Елоиза Джеймс
Брак по неволя (1)

Пролог

Фонтхил

Провинциалното имение на лорд Стрейндж

19 февруари 1784 г.

Жените се обличат заради мъжете още от памтивека — още откакто Ева е приспособила за целта първото си смокиново листо. Адам навярно се е подразнил след онази история с ябълката, така че Ева навярно е положила всички усилия с листата и вървите.

Защо тогава й беше толкова трудно да реши какво да облече? Камериерката й захвърли на леглото седмата рокля, а Изидор, херцогиня Козуей, се опита да реши дали съпругът й би предпочел да я види в рубиненочервено кадифе с дълбоко деколте, или в небесносиня роба с дълбоко деколте и малък шлейф.

Щеше да й бъде по-лесно да вземе това решение, ако действително познаваше въпросния съпруг.

— Ваша светлост изглеждаше възхитително в бялата лъскава коприна — обади се камериерката и стисна зъби, очевидно губеше търпение с всички копченца, кукички, фусти и обръчи, които придружаваха всяка смяна на тоалета.

— Щеше да бъде толкова по-лесно, ако си имах работа само с няколко листа, като Ева! — измърмори Изидор. — Макар че моят брак не може да се нарече райско блаженство.

Лусил завъртя очи. Изобщо не беше склонна да се отдава на философски размишления за брака.

Сякаш на Ева не й е било достатъчно, че не разполага с почти никакъв избор, що се отнася до модата, но и с Адам са били прогонени в пущинака. Докато тя, Изидор, беше примамила съпруга си, херцог Козуей, от пущинака на Екваториална Африка. И все пак бележката му, че ще пристигне тази вечер, показваше, че е също толкова раздразнен, колкото и Адам. Никой мъж на този свят не обича някой да му нарежда.

Тя навярно щеше да облече светложълтата рокля с бродираните венчелистчета. От нея се излъчваше обезоръжаваща женска крехкост. Изидор я взе от леглото, вдигна я пред себе си и се загледа в стъклото. Фактът, че послушанието не беше сред добродетелите й, нямаше значение — със сигурност можеше да изглежда покорна. За известно време.

— Отличен избор, Ваша светлост! — насърчи я Лусил. — Ще изглеждате сладка като сметана.

Роклята беше поръбена с изящна дантела и украсена със светли панделки.

— Ще сложим цветя в косата ви — продължи Лусил. — Или може би перлички. Може дори да добавим малко дантела към деколтето. — Тя махна с ръка някъде към гърдите на Изидор.

Да прикрива бюста си (по собственото й мнение едно от най-хубавите неща у нея) означаваше да прекали със скромността, подобаваща на омъжена жена.

— Перлички? — попита тя със съмнение.

— И освен това — продължи Лусил, която вече се развихряше — можете да държите онзи малък молитвеник от майка си — онзи, който е украсен с дантели.

— Молитвеник? Искаш да занеса там долу молитвеник? Лусил, да не си забравила, че се намираме на най-скандалното увеселение в провинцията в цяла Англия? Нито един от гостите на лорд Стрейндж не притежава молитвеник — никой друг, освен мен!

— Нейна светлост херцогиня Бероу има молитвеник — отбеляза Лусил.

— По една случайност Хариет е тук инкогнито — и преоблечена като мъж. Съмнявам се, че обикаля по коридорите с молитвеник в ръка.

— Така ще изглеждате добродетелна — упорито настоя камериерката й.

— Ще изглеждам като съпруга на свещеник — отсече Изидор и метна роклята обратно върху купчината.

— Тази вечер за първи път ще видите Негова светлост. Нали не искате да изглеждате така, сякаш се чувствате на място на увеселенията на лорд Стрейндж? В тази рокля изглеждате млада като дебютантка — добави Лусил и очевидно реши, че с този силен довод е успяла да убеди господарката си.

