Елоиза Джеймс
Брак по неволя (3)

Глава 2

Ревълс Хаус

Провинциалната резиденция на херцог Козуей

21 февруари 1784 г.

Симиън Джърмин, херцог Козуей, очакваше да бъде завладян от прилив на чувства, когато каретата му спре пред Ревълс Хаус. Все пак не беше виждал родния си дом повече от десет години. Пристигна точно преди здрачаване, когато залязващото слънце очертаваше всяка куличка и всеки ъгъл (а Ревълс Хаус имаше много такива) още по-ясно и остро на фона на притъмняващото синьо небе.

Разбира се, Симиън беше подготвен да смаже всяко нежелано чувство от този род. Като следовник на Средния път разбираше, че за да живее в покой, трябва винаги да очаква опасността от хаоса. Ревълс Хаус просто вонеше на хаос: още като дете Симиън копнееше да избяга от постоянните битки на родителите си, от налудничавите речи на баща си, от свирепостта, с която майка му настояваше, че тази или онази привилегия е нейно право. Изпратиха го в „Итън“, но това означаваше свободен достъп до библиотека, пълна с книги, които описваха земи, различни от неговата. Семейства, различни от неговото.

Разбира се, беше възможно, когато се върне в сънливата, опитомена английска провинция, сред която Ревълс Хаус се беше разположил като тумбеста кана за чай, да бъде завладян от гордост.

Вместо гордост обаче установи, че гледа нивите, към които се приближаваше, и забеляза колко са занемарени. Чакълът на алеята за карети не беше просто незаравнен — огромни участъци от пътя не бяха нищо повече от бразди, прокарани в изсъхнала кал. Дърветата не бяха подкастряни от години.

Вместо гордост — или радост — Симиън усети нежелано бодване на вина, която се засили, когато слезе от каретата и видя счупен прозорец в източното крило и тухли, които имаха отчаяна нужда от наместване.

Поне Хънидю, семейният иконом, изглеждаше същият. За миг Симиън изпита чувството, че никога не си е тръгвал. Триредната перука на Хънидю все още се спускаше на къса дебела опашка на гърба, а униформата му беше ушита в стила отпреди двайсет години и украсена с месингови копчета. Само лицето му се беше променило: преди години Хънидю имаше младолико печално лице, от което носът стърчеше като някаква злощастна грешка. Сега лицето му беше старо и печално. Отиваше му. Навремето приличаше на момче, което неочаквано е открило нечий труп; сега имаше вид на мъж, който е направил преценка на живота и го е сметнал за незадоволителен.

Миг по-късно Симиън влезе във всекидневната на майка си. Някои от най-ранните му спомени бяха свързани с безкрайни лекции, изнасяни в тази стая. Майка му вярваше, че ще успее да го накара да проумее какво има предвид с ентусиазъм… и повторение. Веднъж й отне цял час да му обясни, че един джентълмен не криви уста пред портретите на предците си. Дори ако въпросният праотец прилича на глупак с абсурдно натруфена яка.

Подобно на Хънидю, и вдовстващата херцогиня изглеждаше все същата… и все пак не съвсем.

Седеше с изправен гръб на едно канапенце. Цялото пространство, оставено от задните й части, беше заето от полите й. Симиън не знаеше нищо за днешната женска мода, макар че очевидно стилът се беше променил, откакто напусна Англия. Майка му обаче като че ли носеше дрехи отпреди двайсет години.

Тя стана, той видя бродирания й корсаж, украсен с панделки отпред, и коригира преценката си: отпреди повече от двайсет години. Всъщност облеклото й беше точно това, което той си спомняше — от високото бяло ленено боне до шлейфа на роклята. Само лицето й се беше променило. Той я помнеше като жена, изпълнена с авторитет и жизненост, с розови бузи и проницателни очи — въплъщение на идеалната херцогиня. Сега изглеждаше сбръчкана и изненадана, като ябълка, омекнала след цяла зима в мазето. Изглеждаше остаряла.

Тя протегна ръка. Той падна на коляно и целуна украсения й със скъпоценен камък пръстен.

— Козуей — каза тя. — Надявам се, че си отвел съпругата си от онова свърталище на греха.

След пристигането си в Лондон Симиън беше заварил цял куп тревожни писма, които му заповядваха незабавно да отиде в някаква провинциална къща, в която се провеждаше увеселение, и да спаси Изидор. Което той направи.

— Минаха дванайсет години, майко. Липсваше ми — каза той.

Тя присви очи и той видя в тях следа от жената, която си спомняше — жената, която се ужасяваше от всяка проява на чувства, освен презрение и разочарование.

— Наистина ли? — попита тя с леден глас. Сега Симиън си спомни колко стотици — не, хиляди — пъти в миналото думите му бяха посрещани с това единствено осъдително изречение. — Прости ми, но се съмнявам, тъй като можеше да се върнеш у дома по всяко време.

Не можеше да се отрече, че има право.

— След като получих писмото ти — подхвана той с помирителен тон, — заминах за Фонтхил. Съпругата ми беше в отлично здраве.

Той направи кратка пауза и се зачуди дали майка му очаква от него да съобщи дали е заварил съпругата си непорочна.

— Надявам се, че и двамата незабавно сте напуснали къщата.

Тя събра ръце. Симиън почти не можеше да види пръстите й — толкова бяха отрупани с бижута. Той си спомняше и тази нейна черта: майка му беше като сврака, така се радваше на лъскавите неща — украшения, злато, сребро.

Той кимна.

— Къде е херцогинята? Трябваше да дойде тук, с теб. Досега, за жалост, ти напълно пренебрегваше задълженията си за продължението на рода Козуей.

Симиън не можеше да не се запита дали майка му възнамерява да следи колко често посещава съпругата си в спалнята.

— Изидор е в Лондон. Ще остане там, докато подготвя сватбеното тържество.

— Сватбено тържество! Но вие сте женени! За какво ви е сватба?

— Оженихме се чрез пълномощник. Бих желал да отпразнуваме обета си както се полага.

— Това са глупости! — тросна се майка му. — Съвсем като ония романтични представи, с които открай време си пълниш главата! Глупости!

— Изидор е съгласна с теб.

— Изидор? Изидор? Коя е Изидор? Да не би случайно да споменаваш съпругата си, херцогиня Козуей, с малкото й име?

— Да.

— Наистина ли?

Сега се намираха на позната територия. Към него се люшна мъртвото вълнение на лекция. Той седна и си спомни със секунда закъснение, че трябваше да я помоли за позволение.

Но все пак се облегна назад в креслото си, вместо да скочи на крака. Лекцията, която започна с безочливото му поведение, а именно да споменава съпругата си с малкото й име, и се отклони към безобразното неанглийско звучене на въпросното име (Изидор), преля като река през пролетта и това му даде време да забележи някои неща, които го озадачаваха.

Майка му беше блестящо облечена в коприна с десен. Но всекидневната й беше избеляла. Пердетата и тапицериите очевидно не бяха докосвани дълго преди баща му да умре преди три години. Къщата дори не миришеше приятно. В нея се носеше някакво зловоние, което сякаш идваше от нужника. Никой ли не беше забелязал?

Ако съществуваше проблем с парите, той щеше да се върне в Англия по-рано. Адвокатът му препращаше отчетите на имението всяка година и Симиън нито веднъж не намери в тях нещо, което да загатва за недостиг на средства за ремонтиране на къщата, за подкастряне на дърветата или за поддържане на нивите в добро състояние.

Часът, който прекара в покоите на майка си, му се стори много дълъг.