после, бавно, тази потребност изчезна. Реших да си почина поне още един месец, преди да се върна към дъската.

— Доброволно се отказвате от шаха?

В усмивката му се четеше лека скръб.

— Мога да ви кажа, че сега дните наистина са по-дълги. С какво се занимават хората, ако не играят шах?

Джема поклати глава.

— Така и не разбрах. Е, как е увеселението във Фонтхил? Чакайте! Разкажете ми за Хариет. — И тя затаи дъх — не беше сигурна дали Вилиърс знае, че приятелката й Хариет има affaire^[2] със собственика на Фонтхил, лорд Стрейндж.

— Щастлива — отговори той — със Стрейндж. Но се страхувам, — че в момента празненството е помрачено, защото дъщерята на Стрейндж е тежко болна. Сметнах, че е грубо при тези обстоятелства да обременявам този дом с присъствието си, затова се измъкнах тихо. Ще се върна след ден-два и се надявам дотогава кризата да е преминала.

— Божичко! От какво е болна?

— Треска, причинена от ухапване на плъх — отговори Вилиърс. — Но момичето очевидно е доста силно и лекарят е оптимист. Смята, че всичко ще се оправи. Хариет по цял ден е при нея.

— Разбира се, това е типично в неин стил — отговори Джема. — Това, което не мога да проумея, е affaire със Стрейндж. Изидор каза, че въздухът около тях буквално се нажежавал.

Той вдигна вежда.

— Не знаех, че херцогинята е склонна към такива поетични преценки. Доколкото разбирам, Стрейндж и Хариет са влюбени — чувство, което ми е непознато. — Погледът му се спря на Джема. — А вие как сте?

Тя се усмихна едва-едва.

— Не съм влюбена.

— Но не сте нещастна?

— Не.

Той сякаш прие това за някакъв отговор — може би на въпрос, който не беше готов да зададе, — защото кимна.

— И така, какво ще стане с нашето състезание? — попита Джема, изненадана от огромното разочарование при мисълта, че Вилиърс се е отказал от шаха.

— Само по един ход на ден… това състезание ли?

— Да, това състезание — потвърди тя. — В толкова много изключителни състезания ли участвате, че не помните? Ще ви помогна: аз спечелих една партия, вие също. Това означава, че последната партия ще определи победителя.

— Сега наистина си спомням — каза той, като я наблюдаваше изпод вежди. — Да видим… ако състезанието ни стигне до трета партия, трябва да я играем със завързани очи и в леглото.

— Точно така — преплете пръсти Джема. — Толкова се радвам, че се сетихте. Започнах да обучавам камериерката си, Брижит, за да може да стои до леглото и да движи фигурите, където й кажем.

— Представях си, че в спалнята няма да има друг, освен нас двамата.

— Животът определено е изпълнен с разочарования.

— Точно така. Сигурен съм, че камериерката ви има нужда от още малко практика. Бих предпочел да не играя шах поне още месец. Освен това трябва да се върна във Фонтхил — дори не се сбогувах.

— Чувствам се като стар пияница, който седи трийсет години на един стол в кръчмата до един и същи човек, но накрая му казват, че приятелят му е избрал да стане трезвеник — измърмори Джема, която определено беше раздразнена.

— Шахът е по-добър от алкохола… по-пристрастяващ, по-възпламеняващ, по-интелигентен.

Тя погледна към него за миг и ъгълчетата на устните й трепнаха.

— Пак ще започнете да играете.

— Надявам се, че ще ме чакате.

— Никога не ме е бивало особено да чакам някой мъж.

Джема се учуди на думите, излезли от собствената й уста. В някои отношения имаше предвид съпруга си. Когато с Елайджа бяха млади, тя го чака три години да дойде и да я отведе от Париж, след като яростта я тласна да остави между себе си и него целия Ламанш. Той обаче дойде чак четвъртата година, а тогава вече беше късно. Тя си беше намерила любовник и остави брака си в миналото.

Вилиърс сведе очи с тежки клепачи.

— Аз обаче съм много добър в чакането. Вас, Джема. Вас бих ви чакал много дълго.

Джема дойде на себе си. Разговорът се водеше на две нива от доста време, но тя го осъзнаваше чак сега.

— До един час Боумонт трябва да се върне от Камарата — каза тя, без да откъсва поглед от него. — Вие двамата бихте ли пренесли своята rapprochement от вашата болнична стая в салона?