Това окончателно реши въпроса. Изидор в никакъв случай нямаше да облече жълтата рокля. Нямаше да сложи и перлички. Тя не беше дебютантка — беше жена на двайсет и три години, макар че едва тази вечер щеше да срещне съпруга си за първи път — след единайсет години брак. Бяха се оженили чрез пълномощник, но Козуей не си беше направил труда да се върне, когато тя навърши шестнайсет… или осемнайсет… или дори двайсет. Нямаше право да очаква от нея да изглежда като дебютантка. Трябваше да си представи как се е чувствала тя, докато ставаше все по-възрастна и по-възрастна, докато приятелките й се омъжваха и раждаха деца. Беше истинско чудо, че не се бе спаружила като ябълка.

Каква смразяваща мисъл! Ами ако той решеше, че тя наистина е само една спаружена ябълка? Все пак беше далеч от възрастта на дебютантка.

Тази мисъл я накара да изпъне гръб. Беше се преструвала на покорна съпруга години наред — пазеше репутацията си, чакаше съпруга си да се завърне. Копнееше за завръщането му, ако трябваше да признае истината.

И какво беше накарало Козуей най-накрая да си дойде у дома? Да не би неочаквано да се беше сетил, че двамата никога не са се срещали? Не. Случи се заради новината, че съпругата му гостува в дом, прочут повече с разврата си, отколкото с лимоновите си тортички. Тя трябваше да потъпче репутацията си още преди години и той щеше с готовност да дотича от джунглата като послушно куче.

— Сребърната с диамантите — отсече тя решително.

Лусил щеше да пребледнее, но нейният maquillage^[1] не позволяваше такова излишество на чувства.

— О, Ваша светлост! — промълви тя и сключи ръце като героиня, която всеки момент ще изхвърлят през парапета. — Ако не облечете жълтото, поне изберете рокля, която изглежда донякъде благоприлично!

— Не — заяви Изидор, вече непоколебима. — Знаеш ли какво пише в бележката, която ми изпрати Негова светлост, Лусил?

— Разбира се, че не, Ваша светлост. — Лусил внимателно разместваше купчината от блестяща коприна и атлаз, търсейки най-скандалния костюм на Изидор — този, който тя рядко носеше, след като първата й поява с него доведе до импровизиран дуел, който двама запленени французи си устроиха на паважа пред Версай.

— Пише — започна Изидор, като грабна парчето канцеларска хартия, пристигнало преди няколко часа: — Установих, че съм загубил нещо, което ми принадлежи. И е добавил неясно допълнение, което май показва, че ще пристигне всеки момент: Довечера.

Лусил вдигна глава и примигна.

— Какво?

— Съпругът ми сякаш ме смята за нещо като загубен куфар. Може би смята, че е прекалено уморително да дойде от Лондон и да ме отведе от увеселението на лорд Стрейндж. Може би е очаквал, че ще стоя на кея и ще чакам корабът му да пристигне.

— Може би си мисли, че стоя там от години и от очите ми се стичат сълзи, докато го чакам да се върне!

Лусил обаче се отличаваше с практично френско мислене, затова не обърна внимание на остротата в гласа на Изидор. Вместо това се изправи, хванала великолепна рокля от бледосребриста коприна, блеснала от безброй диаманти.

— Ще желаете ли да сложим диаманти и в косата ви? — попита тя.

Точно тази рокля прилепваше толкова плътно по тялото й, че под нея Изидор можеше да облече само съвсем малък корсет, скроен така, че да издува бюста й и да стеснява талията. Роклята беше ушита от една от модистките на кралица Мария Антоанета и се предполагаше, че собственичката й ще крачи из огледалните зали на Версай — нещо съвсем различно от тъмните коридори на къщата на Стрейндж. Да не говорим, че Изидор щеше да общува с какви ли не хора, от херцози до жонгльори. И все пак…

— Да — каза тя. — Може да загубя някой и друг диамант преди края на вечерта. Но искам съпругът ми да разбере, че не съм някакъв случаен куфар, който може просто да хвърли в каретата си и да го закара в Лондон.

Лусил се засмя и започна сръчно да стяга корсета. Изидор се загледа в огледалото и се зачуди как ли херцог Козуей очаква да изглежда съпругата му. Тя изобщо не приличаше на бледа английска роза, не и с тези пищни извивки и тъмната коса.

