Елоиза Джеймс
Брак по неволя (24)

Глава 23

Вдовишката къща 2 март 1784 г.

Ранната вечер

Документите на Симиън бяха прехвърлени във вдовишката къща. Когато Изидор влезе, той седеше зад малко бюро, но веднага стана, като подпря едната си ръка на бюрото и стисна с другата лист хартия.

Изидор седна, полагайки всички усилия да забрави, че когато го видя за последен път, той беше гол.

— Тъй като снощи не дойдохте да вечеряте при мен, нямах възможност да ви кажа, че отидох в селото. Купих сто трийсет и пет ярда вълна и двайсет и седем месни пая.

Той примигна и остави листа.

— Да не би ненадейно да сме започнали да изпитваме нужда от месни пайове? Или от вълна?

— Това е подарък от херцогството за селяните. За да възстановим добрите отношения. Всички в селото ще получат по един месен пай и по пет ярда вълна от херцога и херцогинята.

— Аха. — Той погледна към листа хартия пред себе си. — Ходихте ли в магазина на Мопсър?

— Да. От него купих вълната.

Симиън стисна зъби.

— Получих писмо от него. Иска да му платя за свещи, които са били купени преди много години.

— Предполагам, че има много такива писма. Очевидно хората са смятали, че баща ви ще ги прати в затвора, ако не го снабдяват с исканите стоки и услуги, дори когато не е плащал — отговори Изидор с ведър тон, свали си ръкавиците и започна да ги приглажда на коляното си.

За миг очите на Симиън се спряха върху тях, после той продължи:

— Изидор, принуден съм да плащам сметки, за които съм сигурен, че са фалшифицирани.

— О!

— Например набързо изчислих сумите в писмото на Мопсър. За да изхабим свещите, които той твърди, че е изпращал в къщата през последните пет години, сме държали запалени между седем и девет свещи във всяка стая в тази къща цял ден и цяла нощ.

Изидор прехапа устна.

— Но канделабрите…

— Това е ако изчислим скоростта на горене на четири часа, макар че повечето свещи всъщност изгарят приблизително за шест — продължи той и скръсти ръце на гърдите си. — Хънидю казва, че канделабрите не са палени от години.

— Мопсър навярно се опитва да компенсира за други сметки, които баща ви не е платил — отбеляза Изидор.

— Или пък е мошеник, който се възползва от ситуацията.

— Наистина не мисля, че е така — възрази Изидор. — Във всеки случай го помолих да изпрати по пет ярда плат във всяка къща в селото. Имаме двайсет и седем къщи, така че това прави повече от сто ярда.

— Двайсет и седем ли казахте?

— Ако включим и колибите край реката — потвърди Изидор.

— В селото има деветнайсет къщи — заяви Симиън. — В тринайсет от тях живеят хора. Край реката наистина има две сгради, които приличат на колиби, но те са сред тези деветнайсет. Той е крадец.

— Всички в селото са страдали ужасно заради особеностите на баща ви — възрази Изидор. — Научили са се да настояват, без да мислят, и може би да увъртат. Ковачът, Сайлъс Пег, ми каза, че мостът е извънредно несигурен, защото стоманата е примесена с пясък. Самият Пег отказал да приеме поръчката на баща ви заради предишни неплатени сметки, затова ковачът от съседното село получил работата, но само след като изпратил на херцога двойна сметка, за да се опита да покрие разноските. — Гласът й затихна.

Симиън се мръщеше толкова силно, че веждите му почти се бяха събрали.

— Искате да кажете, че ковачът от съседното село е изпратил фалшива сметка.

— Защото е бил принуден! — извика Изидор. — Пресметнал е, че баща ви ще плати най-много петдесет процента, затова решил, че ако направи сметката два пъти по-голяма, може поне да си покрие разноските.

— Очевидно точно такива неща са тласнали баща ми към лудост.

— Лудост — повтори Изидор и млъкна.

— Сигурно е бил луд — каза Симиън и размести документите на бюрото си. За миг вниманието на Изидор беше привлечено от красотата на дългите му пръсти. Той извади лист хартия. — От една шивачка в селото. Моли го да й плати за две кръщелни роклички. Кръщелни роклички. Той така и не й платил.

— Ако се съди по възрастта на брат ви, предполагам, че сметката е отпреди тринайсет години — каза Изидор.

— Бил е болен много дълго време — каза Симиън. — Това е единственото обяснение.

— Баща ви отбелязал ли е защо е отказал да плати?