Вилиърс леко се усмихна. Изобщо не изглеждаше разочарован от косвения й отказ и това я жегна. Той трябваше да реагира малко повече, когато тя спомена съпруга си, нали?

— За съжаление вече имам уговорка. Но исках да ви помоля за съвет. Може временно да съм загубил интереса си към шаха — продължи той, — но компенсирам с повишен интерес към човешкия род.

— Вие ли? — стресна се тя.

— Да. Аз, вечният наблюдател.

— Винаги съм мислила, че делата на другите ви се струват изтощителни и безинтересни. Боже мой, Вилиърс, нали не смятате да се поправите? Ще бъда толкова разочарована, ако се окаже, че единствената причина да ви каня вечер е, защото излъчвате порядъчност.

— Това би било ужасно падение — съгласи се той замислено. — Но в името на истината не изпитвам никакви пуритански тежнения.

Дълбоко в очите му припламна нещо, което й вдъхна желание да се усмихне в отговор на неговата усмивка, да протегне ръка…

— Помолете ме тогава за съвет — каза Джема. — Сигурна съм, че съм в състояние да изрека нещо мъдро на почти всяка тема, но странно, никой не иска да му дам доказателства за мъдростта си.

— Значи Боумонт не идва при вас със заплетени държавни дела?

— Странно, нали?

— Вие може и да се присмивате на себе си, Джема, но той не би могъл да намери по-подходящ човек, с когото да се съветва по тези въпроси.

Джема почувства, че лицето й леко порозовява, а тя никога не се изчервяваше. Никога.

Разбира се, Вилиърс го забеляза. Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Обичам изчервяването — каза той. — Според мен жените го практикуват прекалено рядко.

— Понякога е много полезно.

— Полезно ли?

— Няма нищо по-обезоръжаващо от жена, която се изчервява.

— Ще трябва да приема вашата дума по този въпрос. Повечето жени носят толкова много грим, че просто не могат да се изчервят.

— Аз често нося много грим — отговори Джема. — Особено когато си мисля, че има и най-малка вероятност нещо да ме шокира. Ако наистина сте твърдо решен да се поправите, Вилиърс, ще започна да си слагам грим най-редовно.

— Да се поправя… — измърмори Вилиърс. — Или пък не.

Този човек притежаваше толкова много чар! Никога досега не го беше насочвал срещу нея по този начин. Когато й се усмихна, усещането беше почти като от ласка.

Ненадейно Джема си припомни как провлеченият му глас казва, че я е предупредил, че възнамерява да я има.

Тя почти потръпна. Вилиърс беше красив, порочен, преситен, враг на съпруга й, макар че тя така и не разбра точно защо. Миналата година му се предложи, а той отказа, защото бил най-старият приятел на Елайджа. След което промени намерението си.

Сега Вилиърс очевидно възнамеряваше да я ухажва, ако тази дума беше подходяща за омъжена жена.

Джема преглътна. Беше обещала на Елайджа, че е приключила със скандалите. Беше се върнала от Париж, за да роди наследник на съпруга си. Зави й се свят.

Вилиърс като че ли не забеляза мълчанието й. Вместо това извади къс хартия.

— Прочетете това, Джема.

Тя отвори плика. Писмото беше с герба на херцог Козуей.

— Херцогът на Изидор!

— Върна се в страната.

— Това го знам. В момента Изидор е отседнала при мен. Той я е оставил в хотел, можете ли да повярвате, Вилиърс? В хотел! Оставил своята херцогиня в хотел и продължил към провинцията, за да види майка си.

— Тъй като го познавам, това никак не ме изненадва. Аз дори изиграх партия шах с Козуей на палубата на кораба на един принц — каза Вилиърс.

— На Нил ли?

— В същото полукълбо. Представете си: здрачаваше се и беше непоносимо горещо. Някъде преди около седем години, предполагам. Поради цял куп причини бях решил, че искам да замина за Арабия.

Тя поклати глава.

— Не.

— Какво?

— Искали сте да играете шах, разбира се. Нямате никаква по-възвишена причина за това пътуване — например любов към изследване на непознатото.

Той се усмихна с онази дяволита усмивка, която можеше да склони всяка жена към грях.

— Шах с пешката, Джема. Исках да отида в Леванта и да играя с шахматните майстори там. Но беше така дяволски неудобно!