Козуей беше прекарал години наред в обиколки по чужди земи, докато тя го чакаше да се върне, и тази мисъл не спираше да я тормози. През последните десет години беше ли помислял изобщо за нея? Беше ли се чудил какво се е случило с дванайсетгодишното момиче, което се беше омъжило за него чрез пълномощник?

Изпитваше силното чувство, че за Козуей тя наистина не е нищо повече от забравена собственост. Тази мисъл я подлудяваше: тя беше прекарала толкова години в чудене що за човек е съпругът й, а той беше скитал из Африка в търсене на извора на река Нил, без дори да се замисли за нея.

— Червило — обърна се тя към Лусил. — И ще сложа обувките с диамантените токчета.

— La Grande Toilette^[2] — каза камериерката и от устните й се изтръгна онзи неочакван смях на французойка. — Херцогът изобщо няма да разбере какво го е сполетяло!

— Точно така — съгласи се със задоволство Изидор. — Сбърках, Лусил. Ева не е подходяща. По-добре да помисля за Клеопатра.

Лусил, която се бореше с обръчите на роклята, само измърмори нещо.

— Клеопатра отплавала по Нил с кораб, обкован със злато — продължи замечтано Изидор. — Марк Антоний я погледнал само веднъж и загубил сърцето си. И то не защото е изглеждала като скромна съпруга.

Лусил се изправи.

— „Скромна“ не е думата, за която ще си помисли херцогът, когато ви види в тази рокля.

— Отлично — отвърна Изидор и се усмихна на себе си, а Лусил пусна над главата й блестящ сребрист воал. Корсажът прилепваше към фигурата на Изидор, сякаш беше ушит по нея, и наистина бе така. Пробите бяха ужасно отегчителни, но резултатът си заслужаваше. На кръста коприната се отдръпваше назад на меки, издуващи се гънки и разкриваше фуста от синя коприна. Човек можеше и да не забележи веднага мъничките диаманти, с които бяха обшити корсажът и полите, но с тях роклята блестеше. Това беше рокля, която превръщаше жената в истинска кралица.

По-точно в царица Клеопатра.

Но всички диаманти на света не можеха да спрат студения страх, който стисна сърцето на Изидор, когато след известно време слезе по стълбите. Щеше да види съпруга си. За пръв път.

Ами ако беше грозен? Е, лицето му със сигурност щеше да е най-малкото обветрено. Изидор си напомни, че хигиената в Африка със сигурност не е добра. На Козуей можеше дори да му липсват зъби. Или око! Можеше да е…

Но тя се спря, преди да е започнала да му отсича крайниците. Какъвто и да беше и както и да изглеждаше, тя най-накрая щеше да има истински съпруг. Можеше да има деца. Можеше да бъде истинска херцогиня, а не жена, позната на едни като херцогиня Козуей, а на други — като лейди Дел’Фино. От години копнееше за това събитие.

Тази мисъл я крепеше, когато влезе в салона на лорд Стрейндж. За миг настъпи красноречиво мълчание. Джентълмените в стаята я погледнаха — или може би по-скоро погледнаха мъничкото й корсажче, — а после всички се втурнаха към нея на такъв поток, че тя буквално потръпна. Сред тях нямаше херцог. Козуей още не беше пристигнал.

„Мъжете са си мъже“ — повтаряше си тя, когато усетеше нервност при мисълта за съпруга си. Французи или англичани, изследователи или жонгльори, сребърната рокля ги караше да паднат на колене.

Но този път усещането да е облечена в тази предизвикателна рокля беше по-различно. В миналото просто не беше обръщала внимание на мъже, които я зяпаха в бюста. Сега ненадейно осъзна, че реакцията на един съпруг може да включва повече от похотливи погледи. Казано без заобикалки, Козуей имаше пълно право да я завлече нагоре по стълбите.

Към леглото.

Леглото!

Тя, разбира се, искаше да спи със съпруга си. Изпитваше любопитство, искаше да има деца, искаше… искаше да повърне.

Приятелката й Хариет й хвърли само един поглед и я издърпа от салона, когато се случи.

Входната врата беше отворена и в преддверието нахлуваше сняг. Икономът говореше нещо за необичайно студено време, а после.

