Елоиза Джеймс
Брак по неволя (13)

Глава 12

Ревълс Хаус

29 февруари 1784 г.

В мига, в който Хънидю отвори вратата на кабинета му, Симиън разбра, че го чакат още неприятности. Остани перото.

Новината, че херцог Козуей се е завърнал и действително е започнал да плаща дълговете на семейството, се беше разпространила като пожар. Струваше му се, че пред входа на прислужниците се е строила половин Англия и го моли да й отдели пет минутки, обикновено във връзка със сметки, които баща му или майка му бяха отказали да платят. Някои датираха отпреди двайсет години.

— Да?

Имаме посетител — съобщи икономът.

Симиън зачака и се подготви за среща с поредния раздразнен кредитор.

— Нейна светлост херцогиня Козуей.

— О… — започна Симиън и преглътна ругатнята, която напираше на устните му. Беше уморен до смърт, беше мръсен и усещаше миризмата на тоалетните дори през затворената врата на кабинета си. Изидор навярно щеше да хвърли само един поглед към това разпадащо се подобие на херцогски дворец и щеше да поиска анулиране още утре. Което, разбира се, беше нещо хубаво.

Поведението на Хънидю бе станало значително по-дружелюбно и той дори беше спрял да дава на Симиън напътствия за облеклото и маниерите му. Този път обаче не можа да се сдържи.

— Ако желаете да…

Симиън го погледна и Хънидю премълча предложението си. Изидор навярно мислеше, че съпругът й трябва да носи перука, жилетка, закопчана от горе до долу, и шалче. Още по-голяма бе вероятността да си представя Ревълс Хаус като ухаеща, елегантна резиденция.

Симиън опъна палтото си, оправи ръкавелите си, забеляза петното от мастило, но го пренебрегна. Можеше да отдели време за бели ръкавели и шалче, когато се наложеше да отиде в Лондон, за да си намери друга съпруга.

— Нейна светлост е в Жълтия салон — каза Хънидю доста нервно.

— Жълтият ли? Кой е той?

— Пердетата преди бяха жълти — призна икономът.

— Аха — досети се Симиън. — Салонът на пресеченото мляко.

На устните на Хънидю действително се мерна усмивка.

— Насам, Ваша светлост.

Изидор седеше с гръб към вратата, на диван с цвят на слама. Някога диванът беше лимоненожълт, отбеляза си Симиън. Изидор приличаше на ярко бижу, кацнало върху копа сено. Косата й беше блестящочерна като гарванова гръд, устните — алени череши. Тя беше самото въплъщение на всичките му момчешки фантазии за екзотична принцеса, която танцува пред него, загърната само с воал.

Той погледна надолу и изстена безмълвно.

Беше приучил тялото си на абсолютно покорство. А после се запозна със съпругата си. Без да спира да върви, започна да закопчава дългия си жакет отдолу нагоре.

Изидор — каза той, когато се приближи достатъчно по избелелия килим, за да може тя да го чуе. Единственото, с което домът му разполагаше в изобилие, беше място.

Изидор скочи и се обърна с лице към него. Носеше тясно жакетче над закопчана догоре жилетка и висока шапка с форма на кошер, кацнала върху къдриците й. Жакетчето беше в наситен тъмновиолетов цвят; на дивана до нея лежаха захвърлени подобни ръкавици.

— Херцоже — каза тя и направи реверанс.

Той закрачи към нея, без да се поклони. Хвана ръцете й и й се усмихна, устоявайки на ненадейното изкушение да я стисне в обятията си и да си открадне целувка. Не биваше да целува съпруга, която всъщност не му беше съпруга.

— Каква приятна изненада.

Тя му се усмихна и устните й образуваха съвършена купидонова стрела.

— Нали ви казах, че може и да не дочакам вие да се върнете в Лондон. Надявам се, че не ви притеснявам — каза сладко тя, издърпа ръцете си и седна.

Симиън седна на дивана с лице към нея. Той изскърца шумно под тежестта му, сякаш всеки момент щеше да се счупи.

— Притеснен съм, че трябва да ви посрещна тук. Къщата е в ужасно състояние. Тази стая, например…

Изглежда чиста — каза колебливо тя и се огледа.

Наистина беше чиста. Хънидю не би търпял никаква мръсотия, но Симиън имаше чувството, че икономът е съсипал от работа малкото прислужнички, които майка му беше оставила в къщата. Трябваше да мине през най-трудната част колкото се може по-бързо.

— Преди известно време майка ми е спряла да плаща сметки. И е уволнила почти цялата прислуга.

На лицето на Изидор се изписа странно изражение и той разбра какво точно си мисли. Миризмата беше започнала да се процежда в стаята като зловонен ухажор.

— Не е карала да чистят тоалетните, да поправят покривите, да пребоядисват къщата, да претапицират мебелите, не е плащала на прислужниците, не се е грижила да подновяват покривите на арендаторите…

Ръката на Изидор се стрелна към устата й, а също така и над носа й.

— Божичко!

Симиън кимна.

— Затова не ви поканих в Ревълс Хаус. Когато завали дъжд и вятърът се промени…

Тя свали ръката си и Симиън с огромно облекчение видя, че се усмихва.

— Когато ви видях за първи път, изглеждахте уморен — отбеляза тя. — Но сега изглеждате още по-зле.

