Елоиза Джеймс
Брак по неволя (23)

Глава 22

Площад „Менсфийлд“ номер едно

Лондонската резиденция на лорд Броуди

2 март 1784 г.

Намираха се на соарето, което лорд Броуди даваше в чест на узрялата си за омъжване дъщеря — ужасно дребосъче с пъпчиво лице и ситно къдрава коса — и Джема обикаляше из стаите и се опитваше да изглежда така, сякаш не търси съпруга си.

Мадам Бертие я поздрави.

— Ваша светлост, елате да видите кой пристигна току-що от Париж! Разбира се, вие се познавате много добре.

Джема изпита разочарование. Това беше маркиза дьо Нертуи, една от най-нелюбимите й особи в цяла Франция. Във френския двор смятаха Джема и маркизата за големи съперници, макар че Джема така и не разбра за какво се съревновават. Но несъмнената им взаимна неприязън правеше клюкарки като мадам Бертие много щастливи.

Както винаги тоалетът на маркизата заемаше повече място от Тауър. Само защото го сметна за задължително, Джема плъзна бавен, многозначителен поглед по подплатената перука на маркизата и задържа очи върху всяка от четирите препарирани птици. Изглеждаха прелестно и бяха черни и бели, разбира се. Маркизата винаги носеше само черно и бяло.

Джема направи дълбок реверанс.

— Но разбира се, че познавам маркизата — каза тя. Усмивката й беше на идеалната граница между безразличието и признанието.

Маркизата имаше почти безизразното лице на жена, която разбира от грим и го използва много умело. Всъщност щеше да изглежда привлекателна, ако не беше тази нейна слабост към черното и бялото, която привличаше вниманието към тоалетите й вместо към лицето й. Тези превземки, както неблагосклонно си помисли Джема, я караха да изглежда много по-възрастна от своите двайсет и седем години.

— О, това е delicieuse херцогиня Боумонт! Колко се зарадваха всички дами във френския двор, когато се върнахте в Англия! Както знаете — обърна се маркизата към мадам Бертие, — херцогинята е такава застрашителна конкуренция за вниманието на господата!

„Добър удар — помисли си Джема. — Успя едновременно и да ме поласкае, и да отбележи склонността ми към изневери.“ Тя разпери ветрилото си и се усмихна над ръба му.

— Какъв прекрасен тоалет носите, madame! Иска ми се и аз да имах смелостта да тръгна срещу модата, както правите вие. Сигурна съм, че ако хълбоците ми бяха широки като вашите, щях да съм отчайващо тромава, но вие се справяте с такава лекота!

Маркизата беше прекалено обиграна, за да настръхне. Вместо това отправи към Джема сладка, дяволита усмивка.

— А аз се възхищавам на тези великолепни цветчета на роклята ви, херцогиньо. Разбирам защо винаги сте с толкова малки обръчи… когато една жена е надарена с такава внушителна гръд, големите обръчи неизменно я карат да прилича на пясъчен часовник. Или на копа сено. Вкусът ви към дрехите е толкова възхитителен!

— Смятате ли да останете задълго при нас? — поинтересува се Джема.

— О, човек пътува, за да избяга от ennui^[1] на живота! — въздъхна маркизата. — Честно казано, без вашите забавления, които да вдъхват живот на Париж, той се превърна в ужасно пуританско място.

„Още един удар“ — помисли си Джема. Този обаче не беше толкова силен. У маркизата имаше някаква лека умора, сякаш беше загубила интерес към словесните дуели, към размяната на духовити коментари, в които прекарваше дните си във Версай.

Всъщност, като я погледна по-внимателно, видя, че под пудрата бузите й са доста измършавели.

Джема хвана маркизата подръка — нещо, което никога не би направила във Версай — и махна с ръка на мадам Бертие да не ги следва.

— С маркизата ще се поразходим, за да могат всички да ни се възхитят. Това е много великодушно от моя страна, тъй като маркизата ще ме засенчи с елегантността си.

Едно време маркизата щеше да се засмее по начин, който да покаже, че е напълно съгласна. Сега не каза нищо. Това беше почти изнервящо.

Двете тръгнаха през тълпата, като кимаха на познатите си. Джема нито за миг не се отклони от посоката към салона на дамите. Когато влязоха, завариха вътре три разговарящи дебютантки, които благоразумно избягаха. Джема се обърна към прислужницата, която се грижеше за посетителките в салона:

— Чувствам се много отпаднала. Моля ви, застанете пред вратата и не пускайте никого.

Прислужницата веднага хукна.

Маркизата седна тежко, сякаш повалена от теглото на огромните си обръчи. Тя се беше състарила и вече не приличаше на онази жена, която Джема бе видяла за последно преди две години — жената, която си проправяше път във френския двор с остри думи и смях, мачкаше лекомислени кавалери с украсените си със скъпоценни камъни обувки, създаваше — и разбиваше — репутацията на други дами само с един подигравателен поглед.

Открай време не беше мила. Но пък беше силна.

— А сега — започна Джема и седна срещу нея, — добре ли сте, Madame la Marquise^[2]? Не приличате на себе си.

Маркизата избухна в смях — отговора, който винаги даваше на всичко. Но бързо млъкна и звукът, който последва, приличаше повече на неконтролируемо хълцане. Джема зачака.

— Виждали ли сте съпруга ми? — попита най-накрая маркизата с дрезгав глас.

— Не — отговори Джема. — Доколкото знам, той не е в Лондон. — Тя се поколеба.

Но маркизата заговори, преди Джема да измисли тактичен въпрос.

— Той замина. Тръгна след une femme^[3] в Англия. Каза, че щял да остане съвсем кратко — само няколко седмици. Но минаха осем месеца.

