Елоиза Джеймс
Брак по неволя (35)

Глава 34

Вдовишката къща

3 март 1784 г.

Довечера? Какво имаше предвид? Изидор изобщо не беше сигурна, че иска да повтори акта толкова скоро. Усещаше тялото си леко разранено. И се чувстваше странно. Разочарована, което беше глупаво. А освен това Годфри щеше да се върне след гостуването си при свещеника, което означаваше, че няма да има възможност за никаква съпружеска интимност. Годфри щеше да спи във всекидневната на вдовишката къща. Изидор не искаше никой да остава в Ревълс Хаус, не и преди да се увери, че Стражата на мъртъвците е далеч, в Лондон.

Тя излезе от къщата с намерението да се поразходи. Беше един от онези дни, които създават впечатлението, че пролетта е дошла. Въздухът ухаеше на сладост, а слънцето грееше. Една трънка в градината вече беше разцъфнала и семенцата й се сипеха навсякъде, сякаш дете хранеше птиците, без да спира да се върти.

Симиън щеше да бъде добър съпруг. Беше внимателен, грижовен. Онази негова лека усмивка на съжаление разтопи сърцето й и го изпълни с привързаност. Беше толкова прекрасен, когато не се владееше, когато признаваше, че не е сигурен какво да направи. Днешният следобед беше идеален пример. А освен това сам беше признал, че цялата тази работа с консумирането на брака не е съвсем идеална. Всъщност беше съкрушително привлекателен тогава, когато…

Мислите й рязко спряха на това място. Би могла лесно да обикне мъж, който признава грешките си, който съблича дрехите си, когато осъзнае, че я е накарал да се срамува. Когато действаше спонтанно, Симиън беше неустоим.

Но когато тя действаше спонтанно, това го объркваше. Започваше да крещи… и да я целува. Накратко, губеше контрол.

— Годфри ще остане във вдовишката къща, разбира се — обърна се тя към Хънидю, след като се върна. — Убедена съм, че въздухът в голямата къща не е чист, а той е подрастващо момче. Освен това извадихме всички мебели от стаята му — добави тя. — Може да спи във всекидневната.

Хънидю дори не трепна при новината, че очевидно херцогът ще спи в спалнята на съпругата си. Симиън навярно щеше леко да присвие очи, когато чуеше как тя пренарежда живота му, но Средният път щеше да му попречи да вдигне прекалено много шум.

Пфу! Точно това би казал баща й. Поеми наляво или надясно. Поеми нагоре или надолу…

Само при мисълта за тялото на Симиън тя се ухили — не можа да се сдържи. Навярно нито един истински английски джентълмен не би поел надолу. Но само като си помислеше за тялото му, усещаше как краката й изтръпват, а дъхът й секва.

Когато се извисеше над нея, очите му ставаха по-дълбоки и потъмни. Почти измъчени.

Отново започна да се пита какво имаше предвид с думите, че искал да й покаже как работи тялото му. Как работи ли? Тя знаеше как работи. Съответната част от него се втвърдяваше.

Тялото му беше дълго и гъвкаво — тяло на мъж, който може да пробяга двайсет мили, без да спира, за да спаси любимата си. Тяло на мъж, който отблъсква злодеи, без дори да си изцапа ръцете.

Да, тя наистина искаше да разбере как работи тялото му. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Точно тази усмивка не спираше да дразни Симиън, докато вечеряха. Изидор постоянно го поглеждаше по някакъв особен начин и кръвта в тялото му започваше да бушува, и той се разтреперваше. Вярно, мъничко, но… се разтреперваше.

Разтреперваше се!

Мисълта за Средния път нахлу в главата му и той я отблъсна. Средният път сякаш нямаше значение, когато беше с Изидор, с тази бълбукаща радост в очите й, с тези вълшебни извивки на къдриците й и дързостта, с която му хвърляше бързи погледи.

Беше му приятно да си мисли, че всеки път, когато се усмихне по този начин, тя си мисли за него. В интимен план.

Не беше редно да мисли за самообладание. Не и когато Изидор мислеше за нещо друго.