Някакъв мъж се засмя и в този миг Изидор разбра. Това беше Козуей. Можеше да види само гърба му. Той беше грамаден, загърнат в дебело дълго палто, с кожена шапка на главата. Тя изпадна в паника.

— Трябва да се кача горе! — прошепна тя, отстъпи назад и едва не се спъна от нетърпение да избяга.

— Късно е — каза Хариет и я хвана за ръката.

Наистина беше късно. Този мъж, тази огромна планина, се обърна, погледът му срещна нейния, сякаш в преддверието нямаше друг, и той я позна. Дори не погледна към роклята й — гледаше я само в очите. Изидор си пое дълбоко дъх.

Той си свали шапката, подаде я на иконома и разкри черна коса, която се разпиля върху яката му. Той обаче не откъсна поглед от нейния. Кожата му изглеждаше топла, обагрена с някакъв тъмно меден оттенък, който никой не би нарекъл обветрен.

Без да каже нито дума, той се приведе в нисък поклон. Устните на Изидор се разделиха, за да изрекат… Какво? Докато го наблюдаваше, а после правеше реверанс с леко забавяне. Струваше й се, че се е озовала в някаква пиеса. Той беше…

Ако Козуей беше Марк Антоний, Клеопатра щеше да падне в краката му, а не обратното. Той изобщо не приличаше на английски херцог. Нямаше нито напудрена коса, нито шалче, нито дори жилетка. Изглеждаше неопитомен.

— Предполагам, че вие сте моята херцогиня — промълви той, взе ръката й и я целуна.

Изидор успя да се овладее достатъчно, за да го представи на Хариет, но умът й кипеше. Някак си, във всички полети на въображението си, беше пропуснала да си представи. мъж.

Не аристократ с изящно оформени нокти и напудрена коса. Не негодник като много от мъжете, дошли на увеселението на лорд Стрейндж. А мъж, който се движеше с лекота, като лъв, който сякаш изсмукваше всичкия въздух в преддверието и чиито очи преминаха по лицето й с чувство на собственик… Сърцето й биеше толкова бързо, че не можеше да чуе нищо.

Той не беше еднокрак или беззъб. Беше навярно един от най-красивите мъже, които бе виждала. Осъзна, че е престанала да слуша разговора.

— С херцогинята заминаваме утре сутрин — казваше съпругът й на иконома.

Утре сутрин ли? Обзе я такъв страх, че не можеше да си представи дори как ще отиде до каретата. Ако трябваше да бъде напълно честна, беше си представяла мъж, обзет от робска благодарност, задето съпругата му се е оказала толкова красива. Но сега…

Беше си мислила, че цялата власт е в нейните ръце. Но не беше.

Трябваше да поеме контрола. „Клеопатра“ — помисли си тя отчаяно. Клеопатра не би допуснала някой да я закара някъде като багаж.

— Аз лично мисля да остана още няколко дни — каза тя и му се усмихна, макар че сърцето й биеше оглушително.

Работата не беше само в това, че Козуей не носеше шалче. Има великолепен светлосин жакет, но разкопчан отпред. Дълги маншети падаха над ръцете му. Копчетата им бяха отворени. Изглеждаше готов за леглото. Тази мисъл накара нервите й да се опънат.

Той взе ръката й в своята и отново я вдигна към устните си. Изидор видя как те докосват ръкавицата й и потръпна.

— Но, любима моя — каза той, — аз горя от нетърпение да дойде сватбеният ни ден.

За миг Изидор остана запленена от думите „любима моя“, от топлината, която извика в нея погледът му, от тайната тръпка, която усети между краката си.

Но после осъзна какво е казал.

— Ние вече сме женени — изтъкна тя и издърпа ръката си от неговата. Той изглеждаше развеселен, затова тя добави: — Вие може и да сте пренебрегвали този факт години наред, но ви уверявам, че е истина.

Точно тук всичко се обърка.

Всичко започна тук и завърши с това, че тази нощ Изидор остана сама в спалнята си.

Да не говорим, че на следващата сутрин, все още девствена, пое към Лондон.

Все едно й беше сложил етикет, като на някой куфар: „Изидор, собственост на херцога“.