— Наистина дочух някакъв подобен слух — каза Джема внимателно.

Маркизата стискаше в ръка кърпичка от фина дантела; за миг Джема си помисли, че ще започне да я разкъсва като безумна героиня от някоя пиеса. Но не: тя разтвори ръка и кърпичката падна на земята.

Падна на пода, цялата намачкана, и погледите на двете жени се срещнаха над нея.

— Ето така се отнесе той с мен — промълви маркизата. — Като с парче мръсен плат, което може да захвърли, след като го е изцапал!

— О…

— Трябва да го намеря. Просто трябва!

В думите й бълбукаше някаква потисната ярост, от която Джема потръпна. Прииска й се да излезе от стаята.

— Искате ли да се върне при вас? — попита тя.

— Този… този salaud^[4]! Никога! Но искам да му кажа в лицето какъв човек е. Искам да кажа на неговата petite amie^[5] каква жена е тя! Искам… искам да…

Джема се пресегна и сложи ръка върху нейната.

— Простете ми за дързостта — каза кротко тя, — но какво ще промени това?

Маркизата вдигна глава.

— Той ме напусна.

Джема ненадейно си спомни, че маркизата е дъщеря на херцог и е роднина на френското кралско семейство. В този миг приличаше на кралица, чиито поданици по необяснима причина са избягали тайно в друго кралство.

— Той нямаше право да ме напуска!

— Понякога мъжете проявяват изключителна глупост — каза Джема.

— Той ме унизи пред двора. Той… той ми причини голяма мъка.

За маркизата, помисли си Джема, това беше все едно да каже, че съпругът й я е пребил на пазара.

— Но какво се надявате да…

— Едва ли бих могла да се надявам, че ще се разкае. Днес вече никой никога не се разкайва. Това е също толкова старомодно, колкото и верността. Но той ме унизи, смъкна ме до своето ниво. Той трябва да…

Тя млъкна.

Джема кимна.

— И аз се изправих пред този проблем преди много години. Съпругът ми беше пределно ясен, че не изпитва уважение към мен и че обича друга жена. Затова години наред живях във Франция. Трябваше ми много време, за да разбера, че брачният обет не контролира сърцето.

Лицето на маркизата се сгърчи.

— Съпругът ми беше влюбен в друга жена — повтори Джема. — И каквото и да бях казала или направила, нямаше да променя това обстоятелство. Моят съвет е — и говоря сериозно — да не го следвате. Създайте си свой живот. Аз невинаги бях щастлива в Париж, но често бях удовлетворена.

Маркизата отвори ветрилото си, но Джема зърна сълзите, които проблеснаха в очите й. Тя стана и протегна ръка.

— Трябва да се върнем на бала. Мъжете се деморализират, когато установят, че жените разговарят помежду си. Страхът им от някакъв заговор ги кара да ценят твърде високо добродетелта у жените. И в резултат стават по-консервативни.

Маркизата се подсмихна. Това не беше смехът, който си спомняше Джема, но горе-долу приличаше на него.

Когато излязоха от салона, Джема видя Елайджа, небрежно облегнат на стената, съвсем близо до вратата. Не можа да се сдържи: усмивката избликна в сърцето й и се стрелна към устните. Маркизата й отправи кисел поглед.

— Изглежда, че мъжете не са единствените, които оценяват добродетелта — каза тя. — Внимавайте да не станете консервативна, херцогиньо.

Това беше почти на нивото на предишната й заядливост.

Елайджа се поклони пред маркизата и поднесе ръката й към устните си.

— Вие сте очарователна както винаги — каза той с онзи свой глас на политик, който винаги звучеше невероятно искрено, сякаш предричаше, че ще вали, докато капките вече падат върху шапката му.

Маркизата се отдалечи, но хвърли поглед през рамо и улови погледа на Джема. На лицето й беше изписано нещо като завист или ярост.

— Никога не си позволявайте да се чувствате удобно, херцогиньо. Аз допуснах тази грешка.

После се обърна, полите й изсвистяха шумно и тя изчезна в балната зала.

— Божичко, колко неудобно ме кара да се чувствам тази жена! — възкликна Елайджа. — Цялата в черно и бяло. Прилича на шахматна дъска.

Джема затвори ветрилото си.

— Да, но е красива. Не мислиш ли?

— Несъмнено. — Той се поколеба. — Вилиърс е тук. Попита ме дали с теб сме започнали третата партия от състезанието.

И ти какво му каза? — попита тя и вдигна поглед към лицето му, към острите му скули, дълбоките очи, уморената интелигентност.

Казах му, че само си мечтая да те видя със завързани очи в леглото — каза той и погледна към нея. Това трябваше да е шега…

Но не беше.

Очите му бяха сериозни.

— Така ли? — попита Джема. Беше й трудно дори си поеме дъх, за да го изрече.

— И му казах, че при тези обстоятелства бих предпочел той незабавно да завърши своята партия.

— Искаш да кажеш, че ако хората подозират, че имам affaire с него, ще решат, че нашето дете не е наше.

Той кимна. Но разговорът сякаш обхващаше много повече от това, което изричаха, толкова много повече. Сърцето на Джема биеше учестено в гърлото й.

— Аз не… — Тя прочисти гърло и започна отначало. — Аз не искам да играя последната партия.

Лицето му стана съвсем безизразно. За миг той остана неподвижен, без да отклони поглед от нея. А после на устните му се появи онази негова абсолютно очарователна усмивка и той се поклони.

— В такъв случай, милейди, за нищо на света няма да ви подтиквам към нещо, което ви е неприятно.

И той се отдалечи. Джема остана да гледа след него.

— Партията с Вилиърс — уточни тя.

Но него вече го нямаше.