Освен това имаше нужда от целия си самоконтрол, за да поддържа спокоен разговор по време на вечеря. Тоалетът на Изидор по нищо не приличаше на предизвикателната рокля, която носеше последния път, когато тримата вечеряха заедно. А самият той беше с официални панталони, а не със своите — неподходящи и неофициални. Този път чорапите не му пречеха толкова и това навярно беше признак, че се превръща в истински англичанин. Но никой англичанин не би се поддал на страстта, не и по този начин. Искаше единствено топлото, благоуханно тяло на Изидор под себе си.

Хънидю наля на Годфри лимонада. Вино не му се полагаше, макар че той отправи умолителен поглед към Симиън.

За своя изненада Симиън стисна зъби.

Толкова ли не можеха да настанят Годфри в плевнята? Трябваше ли Изидор да проявява такава доброта към братчето му? Той…

Той имаше планове за тази вечер.

Размърда се на мястото си. Навярно точно за това говореше Валамксепа. Страстта беше като отрова в кръвта — дива, непокорна буря, която помита всеки здрав разум. На Симиън не му беше останала нито капка здрав разум. Просто я желаеше.

Това не беше Средният път. Един Бог знаеше какъв път беше. Лош път. Симиън отпиваше от виното си и мислеше за гърдите й. Цялата концепция за Средния път пренебрегваше факта, че кръвта на мъжа пламва, когато е близо до своята жена.

А Изидор беше неговата жена.

Несъмнено.

Не.

В края на вечерята той стана, готов да отиде някъде. Очевидно за него нямаше легло, затова предполагаше, че ще го настанят в хамбара при Хънидю.

Но после му се изясни, че Изидор има други идеи. Вечерята свърши и преди той да разбере какво точно става, тя застана пред него като мъничка вихрушка от коприна и сладък аромат. Започна да казва едно, да казва друго. Прати всички по местата им, започна да дава всевъзможни заповеди на Хънидю по безкрайно мил начин, нареди на Годфри да си легне, а на Симиън — да я придружи на разходка из градините.

— Каква прекрасна нощ! — промълви тя и му се усмихна. — Грее луна.

Имаше дълги мигли, които се извиваха нагоре толкова деликатно, че го разсейваха.

— Хмм — измърмори той, неспособен да измисли дори най-просто изречение.

Миг по-късно вече крачеха по една пътека. Времето всъщност беше топло, по онзи типичен за ранната пролет начин.

— Къде да отидем? — попита Изидор. Гласът й беше изпълнен с радостно вълнение, като на дете на увеселение.

— На разходка? — предложи той. Умът му сякаш беше станал на мармалад. Искаше единствено да я завлече зад някое дърво и да обхване дупето й с ръце. Как бе могъл да я люби, без да посвети по цял час на всяка гърда? Тези загубени мигове като че ли сега му се присмиваха.

Изражението й леко помръкна и той откъсна мисълта си от деколтето й. Прочисти гърло.

— Да отидем ли в лятната беседка? — попита той отчаяно.

— Лятна беседка? Нима имате лятна беседка?

Той беше готов на всичко заради тази усмивка. Това го правеше уязвим — нещо толкова опасно, че просто продължи да върви до нея, ням като гроб. Отправиха се към дъното на голямата градина.

— Повече прилича на скъпа безполезна сграда, отколкото на истинска беседка — каза най-накрая той.

Направиха един последен завой.

— Както виждате.

Изидор остана с отворена уста.

— Не са я строили с намерението да бъде руина — каза Симиън, защото реши, че ще е най-добре да бъде честен. — Въпреки че, доколкото разбрах, руините са станали много модни. — Той наклони глава и се опита да види беседката през нейните очи: романтична купчина камъни, която трябваше да бъде рушащ се средновековен замък? Или това, което виждаше той — поредната неблагоразумна съсипия на баща му, сграда, която трябваше да бъде истинска каменна къща, но се беше разпаднала, след като не бе платил на строителите?

Изидор вървеше пред него. Тази вечер не носеше обръчи и роклята й следваше извивката на възхитителните и бедра.

— Влизали ли сте вътре? — попита тя и се обърна към него.

Той едва успяваше да се съсредоточи върху думите й — толкова оглушителен беше ревът в кръвта му. Тя беше негова и той трябваше да я има, да я притежава, да я докосва, да я целува, да…

Тя се облегна на разрушената каменна стена и му се усмихна. Това покана ли беше? О, кого го беше грижа!