— Казва, че рокличките не му харесали и тя трябвало да си ги вземе. Писмото няма дата, но предполагам, че е отказал рокличките чак след кръщавката.

— Не мисля, че трябва да обвиняваме Мопсър за така наречената лудост на баща ви.

Изидор забеляза, че Симиън пак е стиснал зъби.

— Отвсякъде са му пращали неверни сметки. Смятал с, че е обграден от престъпници, които му искат пари, и до известна степен наистина е било така.

— Били са отчаяни.

— Предполагам. — Той отново подравни листите. — Сега не мога да направя нищо друго, освен да платя тези сметки, дори и да са надути.

— Най-важното е хората да се уверят, че сме почтени — каза Изидор. — Да покажем ясно, че ще плащаме сметките си честно и навреме.

— Не съм убеден, че най-добрият начин да го постигнем е да дадем пари на крадец като Мопсър.

— Той няма да успее да ви излъже — отбеляза Изидор. — Ако съдя по това, което ми казахте днес, вие сте в състояние да отброите всяка свещ, която ще изгорим в бъдеще.

Ръцете му замръзнаха.

— Това не звучи като комплимент.

Изидор стана и заобиколи ъгъла на бюрото му. Протегна ръка и прокара пръст по гъстата му ненапудрена коса. Трябваше да признае, че така изглежда съблазнителна. Беше свикнала с мъже, чиито рамене бяха покрити с купчинки бял прах, а косата им беше втвърдена от помада, накъдрена или напудрена. Но косата на Симиън блестеше с блясъка на здравето, спускаше се по челото му на разрошени къдрици.

Той погледна въпросително към нея и очите им се срещнаха. Пръстът й се плъзна от косата към силното му чело, по носа му, към устните.

— Да ме разсеете ли се опитвате? — попита той с леко заинтересован глас.

Изидор веднага седна на коляното му.

— Това възможно ли е?

— Да.

— Значи се опитвам. — Тя обви врата му с ръце, но за нейно смущение той не я прегърна в отговор. Всъщност в очите му се четеше израз, който не беше…

— Защо така осъдително? — попита Изидор. — Забранено ли е на съпруга да целува съпругата си, дори когато тя може да не му остане задълго съпруга?

— Опитвах се да разбера дали виждам някаква повторяемост — каза той.

Изидор въздъхна вътрешно. Той ухаеше на сливи — остро и чисто. Когато застанеше достатъчно близо до него, не можеше дори да си спомни как миришат тоалетните. Устните му бяха красиви, затова тя вдигна глава и ги докосна със своите.

Той леко докосна устните й с уста, но после решително я бутна назад.

Изидор усети как в гърдите й пламва болка. Сведе поглед към пода, докато се опитваше да измисли някакъв елегантен начин да слезе от скута му, без да изглежда обидена.

— О, проклятие! — изръмжа той. А после неочаквано я целуна — истинска целувка. Тя просто беше докоснала с устни неговите, но той не си направи труда да се занимава с нещо леко и закачливо. Целуна я така, както говореше: открито нападение, абсолютно директна, трогателно честна целувка. Целувка, която казваше: „Искам те.“

Зъбите им се удариха, той изви врата си под различен ъгъл и тогава целувката му изведнъж каза: „Ти си моя. Моя си.“

Изидор отметна глава назад, вкопчи се в него, остани целувката да затрепти през тялото й като блещукащи огнени искри. Притисна се по-близо до него. Знаеше, че това, което чувства, е просто страст. Добрата стара страст. Страстта, установи тя, я караше да трепери и да се разтапя отвътре. Караше я да забрави, че той проявява признаци, че е същият скъперник като баща си.

Страстта накара ума й да кипне и единствената мисъл, която замаяно премина през главата й, беше нещо като безкрайно повторение на: „Не спирай!“

Той, разбира се, спря.

— През всички тези години се опитвах да избягвам целувките, защото хората ми казваха, че не водят до нищо добро — някак си успя да изрече Изидор, като се овладя. Постара се да запази тона си безгрижен, сякаш не полагаше огромни усилия гърбът й да остане изправен.

Погледът му пламтеше като на някой хищник. Тя простена и опря чело на рамото му.

— Не ми казвайте, че ще се извините.

— За какво?

— Задето ме целунахте. Изглеждате така, сякаш мислите, че сте извършили смъртен грях.

— Не. — Но Изидор си помисли, че не звучи убедено.

