Елоиза Джеймс
Брак по неволя (44)

Епилог в две части

Част първа

Кабинетът на архиепископа Катедралата в Кентърбъри

Около месец по-късно

Архиепископът на Кентърбъри трябваше да признае, че правилата около повторното извършване на брачното тайнство са неясни, дори за него. Не беше виновен той — никой досега не беше искал подобна церемония. Той прекарваше много време в събиране на двойки, за които знаеше с абсолютна сигурност, че не им е отредено брачно блаженство.

На тази двойка обаче май й беше отредено. Или може би трябваше да каже, че тя вече го изпитва.

Младоженците изрекоха клетвите си, като здраво се държаха за ръце. Казаха „Приемам го“ и „Приемам я“ с възхитително висок глас.

Но дори и след това сякаш не искаха да спрат да се заклеват в разни неща един на друг.

— Винаги ще те обичам — каза младоженецът. — Ти придаваш стабилност на душата ми.

— Обещавам да не съм толкова импулсивна — отговори булката. Архиепископът знаеше какво означава това. Покойната му майка беше импулсивна. Той въздъхна и се запита дали тези двамата ще си тръгнат някога.

— Обожавам те точно такава, каквато си — прошепна младоженецът.

О, стига толкова!

Сега пак се целуваха.

Архиепископът си наля още една чаша шери. Очакваше го дълга вечер.

Част втора

Ревълс Хаус

Около година по-късно

В къщата се разнасяше бебешки плач. Симиън стана, залитайки, изтръгнат от съня на абсолютното изтощение. Легнала до него, Изидор дори не се размърда. На лицето му грейна несиметрична усмивка, когато погледна към съпругата си и се възхити на разбърканите й къдрици и дългите мигли, на ръката, преметната над главата й, и дори на черните кръгове под очите й.

Някак си успя да стигне до вратата, удари си коляното в нощното шкафче и сподави една ругатня. Сега животът изглеждаше далеч по-хаотичен, а способността му да остава спокоен в окото на бурята не беше се засилила. Когато отвори вратата, бавачката вече беше изминала половината коридор.

Ето я Лучия — каза тя и му подаде едно топло малко вързопче.

Едно червено личице, обкръжено от меки черни къдрици, погледна към него за миг, осъзна, че не вижда родителя, който осигурява мляко, и пак запищя. Никой не можеше да каже на Лучия, че е само едно камъче на бреговете на вечността. Тя беше жив, дишащ, безкрайно сладък източник на хаос и той я обичаше толкова много, та му се струваше, че сърцето му е започнало да бие извън тялото му.

Тихо, миличка — каза Симиън и прокара пръсти по нослето й. — Мама спи… няма ли да оставиш мама да поспи само още една-две минути?

Тя го погледна с огромните бадемовидни очи на майка си. Но знаеше точно къде е мястото й в живота и какво точно може да си поиска. Тя беше господарката на спалнята, на всекидневната и на цялата Ревълс Хаус, затова пак отвори уста, за да го направи пределно ясно, просто в случай че татко й се обърка.

Той я целуна, гушна я за последен път и я подаде на майка й. Която изобщо не си направи труда да се занимава с нежности — просто се облегна на дъската на леглото и намести Лучия точно там, където малката искаше да бъде. Симиън тъкмо беше легнал обратно, когато нададе ухо, въздъхна и пак преметна крака през ръба на леглото.

— Тази нощ не беше чак толкова ужасно — каза сънено Изидор. — Мисля, че спахме поне три часа.

— Чудесно — каза той, като се опита да звучи по-недоволно, отколкото се чувстваше.

— Данте — каза весело бавачката, като му подаде малкия. — И Пиетро, но той е още полузаспал и ще изчака спокойно един-два мига.

Симиън се върна в спалнята. Ръцете му бяха заети с причините, поради които се беше отказал от опита да запази спокойствие. Той целуна Данте (най-малкия от тримата) по нослето и го подаде на майка му.

После седна, като държеше Пиетро, който отвори очи и започна да примигва известно време, преди да реши да изпробва най-новото си и най-безценно постижение.

Усмивка.

Това беше проблемът да живееш в чиста палатка на брега на Ганг. Там нямаше беззъби усмивки, нямаше топли малки вързопчета, нямаше красиви припрени съпруги, нямаше отговорности…

Нямаше живот. Истински живот.

С други думи, нямаше любов.