Той изруга под нос, закрачи напред и я вдигна на ръце с такава лекота, сякаш редовно вдигаше млади дами.

— Тревата сигурно е мокра — каза той и чу колко хриплив е гласът му.

Тя не каза нищо, но не се опита да се измъкне. Просто остана сгушена в прегръдките му — едно чувствено, парфюмирано вързопче. Той заобиколи сградата и се отправи към рушащата се арка. Там, където трябваше да бъде дворът.

Да. На лунната светлина меко блестяха плочки. Паднали стени ги скриваха от погледа… не че някой беше излязъл да се разхожда из градините по това време на нощта.

Той я остави на плочките и си свали палтото. Все още не можеше да я погледне в очите. Тя щеше да се ужаси, ако разбере какъв е, как е полудял от страст — достатъчно луд, за да започне да вие към луната, да й скочи като животно.

— Симиън? — попита тя. Гласът й изобщо не звучеше уплашено. Беше дрезгав и леко се задави, докато изричаше името му. В този глас имаше нещо, от което слабините му се свиха. А после тя прокара пръсти през косата му, почти свенливо, и той загуби битката: хвърли се към нея и я дръпна. Ако беше помислил, може би щеше да се запита дали да не я целуне като истински джентълмен — сладка среща на устни, която да я изкуши да разтвори своите.

Завладя я, взе това, което искаше, усети сладостта й, вкуса й, аромата й, начина, по който тялото й се олюля под пръстите му, когато я целуна, начинът, по който тя прошепна нещо или може би простена.

Но в крайчеца на съзнанието му един глас крещеше, настояваше за внимание. Той не можеше просто… не можеше просто да направи това, което…

Тя стенеше, наистина стенеше — едва доловим звук в задната част на гърлото й, но достатъчно силен, за да го подлуди. Несъмнено можеше просто да я положи долу.

Нежно, разбира се.

На земята? На студената влажна земя?

Лошият съветник отново му заговори, каза му, че палтото му върши същата работа като одеялото. За миг Симиън успя да погледне към Изидор поне с капка логика.

Очите й се бяха замъглили, а ръката й беше заровена в косата му. Приличаше на жена, завладяна от желание. Щеше да…

Не.

Добрият съветник изкрещя толкова силно, че дори най-сатанинската част от него потръпна.

— Аз ти обещах — каза той и почувства, че трябва да спре за миг. Тя облиза устната му и през слабините му премина вълна от такова желание, че можеше да бъде задоволено само с отговор от същата природа. Симиън отново я обгърна с ръце и леко я повдигна, за да я сгуши плътно до себе си.

Не.

— Ще ти покажа как работи тялото ми — каза той и я отблъсна.

Устата на Изидор беше леко подута, подпухнала. Очите й приличаха на потънали в сенки кладенци.

— Утре — каза тя и леко се премести към него. — Засега нека само се целуваме.

Той трябваше да поеме командването. Трябваше да контролира положението. Отстъпи назад и издърпа ризата през главата си.

Тя ахна шумно, после се изкикоти. Той пое риска и хвърли поглед към нея.

— Симиън! Ти се събличаш…

Той се наведе и събу единия ботуш. После другия. Камъните му се сториха студени под обутите му само в чорапи крака.

— Почти не те виждам! — започна да протестира тя. — Луната не е толкова ярка и…

Очите й бяха огромни и блестящи. Можеше да го види достатъчно добре. Той виждаше всяка сянка по нея, всяка извивка на тялото й, всеки сантиметър кожа, който искаше да целуне и близне.

Той си смъкна панталона, спря за миг и си събу и чорапите. Щом ще се съблича в градината, защо да не бъде истински гол?

И тогава най-накрая я погледна в очите.

Разрошената й коса падаше по раменете, обкръжаваше лицето й по начин, който я караше да изглежда срамежлива и покорна, като момичето, което той си мислеше, че иска. Тогава, когато не знаеше нищо. Изидор може и да изглеждаше срамежлива, но това беше лъжа, породена от лунната светлина; погледът й се плъзгаше по цялото му тяло, спираше се тук и там, задържа се на корема му, докато той почти не се усмихна. Но не го направи. Зачака.

Тя трябваше да го опознае, за да го пожелае — така беше решил.