— Заради пясъка ли?

— Заради жегата. — Той протегна ръка и погледна към дантелата си. — Аз съм херцог. Притежавам тази титла още от момче и макар че тя несъмнено ме е разглезила, също така ме е и белязала. Обичам да съм чист и обичам да се обличам красиво. Дори в спалнята си, ако можете да повярвате, Джема, избирам облеклото си с голямо внимание.

В ума й ненадейно проблесна интригуващият образ на Вилиърс, облечен в коприна. Джема инстинктивно нанесе ответен удар.

— Толкова сте слаб след болестта… Учудвам се, че не се наложи изцяло да смените гардероба си.

— Каква жестока истина! — въздъхна той. — Опитвам се да се подсиля, разбира се. Аз съм така безнадеждно суетен, че никога не бих си позволил да посетя една дама в спалнята й, преди да съм започнал да изглеждам по-добре.

Може би точно затова нямаше да има трета партия в леглото. „Тази операция ще бъде дълга“ — помисли си тя. Херцог Вилиърс се подготвяше да я съблазни, преди да позволи да изиграят последната игра.

От всички мъже, които си бяха поставяли тази цел, той беше най-опасният.

— И така, какво се случи на партията с Козуей? — попита тя и с усилие откъсна мислите си от факта колко е привлекателен Вилиърс.

— О, той ме победи.

— Сигурно е било смущаващо.

— Много. Играх като глупак и знаех защо. Просто беше прекалено горещо за англичанин, макар че Козуей с нищо не показваше да му е неудобно.

— Що за човек е той?

— Представете си, ако обичате, един великолепен кораб, собственост на бея на Исфахит. Седяхме там от двете страни на една маса на тигрови ивици. Фигурите бяха от същия материал. Офицерът яздеше лъв, изправен на задните си крака, царицата беше африканска принцеса, а топът — камила.

— А вие седяхте там, целият в бродерии и дантела.

— Самото въплъщение на английски херцог. Никой друг на борда не носеше и една пета от дрехите, които носех аз. И все пак се отказах да обличам жилетка. — Той разтвори очите си много широко. — Ходех без жилетка, Джема!

— Разбирам каква огромна жертва сте направили! — засмя се тя.

— Падаше здрач и въздухът тежеше над реката — защото се намирахме в река, така широка, каквато никога не съм виждал в Англия — и въздухът лежеше върху тази река като дебела проститутка на легло за шест пенса.

Джема изсумтя.

Той я погледна невинно.

— Нещо нередно ли казах?

Въздействието му беше невероятно силно… толкова силно, когато се намираше в това разположение на духа. Безобразен, лукав и забавен.

— Не — отговори тя. — Моля ви, продължавайте.

— Всеки път щом протегнех ръка да преместя някоя фигура, от рамото към китката ми се спускаха капки пот.

— Но Козуей не изпитваше ни най-малко неудобство?

— Виждали ли сте го?

Джема поклати глава.

— Струва ми се справедливо да кажа, че той е моя пълна противоположност. Не носи пудра. Кожата му е кафява от слънцето, разбира се, и е толкова мускулест, колкото не подобава на нито един джентълмен. Но мисля, че това, което най-много го отличава от другите, е тази негова буйна, рошава мастиленочерна коса, ненапудрена и дори незавързана. Лесно е да си представиш как се бие с четирима-петима диваци едновременно.

— И вие можете — каза Джема като вярна приятелка.

— Не съм толкова глупав, че да се поставя в подобна ситуация — каза Вилиърс. — Доколкото си спомням, Козуей носеше къси панталони, които едва му стигаха до коляното, както и нещо като туника, но в един момент я свали и накара момчетата да я потопят в реката. Върнаха му я мокра. Стори ми се, че се чувства съвсем удобно.

— Не е честно! — възкликна Джема.

— Споменах ли, че беше бос?

— Не. А вие?

— Аз носех ботуши. Солидни английски ботуши за английски изследовател, който се е отправил да събере полезно знание за флората и фауната по света.

— Прибрали сте се в Англия — предположи Джема.

— Отказах се от всички партии, които бих могъл да спечеля в дворците на великите паши. Капитулирах пред жегата.

— Или може би — подметна лукаво Джема — пред упоритостта си да се обличате като херцог.

— След това и аз си помислих същото. Суета, твоето име е Вилиърс! Прочетете писмото му.