— Никога ли не губите контрол? — попита тя, ненадейно заинтересувана.

— В какъв смисъл?

Дори отговорите му бяха внимателни и обмислени.

— Ругаете ли? — попита обнадеждено тя. — Споменавате ли напразно името Божие? Богохулствате ли?

Той се замисли.

Тя се замисли над факта, че на него му се налага да се замисля, и реши да се опита да спре да употребява любимия си епитет — bastardo. Макар че й напомняше за майка й, която беше добра католичка…

— Понякога — отговори той накрая.

— За какви случаи говорим? Когато ви е гонил някой лъв, или когато сте си ударили лакътя в касата на вратата?

В тъмните му очи проблесна усмивка, която я развълнува така, както опера — италианец.

— Когато ме е гонил лъв.

Тя се усмихна леко.

— Така си и помислих.

Погледът му отново стана сериозен.

— Ако човек е подготвен за всякакви случайности, няма нужда да реагира със страх или гняв, когато се изправи пред непознатото.

— Защото няма непознато?

— Точно така.

— Значи никога няма да ми крещите?

— Надявам се, че няма. Бих се срамувал, ако започна да крещя на съпругата си. Или на когото и да било от подчинените си.

Веждите на Изидор се сбърчиха, а гръбнакът й се изправи сам.

— На когото и да било от подчинените си? И един от тях е вашата съпруга?

— В моето отношение към брака няма нищо необичайно, Изидор — каза той. — Не искам да проявявам неуважение. Доколкото ви опознах, смятам, че вие общувате по-добре с хората от мен, по-начетена сте от мен и сте по-великодушна от мен. Ако бяхте капитан на кораб, щях да съм горд да служа под ваша команда.

Тя присви очи.

— Но се притеснявам. — Той като че ли подбираше думите си много внимателно. — Лично аз не бих избрал да пръскам пари в магазина на Мопсър.

Изидор се изправи и каза:

— Освен че му платих за вълната, му дадох двайсет и седем гвинеи.

За миг Симиън остана с отворена уста.

Вие… какво?

— Дадох му двайсет и седем гвинеи. Заради доставката на вълната.

— Искате… искате да кажете полупенита, нали? Дали сте му… дали сте му двайсет и седем гвинеи?

Тъй като самата тя крещеше много, Изидор открай време не вярваше на хората, които твърдяха, че никога не го правят. Тя рязко се обърна.

— Вие направо го изревахте — отбеляза тя с известно задоволство.

Симиън беше скочил от стола си, но успя да се овладее. Гласът му стана спокоен, но очите му пламтяха от гняв.

— Знаете ли колко пари са двайсет и седем гвинеи?

— Вие така и не се завърнахте, за да заживеете с мен като със своя съпруга — напомни му тя. — Затова, когато навърших деветнайсет, се заех с управлението на имението си.

Симиън впери поглед в съпругата си.

— Много се гордея с вас — каза той сковано.

Това беше катастрофа, абсолютна катастрофа. Изидор беше самото въплъщение на сукуба — жена, която сломява решимостта и мъжеството на мъжа и го превръща в овесена каша.

— Вие изобщо не се гордеете с мен! — кресна му тя. Ненадейно заприлича на италианка повече от обикновено.

Той откъсна мислите си от тази посока. Какво значение имаше, че гласът й беше придобил дрезгава нотка, която го караше да потръпва като куче, дочуло гласа на господаря си. Точно това беше проблемът. А тя продължаваше да говори за зестрата си.

Симиън дълбоко си пое въздух, овладя се, напомни си, че е само една малка песъчинка на брега на вечността.

— Извинявам се, задето не се върнах и не се погрижих лично за зестрата ви — каза той.

— Това не беше само зестрата ми! — изкрещя тя.

— Повишавате глас.

— Вие също! И наистина не беше само зестрата ми. Аз наследих имението на родителите си, кретен такъв!

Кретен ли? — попита бавно той.

— Cretinof^[1] — потвърди тя. Очевидно напълно беше загубила контрол. Около косата й летяха мастиленочерни кичури и тя действително го сочеше с пръст, сякаш му беше гувернантка. — За какво си мислите, че говоря?

— За зестрата си — отговори той, насочвайки мисълта си в правилната посока.

— Тринайсет лозя — осведоми го тя и направи крачка към него. — Palazzo във Венеция, на Канале Гранде, къща в планините край Флоренция, която майка ми наследи от баща си — дук от рода Медичи, — и къща в Триест, която е принадлежала на моята прабаба по бащина линия.