— Имаш толкова много мускули — промълви най-накрая тя. — Защо?

— Защото бягам.

Изидор се приближи още повече, докато между тях остана по-малко от сантиметър. Тя протегна ръка и докосна гърдите му с пръст. Допирът й го опари и той трябваше да стисне юмруци, за да не посегне към нея. Тя се залюля назад и той усети как допирът й го напуска.

— Е, как работи тялото ти? — попита шепнешком тя. Но вече не гледаше, накъдето трябваше.

Възбуденият му член беше щръкнал и се напрягаше към нея. Той обви пръсти около него. Погледът на Изидор се стрелна към тях и на него му се стори, че очите й стават по-тъмни, макар че бе трудно да се каже на лунна светлина.

— Това тук е създадено за твоето тяло — каза той. — Мъжете и жените са създадени така, че да си пасват. — Той отпусна ръка.

Изидор, разбира се, не беше някоя кротка госпожица. Тя обви пръсти около члена му и главата му се отметна назад. В последния момент успя да овладее стенанието си.

— Радвам се, че не е космат — каза Изидор замислено. — Ти нямаш много косми по гърдите, нали, Симиън?

Отпусна пръстите си и точно когато той се канеше да отговори, ги прокара по дължината на члена му. Думите замряха в гърлото му и той почувства, че не може да спре приглушеното стенание, което напираше на устните му. Това й хареса — той видя пламъка, който грейна в очите й.

Точно това искаше той, нали? Нали? Защото сега Изидор експериментираше, държеше члена му по-плътно, плъзгаше…

— Не! — успя някак да изрече той.

— Да! — отговори тя, стисна ръката си, плъзна я. А другата й ръка — тя беше…

По бедрата му препусна огън. Той сложи ръце на китките й и ги отдръпна от тялото й, задържа ги за миг така, преди да ги пусне.

— Не.

Тя се нацупи. Устните й бяха толкова пълни и привлекателни, че Симиън забрави плана си и я привлече в обятията си. Тя ахна, а после се нагласи идеално до него. Двамата бяха като две части от пиано, които се събират, за да създадат музика. Като цигулка, събрана с лъка си.

— Ти си моя — каза Симиън. Гласът му беше гърлен и съвсем не беше спокоен. Не беше успокояващ. Не беше овладян. И това дори не го интересуваше. Тя доближи устни до гърдите му и го целуна леко веднъж, втори път. Допирът им го изгори. Той не можеше да си спомни каква е следващата фаза от плана. Но тази част от мозъка му все още повтаряше един и същ упрек: един истински джентълмен не люби своята дама на открито. Това не е редно. Не е правилно. Не е спокойно и овладяно.

Беше.

— Ще ти покажа — каза той и гласът му секна, защото косата й до бузата му беше мека като предена коприна и той просто искаше да я погълне. Да я оближе. Ако ги завалеше дъжд, Симиън щеше да оближе всяка капка от тялото й и да го опази топло.

Но джентълменът в него крещеше: „Не!“

— Какво ще ми покажеш? — попита тя отпусната, прималяла, задъхана. — Симиън?

— Да?

— Не искаш ли да ми помогнеш за връзките?

Лудостта се бореше с плана му, бореше се с възпитанието, бореше се… и загуби.

— Не.

В очите й определено се появи разочарование.

— Когато аз… — Коя дума трябваше да използва? — Това е моят член. — Думата прозвуча остро.

Тя го изненада; навярно винаги щеше да го изненадва. Защото се засмя.

„Мръсният пръст на часовника!“^[1]

— Шекспир много е обичал да се шегува с тези неща.

— Тази дума ми харесва — каза Изидор и протегна ръка. За съжаление мозъкът на Симиън спря да работи в мига, в който нейните хладни пръсти се плъзнаха по него, докоснаха го, стегнаха се.

Все пак се опита.

— Когато аз… — Но думите заглъхнаха в стенание.

— „Ето го измъкнато“!^[2] — засмя се Изидор.

Симиън обаче не можеше да се включи в нейната игра на цитати от Шекспир, не и когато цялото му тяло изгаряше. Членът му подскочи в ръката й и тя отново се засмя — триумфалният смях на жена, открила, че притежава сила, за която дори не е подозирала.