— Трябва да прегледам много документи. Неплатени сметки, писма от адвокати. — Той вдигна рамене. — Почти нямам време за сън.

— Аз имам голямо имение, а вие сте мой съпруг, Козуей. Тоест, това имение много отдавна трябваше да стане ваше, но вие така и не се появихте, за да се заемете с управлението му, затова се заех аз.

Сега му олекна още повече.

— Истината е, че и аз имам много пари — отвърна той. — И колкото и да е странно, херцогството също. Нямам нужда от финанси, макар че ви благодаря от все сърце, че предложихте.

— Тогава защо…

Той кимна.

— Именно. Майка ми отдавна е загадка за мен. Вие успяхте ли да я разберете, докато живеехте тук?

Изидор взе ръкавиците си и внимателно приглади всички пръсти.

— Боя се, че тогава бях прекалено млада и неопитна. А майка ви е много чувствителна жена.

Какъв деликатен начин да каже очевидното: майка му беше напълно луда, ако не и нещо още по-лошо.

— Преди не беше такава — каза колебливо той. — Боя се, че шокът от смъртта на баща ми е влошил нещата.

— С какво мога да помогна?

— Не можете, но оценявам предложението ви.

— Глупости! — отсече тя и стана. — Не можете да ръководите всичко сам, Симиън. — Тя се огледа. — Някога повдигали ли сте пред майка си въпроса за преобзавеждане?

Той стана и си помисли колко непринудено излезе името му от устата й… най-накрая.

— На майка ми не й е лесно да свикне със завръщането ми. Разстройва се от факта, че плащам сметки, които според нея са представени от крадци. Но след като е минало толкова време, няма как да разбера дали сметките са фалшиви, затова не ми остава друг избор, освен да платя на всички кредитори цялата сума.

Тя кимна.

— В такъв случай предполагам, че най-належащият въпрос, който трябва да ви задам, е коя спалня се намира най-далеч от тоалетните?

Естествено, че не възнамеряваше да се настани в господарската спалня. Естествено. Той й каза, че иска да разтрогне брака. Какво си беше въобразявал, по дяволите?

— Ще попитам иконома, може ли? — продължи тя и се извърна. Гърбът й беше изправен и невероятно строен. А обръчите й… начинът, по който се издуха полите й, докато минаваше край него, го изпълни с копнеж да проследи с ръка линията на гърба й, да спусне длан надолу към хълбоците й. С безмълвен стон той й отвори вратата и тя мина царствено край него.

Как щеше да приеме Хънидю искането на херцогинята за спалня, която да се намира възможно най-далеч? Оказа се, че икономът е изпълнен със съчувствие.

— Вдовстващата херцогиня си има своя тоалетна, разбира се — чу го Симиън да казва на Изидор. — И как издържа миризмата във влажните дни.

— Сигурно е свикнала — предположи разумно Изидор.

Когато практикуваше медитация и още се учеше да контролира тялото си, на Симиън му беше лесно да поддържа мъжко благоразумие. Когато пристигна в Африка и откри бягането, се научи как да контролира апетитите на тялото си — например глада.

Англия обаче застрашаваше да събори всички прегради, които беше издигнал толкова грижливо. Невъзмутимата му мъжествена фасада заплашваше да рухне. Беше изпълнен с ярост към покойния си баща, задето бе избягал от задълженията си. Дразнеше се от майка си. И най-страшното от всичко: изпитваше непреодолима страст към съпругата си. В интерес на истината тази страст ангажираше поне половината от мисловния му капацитет във всеки един момент.

Чу в съзнанието си гласа на Валамксепа, който му казваше, че никой мъж не трябва да се оставя във властта на чувствата и в никакъв случай — на тялото си. Споменът прозвуча като вода, течаща по камъчета някъде много далеч.

Изидор сложи ръка върху неговата и от това докосване в слабините му пламна огън.

— Симиън, Годфри в пансиона ли е? Когато го видях за последен път, беше почти бебе. Сигурно вече носи дълги панталони.

Симиън й се усмихна с лека ирония.

— Той е на тринайсет и е висок почти колкото мен. Довечера ще го видите.

Тя ахна.

— На тринайсет?

— Трябва да му намеря учител. Майка ми е решила, че „Итън“ е прекалено скъп, но така и не е наела подходящ учител. За щастие Годфри е много умен и се е обучавал сам, макар и доста еклектично, от книгите в библиотеката на баща ми.

— Боумонт със сигурност познава подходящ млад мъж. Значи Годфри се е обучавал сам?

Симиън отново изпита прилив на срам. Трябваше да бъде тук и да се погрижи брат му да получи подобаващо образование. Но се постара лицето му да остане безстрастно. Беше слабост да признаеш, че си допуснал слабост.

— Бързо ще настигне връстниците си.

Изидор го погледна озадачено, но се обърна към Хънидю.

— Аз никога не пътувам с малко багаж — каза тя. — Няколко карети с дрехите ми тръгнаха след мен, но по-бавно.

Когато Хънидю я заведе на горния етаж, за да видят най-приемливата — от гледна точка на обонянието — спалня, Симиън се върна в кабинета си.

Последното, което искаше, бе да се озове в една стая с Изидор и в тази стая да има легло.