Симиън отвори уста, но тя направи още една крачка към него. Очите й пламтяха от ярост.

— При мен работят общо над двеста подчинени. — В гласа й кънтеше унищожително презрение. — Нито един от тях не живее вкъщи, които вонят на изпражнения! Нито една от моите къщи не е заобиколена от пустеещи земи! Нито една от моите сметки не е неплатена! Нито една!

Истината в думите й му подейства като удар.

— Права сте.

— Тези сметки трябва да бъдат изплатени като жест на добра воля и понеже на този етап не можете да установите със сигурност кой ви мами и кой не. И нека ви напомня, Симиън, че в този случай измамникът е баща ви: той е поръчвал стоки и услуги, без да плаща за тях.

— Аз никога… — започна той и млъкна. — Никога не съм мислил по въпроса в такава светлина. Трябваше да се досетя, че майка ми не е в състояние да управлява това имение. Ако бях обръщал повече внимание на писмата от адвокатите си, навярно щях да разбера, че баща ми си е загубил ума.

Гневът в погледа й се превърна в съчувствие. А той мразеше това. Всъщност мразеше самата нея. Поклони се.

— Ако ме извините, имам ангажимент.

Обърна се и излезе, без да чака тя да му разреши.

Излезе право навън. Валеше, но въздухът ухаеше на сладко и силно. Птиците не обръщаха внимание на дъжда и продължаваха да пеят. Зад него един лакей едва не се изтърколи през вратата и изблея нещо за палтото му. Без да му обръща внимание, Симиън се отправи към запуснатите градини.

Зад гърба си чу забързани крачки и се обърна, готов да изръмжи укор. Хънидю трябваше да се научи къде му е мястото.

Но беше Изидор.

Тя тичаше по пътеката след него, вдигнала във въздуха един абсурдно кокетен, розов, надиплен чадър. Косата й псе още беше разрошена и по раменете й подскачаха къдрички, докато се приближаваше към него: Той едва не слезе от пътеката, за да се скрие зад някой храст, но се спря.

Тя се закова пред него. Той се стегна, но в очите й нямаше и капка съчувствие. Вместо това изглеждаше раздразнена.

— Мисля, че трябва да създадем правило — каза тя.

— Какво? — попита той. Усещаше устните си сковани. Чувстваше се леко смутен — нещо, което му се случваше често край нея. — Какво правило?

— Да не излизаме и да не обръщаме гръб на другия насред някой спор. — Тя пъхна ръка в неговата и наклони чадъра си. Лицето й блестеше от дъжда. Една капка се изтърколи по бузата й.

Симиън я избърса с пръст.

— Съжалявам — каза Изидор.

— И аз.

— Предполагам, че сте се чувствали прекрасно в Африка, далеч оттук.

Симиън въздъхна наум. Ако се съдеше по съчувствената нотка в гласа й, тя очевидно започваше да разбира причините, поради които беше избягал в Далечния изток в мига, в който навърши седемнайсет.

— Аз не излизам в дъжда — каза той, макар че очевидно не беше вярно. — Аз съм практичен, внимателен и овладян човек.

Тя се засмя и смехът й му хареса ужасяващо много.

— Самата аз никога не излизам в дъжда и абсолютно никога не сядам на мокри пейки — каза тя и седна на една пейка от ковано желязо, която блестеше от вода. Вдигна поглед към него и се засмя, а той седна до нея.

Сега дъждът едва ръмеше и се търкаляше по врата му по-неубедителен, но все така студен начин.

— Когато майка ми умря — сподели Изидор, — започнах да изпитвам такъв страх, че не можех да дишам.

Той спря да мисли колко му е студено на задника и хвана пръстите й. Тези пръсти бяха малки и топли.

— Нощем лежах будна и си мислех, че дъхът ми изпълва цялата стая и не ми оставя въздух, който да вдишвам.

Симиън си помисли дали да не изтъкне очевидното, — че в страха й няма никакъв смисъл, — но преглътна тази забележка. Изидор не беше човек, който обича да му изтъкват очевидното.

— Кога изчезна това чувство? — попита той.

— Накрая казах на леля си.

— И тя успя да ви успокои?

— Не. Не успя да ме убеди, че не съм права. — Той се обърна и видя, че тя му се усмихва. Устните й бяха меки и с цвят на рубин, като цвете на бреговете на река Ганг.