— Когато свърша… — подхвана той, като се овладя.

— Когато какво?

— Когато свърша. О, Боже, Изидор, ако продължиш, ще свърша всеки момент! — Той се облегна на колоната. Мраморът беше хладен и му помогна да възвърне част от разума си.

— Направи го! — прошепна едва чуто тя и се приближи до него. Ръката й беше между копринените й поли и грубите косми на корема му. Но Симиън не искаше да я уплаши, да я отврати.

Той я отблъсна назад.

— Този път само гледай.

Очите й бяха огромни и въодушевени. Той успя да откъсне мислите си от слабините си.

— За да пожънем успех в леглото, трябва да разберем какво кара другия да изпитва удоволствие.

Тя отвори уста, но не каза нищо. В очите й обаче имаше нещо, което го накара да продължи:

— Утре ще те помоля ти да ми покажеш.

— Какво да ти покажа?

— Кое ти доставя удоволствие — отговори той. — Моето тяло съвсем не е толкова интересно, колкото твоето, но има неща, които… — Той сложи палец на собственото си зърно. — Това не е нито толкова красиво, нито толкова полезно, но изпитва удоволствие.

Устните й се извиха в лека усмивка, която му въздейства много повече от допира на собствената му ръка върху тялото му. Той премести ръката си надолу бавно, преднамерено, обви пръсти около члена си. Плъзна ръката си. Изпита удоволствие от начина, по който Изидор се люшна напред-назад, сякаш усещаше горещина между краката си, сякаш си спомняше днешния следобед.

— Сега изглежда по-голям от преди — прошепна тя.

Тялото му инстинктивно се люшна към нея, изпълнено с отчаяно желание да започне ритъм, който да я задоволи и да накара очите й да се замъглят, да й даде същото удоволствие като това, което беше изпитал самият той.

— Какво се случва, когато загубиш контрол?

Въпросът увисна във въздуха. Симиън прочисти гърлото си.

— Изхвърлям течност, в която се съдържа моят принос и създаването на бъдещо дете. — И допълни: — Не бих го нарекъл „загуба на контрол“. — Той остави ръката й да падне от тялото му.

Тя сложи ръка върху него и той незабавно потръпна. Огънят докосна гръбнака му, препусна по краката му като предсказание за бъдещето.

— Ако продължа да правя това… — демонстрира тя, — няма ли да загубиш самоконтрол?

— Не. — Но думите му представляваха едва чут шепот.

— Защото никога не губиш самоконтрол?

— Защото това не е… — пое си той дълбоко дъх — точно описание.

Пръстите й го побутнаха, погалиха, възпламениха.

— Сигурен ли си, че не те карам да губиш самоконтрол?

— Ти можеш да ми дадеш най-голямото удоволствие на този свят — увери я Симиън. — Както ще ти го дам и аз.

На устните й трепна усмивка. Ръката й падна.

— Какво друго ти харесва?

Той примигна.

— Само на тези две места ли ти е приятно? Това ли е всичко?

— Това е достатъчно — каза той.

Изидор отново се усмихваше.

— Сега мога ли да ти покажа какво ми доставя удоволствие?

— Нощта и мястото са прекалено тъмни и студени за една дама — каза Симиън и нахлузи ризата през главата си. Тялото му пулсираше в собствен ритъм, а в кръвта му бушуваше лудост.

— Помислих си, че може би в нашето легло…

— Но Годфри е във всекидневната.

— Ще трябва да бъдем тихи — каза тя и се обърна, за да излезе от двора. Лунната светлина затанцува в косата й, превърна я в потъмняло сребро. Приказната течна светлина ясно очерта извивката на бузата й, пухкавата долна устна, ироничната духовитост в погледа й.

Той тъкмо си обуваше ботушите, когато тя се спря.

— Разбира се — каза Изидор, — хубаво е, че всичко това не означава, че губиш контрол, Симиън, не мислиш ли?

— Да.

— Защото, макар че може би ще се тревожа аз да не издам някакъв неприличен шум и да събудя младия Годфри, няма да ми се наложи да се тревожа за теб.

Той тръгна след нея. Всички тези години в пустинята го бяха научили на някои неща за оцеляването.

Едно от тях беше никога да не пренебрегва ръкавица, запратена право в краката му.