Джема беше забравила за писмото. Нямаше формален поздрав.

Вилиърс,

Откакто се върнах, всичко стана адски трудно. Ще ми направите ли честта да ме посетите? Изглежда, моите представи не се радват на широко одобрение. Според мен в целия свят няма по-подходящ човек от вас да ми дава съвети, свързани с ранга и благоприличието.

Джема се подсмихна.

— Явно стигнахте до думите му за това, че съм бил в състояние да бъда съдник по въпросите на благоприличието — каза Вилиърс.

— Тъкмо си ви представях на онзи кораб, с ботушите, дантелите и всичко останало.

Писмото продължава.

Майка ми ме уверява, че съм на път да опозоря титлата на Козуей пред цяла Англия за следващите сто години. Ще съм ви много благодарен, ако можете да ме посетите в Ревълс Хаус.

Искрено ваш и т.н.

Козуей

Джема вдигна глава.

За бога, какво може да е намислил? Изидор каза, че е споменал за сватбено тържество, в което щяло да има нещо като животинско жертвоприношение, но не е възможно той да мисли да повтори някакъв примитивен ритуал тук. Ще го арестуват!

— Не и за животинско жертвоприношение — увери я Вилиърс. — Като любител на говеждото филе мога да ви уверя, че много добитък е пожертван, за да бъда задоволен.

— Знаете какво имам предвид — настоя Джема. — Освен това Изидор спомена за оргии.

— Ами това решава въпроса. Знаех си, че вие сте човекът, с когото трябва да говоря. Ще го посетя, дори и само за да мога да участвам в планирането на оргиите.

— В много такива ли сте участвали?

— Оргии или сватби? — попита невинно той.

— Съмнявам се, че сте участвали дори в една сватба — отговори Джема. — Доколкото знам, годежът ви с моята повереница ви беше пръв и последен.

— Уви! — призна той. — Опитът ми с оргиите е също толкова оскъден. Това ще бъде така поучително! Съчетаване на две увлечения, които толкова съм се старал да избягвам.

— Изненадвате ме — каза Джема. — По-скоро бих си помислила, че като млад сте се отдавали на такива пламенни страсти, а после сте се отегчили.

— Предполагам, че проблемът е в титлата ми или пък в това, че съм разглезен. Винаги съм мислил, че оргиите са възможност за споделяне, а мен не ме бива много в тази област.

— Тогава се чудя защо сте се стремили към affaires с омъжени жени — подметна Джема.

— Рядко. Много рядко, а дори и тогава се случваше само когато страстта надмогне здравия разум.

— Разбирам.

— Само когато изкушението е толкова голямо, та ми се струва, че в целия свят не съществува друга жена — добави той с нежен глас.

— О!

— Всъщност трябва да ви кажа, че репутацията ми може би е по-черна, отколкото заслужавам. За момента не съм имал никакви affaires от този вид. — Той стана. — Трябва да поемам за уговорката си, херцогиньо.

Джема помълча за миг, после вдигна поглед към него.

— Лиополд!

Само свеждането на клепачите му й подсказа, че е забелязал обръщението.

Но Джема не беше сигурна какво точно да каже.

— За малко да забравя — каза той. — Нося ви подарък.

Тя се изправи, неспособна да намери думи, несигурна какво трябва да отговори.

— Подарък ли?

Той извади едно ветрило и го сложи на масата.

— Само с декоративна функция, нищо повече. Когато го видях, си помислих за вас. — Той се обърна и понечи да си тръгне.

— Чакайте…

Той погледна назад.

— Кога заминавате за Ревълс Хаус?

— Утре ще се върна във Фонтхил. Ако дъщерята на Стрейндж е още болна, след няколко дни ще замина за Ревълс Хаус.

Тя кимна.

— Ще се погрижа да ви поканят на сватбата, естествено.

— Двамата с Боумонт ще дойдем с удоволствие.

Не беше сигурна защо изпита потребност да вмъкне в разговора името на съпруга си. Все пак Елайджа знаеше. Разбираше. Елайджа категорично отказа да легне с нея, преди състезанието на шах с Вилиърс да приключи. Той разбираше, че е възможно тя да започне affaire с Вилиърс.

Джема остана седнала на мястото си дълго след като вратата се затвори зад Вилиърс и неговите розови коприни. Мислеше за мъжете. За съпрузи, любовници, майстори на шах, наследници.

За мъже.