— О! — измърмори безнадеждно той и изпадна в онова състояние на копнеж, което го завладяваше, когато се намираше край Изидор. Първата й оценка за душевното му здраве беше вярна. Беше чакал прекалено дълго да преспи с жена и сега си беше загубил ума.

— Искам да кажа, че не ме бива много да си променям мнението — поясни Изидор. — Това, което се опитвам да ви кажа…

— Как го преодоляхте? — попита неочаквано той. — Това случваше ли се, когато ви доведоха да живеете тук, в тази къща?

Тя кимна.

— Наистина бях малко полудяла. Лежах в леглото и затаявах дъх с надеждата да се запася достатъчно, за да не умра, преди да се е зазорило.

Той пусна ръката й и я прегърна.

— Изидор.

Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му. Той усети аромат на цветя и на онова друго нещо: есенцията на Изидор.

— Какво каза леля ви?

— Каза ми да пея. Каза, че пеенето всъщност създава въздух, че когато напълниш дробовете си и издишаш с песен, въздухът в стаята се разширява. — Тя погледна към него. — Няма ли да ми кажете, че тази идея е налудничава?

Той я целуна по върха на носа — малък, прав нос. Много красив нос. Някакво усещане в тила му подсказа, че страстта към носа на една жена навярно е само началото на дълъг списък с безумия.

— Не.

Тя отново отпусна глава на рамото му и той я прегърна по-силно.

— Не спирах да пея. Майка ви го приемаше особено тежко, когато пеех на масата. Но, разбирате ли, трябваше да пея, защото всеки път щом усетех стягане в гърдите, това означаваше, че в стаята няма достатъчно въздух. — Гласът й заглъхна. — Знам, че е налудничаво.

— Аз не съм скърбил за баща си — каза Симиън. — Мисля, че дори не повярвах истински в смъртта му, не и преди да се върна тук и да заваря имението в това състояние.

— Навярно сте му много ядосан — каза тя с прозаичен тон.

— Ядосан съм на себе си — отговори Симиън. — Той очевидно си е загубил разсъдъка, а аз така и не се върнах у дома и не разбрах. Ако бях в Англия, щях да го осъзная. Щях да разбера.

— Но нямаше да можете да направите нищо — каза Изидор. — Преди четири години видях баща ви в операта. Беше напълно нормален.

— На външен вид може би — отвърна горчиво Симиън.

— Както и в собствените си представи. Какво бихте могли да му кажете? „Татко, мисля, че си луд. Защо не почна да плащам аз сметките?“

Симиън се замисли по въпроса. А после се сети колко му е студено на задника и дръпна Изидор да стане. Тя се извъртя и погледна към задните си части.

— Мокра сте — каза той, а после направи нещо, което го шокира: сложи ръка направо върху влажните й поли. — И студена.

Тя, разбира се, носеше фусти под полите си. Както и някакво приспособление, което държеше полите издути отстрани. Но те бяха целите мокри и се залепиха за кожата й. Той усети под ръката си закръглена, топла извивка.

Простена, сложи и двете си ръце там и я привлече към себе си, като завладя устата й.

— Какво… — започна тя, но той й отне думата: започна да я целува и не спря, преди тя да се озове притисната до него, обвила врата му с ръце.

Той обаче не помръдна своите. Не мислеше, че може. Тя го целуваше и говореше едновременно. От време на време той различаваше кратки думи, името си, някоя фраза, някой тих стон. Пробва да гризне устната й и тя се притисна към него. Значи й харесваше!

Ненадейно тя опря устни във врата му, започна да смуче и кръвта забушува в тялото му. Някъде отдалеч дочу стенанието, което се надигаше в гърлото му, но не му обърна внимание. Беше опиянен от сладката закръгленост под ръцете си. Виеше му се свят, а кръвта му кипеше. Можеше да я отведе у дома още сега. Можеше да я отведе в спалнята и да я хвърли на леглото. Тя беше негова съпруга, негова съпруга, негова.

Тази дума му възвърна разсъдъка. Той с усилие разтвори пръстите си и остави роклята й да падне свободно. Тя измърмори нещо и го привлече още по-близо. Той изчака един миг и вдигна глава.

Тя погледна към него. Очите й бяха замъглени от желание.

— Мисля, че сте права — промълви той. — Чаках прекалено дълго.

Тя го погледна и примигна.

— Преди да легна с жена — уточни той.

Ръцете й паднаха край хълбоците. По бузата й се изтърколи една дъждовна капка.

— Защо го казвате?

Той й отговори искрено:

— Когато ви целувам, ми се струва, че губя разсъдъка си.

Това й хареса. Безнадеждността в очите й изчезна, а онази трапчинка разцъфна на бузата й като небесен дар. Симиън искаше да целуне тази трапчинка, но се спря.

— Може би това просто ви прави част от семейството? — подметна тя.

Той беше зает да наблюдава устните й и не разбра какво му казва.

— Когато пеех из цялата тази къща, както и през половината нощ, аз бях полудяла — поясни Изидор и на устните й трепна усмивка. — Когато баща ви е отказвал да плаща сметките, той е бил полудял.

— А майка ми? — осведоми се Симиън и вдигна вежда.

— Скръб — отговори Изидор. — Скръб. Тя не е полудяла, но почита паметта му така, както може.

— Аха! — Тук имаше нещо важно, но Симиън не можеше да мисли за него точно сега, затова я улови за ръката и се обърна към къщата. По дългите й мигли трепкаха дъждовни капки. Той можеше да ги види — блестяха като натрошени диаманти.

— И какво пеехте? — попита той отчаяно. Разбира се, че не можеше да спре тук, на пътеката, и да оближе миглите й! Започваше да си губи разсъдъка.

— Каквото ми хрумнеше — отговори ведро Изидор. — Нали разбирате, не съм много музикална. Не бих искала да си мислите, че съм допринесла за цялостния чар на къщата.

— По това време вече миришеше ли? — попита той ужасен.

— О, не! — успокои го Изидор. — Съвсем не. Хънидю не каза ли, че са инсталирали тоалетните преди пет години? Това беше преди единайсет. Спомням си, че майка ви се дразнеше особено много, когато пеех една балада за някаква отчаяна дама, която скочила от скала, защото забременяла. Научих я от бавачката си, но майка ви смяташе, че е неделикатна.

— Представям си — измърмори Симиън, леко ободрен.

— Майка ви не мислеше, че съм истинска дама. И аз наистина не съм, Симиън. Все още пея на неподходящи места и в неподходящи моменти. Вие може и да не ругаете, но аз ругая. Приличам на майка си, а тя беше италианка с бурни страсти.

— Знам. — Симиън знаеше, че навярно трябва да се възползва от мига, за да изтъкне, че Изидор не би желала да бъде със суховат, педантичен човек като него, че ще бъде по-щастлива с някой по-страстен. Но вместо това каза:

— Много съжалявам за родителите ви, Изидор. — И отново я прегърна.

Тя не каза нищо и двамата се запътиха към дома под падащия дъжд. Когато стигнаха до вдовишката къща, дъждът се бе превърнал в истински английски порой — от онези, които се леят косо.

Хънидю ги посрещна на вратата на вдовишката къща и съобщи:

— Преместихме среброто, всички дребни ценности и по-малките картини в Западната галерия, както и севърския порцелан.

— Къде ги сложихте? — попита Симиън, докато гледаше как Изидор се отдалечава. Полите й бяха мокри и полепнали по задната част от краката й. Сега, когато знаеше какво е да я усеща в ръцете си, никога вече нямаше да бъде същият.

— В западната плевня — отговори Хънидю. — Лакеите ще спят там, разбира се. Отпратих всички прислужнички за няколко дни. Готвачката ще бъде в селото, тъй като пекарката любезно ни позволи да използваме кухнята й.

Изидор затвори вратата на спалнята и Симиън с усилие откъсна поглед от нея.

— Майка ми?

— Вдовстващата херцогиня отказва да напусне Ревълс Хаус. Освен това отказва да ни позволи да преместим скъпоценностите й; нищо в нейната стая не е докоснато.

— Аз ще остана с нея, разбира се — въздъхна Симиън.

— Възползвах се от възможността да изпратя всички мебели от господарската спалня в Лондон за обновяване — каза Хънидю, без да се смущава. — Вие и херцогинята трябва да останете тук, във вдовишката къща. Боя се, че ще бъдете настанени доста интимно.

Симиън му отправи остър поглед, но лицето на Хънидю не трепна.

— Сложете легло във всекидневната — каза той. — Надявам се, че ще успеете да ми намерите нещо, Хънидю?

Съвсем ясно видя, че това искане не се хареса на иконома, но просто се отдалечи без нито дума повече. В деня, в който се уплашеше от собствения си иконом, щеше да знае, че наистина е достоен за съжаление.