Елоиза Джеймс
Брак по неволя (11)

Глава 10

Улица „Блекфрайърс“ 65 27 февруари 1784 г.

Двамата се озоваха пред редица къщи в част на Лондон, която Симиън не познаваше. Но той, разбира се, всъщност не познаваше Лондон.

— Вашата шивачка няма ли магазин? — попита той. Кочияшът беше застанал пред вратата на малка къща.

— Отиваме в ателието на синьора Анджелико, Козуей — обясни Изидор. — Това е голяма чест, която тя оказва само на сънародничките си, затова се опитайте да се държите прилично.

— Не можете ли да се обръщате към мен на малко име?

— Не е възпитано.

Той не й обърна внимание.

— Казвам се Симиън — хубаво, прилично име. Благодаря на Бог, че не съм Годфри, като клетия си брат.

— Ние с вас не трябва да се обръщаме един към друг на малко име.

— Аз вече ви наричам Изидор.

— Но аз не съм ви позволила!

— Всеки път, когато ме наречете „Козуей“, ми звучи като „инструмент“ — сподели той замислено. — Може би идеята не е чак толкова лоша. Може би трябва да продължите да ме наричате „Козуей“, а аз просто…

Изидор се засмя.

— Добре. Симиън!

Синьора Анджелико работеше в голямо отворено помещение на най-долния етаж. Първото нещо, което видя Симиън, бяха отворените лавици, които покриваха всички стени. Топове плат — коприна, атлаз, тафта — бяха натрупани един върху друг почти до тавана. Гледката му напомни за пазарите в Мароко. Цветовете свенливо проблясваха — наситеночервена коприна, лилаво със сребърни нишки, ясното жълто на лютичета в ранна пролет. Под платовете имаше кутии, натъпкани догоре, откъдето съдържанието им преливаше: конци, копчета, цели метри панделки. Накъдето и да погледнеше, виждаше дантели. Дантели, които висяха от дървени прътове, дантели, струпани на купчини, тънки ивици и по-дебели снопове дантели, натрупани по масите из цялата стая.

Изидор беше влязла направо, но Симиън спря на прага. Сега тя се привеждаше в дълбок реверанс пред жена в края на средната възраст, която имаше фигура с възхитителни извивки. Шивачката целуна Изидор енергично по двете бузи и я нарече bella^[1].

После и двете се обърнаха и погледнаха към него.

Симиън пристъпи напред и се приведе в драматичен поклон.

— Херцоже — каза Изидор, — мога ли да ви представя синьора Анджелико?

— Onorato di conoscerla, signora.^[2]

Изидор вдигна вежда.

— Не подозирах, че говорите италиански.

— Всъщност не говоря, но импровизирах от португалски. — Той отново се обърна към синьора Анджелико, която тъкмо казваше, че е felicissima^[3] най-после да се запознае с marito^[4] на своята скъпа малка херцогиня, която обикнала още от мига, в който я видяла.

— Синьора Анджелико шие рокли за леля ми от много години — обясни Изидор.

— За леля ви?

— След като се оженихме, живях с леля си.

— Разбира се! Леля ви.

— Аугустина Дел’Фино — помогна му Изидор.

Значи не беше много наясно какво бе правила тя през последните осем години от брака им… е, може би малко повече от осем.

Синьора Анджелико се извърна настрани и ръцете й полетяха във въздуха, при което шивачките й се разпръснаха във всички посоки.

— Откога сме женени? — попита Симиън.

Изидор го погледна. От нея щеше да излезе отличен политик: тя наистина умееше да слага хората на място само като вдигнеше вежда.

— Не помните ли?

— Щях ли да попитам, ако помнех? — отвърна той, изненадан.

— Сгодихме се през юни 1765, оженихме се чрез пълномощник през юни 1773.

— Разбира се. Нали казахте, че когато се оженихме, сте били дванайсетгодишна.

Синьора Анджелико ръкомахаше трескаво от другия край на помещението.

— А вие бяхте на осемнайсет.

— Бях в Индия. Колко време живяхте с майка ми?

— Само няколко месеца. Боя се, че характерите ни не бяха съвместими и всички се съгласихме, че ще съм по-щастлива с леля си. — Тя се извърна настрана. — Сага signora, arriviamo!^[5]

Синьора Анджелико започна да бъбри с нея на италиански толкова бързо, че Симиън не успяваше да следи разговора. Тя сваляше от лавиците топове плат, мяташе ги на масата, крещеше на помощничките си, размахваше ръце…

Симиън отново се върна към мислите си. Значи Изидор беше отишла да живее с леля си. Предполагаше, че е очаквала рано или късно той да я вземе.

Шивачката се извърна настрана, той се възползва от възможността и попита:

— Кога точно мислехте, че ще се върна за вас?

— Когато навърших шестнайсет.

— Но оттогава са минали…

— Седем години.

Той впери в нея изумен поглед.

— Чакали сте ме седем години?

— А вие какво си мислехте, че съм правила? — И тя се обърна и започна да се възхищава на плата, избран от шивачката.

Симиън се вгледа в него. Беше изтъкан от толкова фини нишки, че приличаха на паяжина, но той знаеше, че в неговите складове има и по-хубави. Беше изпратил у дома цели сандъци с платове.

— Не получихте ли платовете, които изпращах от Индия?

Тя вдигна поглед към него. Сега очите й приличаха на сини късчета лед.

— Сигурно са се загубили, също като вас.

Със свито сърце Симиън си спомни, че пращаше всичко на майка си, след което тя е отказвала да го приеме. Сега осъзна, че решението му изглежда доста странно.

Беше избирал красиви неща и ги беше отделял, за да ги изпрати у дома с инструкции да ги предадат на херцогинята. Едва сега си даде сметка, че херцогините са две — при това от години.

Шивачката съчетаваше сребристия плат с фина светлосиня дантела. Изидор щеше да прилича на снежната царкиня от онези руски приказки, в които принцесата имаше сърце от лед.

— Не ми харесва — каза внезапно той.

Синьора Анджелико очевидно не беше свикнала да я прекъсват… или да й противоречат. Тя избухна във възклицания на смесица от английски и италиански.

Изидор се обърна към него и изсъска:

— Не можете да говорите така на синьора Анджелико! Самата кралица на Франция си е поръчвала нощни одежди от нея!

— Не ме интересува, дори ако шие пантофи на краля със зъбите си! — отсече Симиън. — Този плат не е от качеството, което искам да носите. Светското общество може и да не ме вълнува, Изидор, но разбирам от платове.

— Няма да посмеете.

Той се обърна към синьора Анджелико. Тя беше разрошена като кокошка в дъжд, бузите й пламтяха, а ръцете й се размахваха диво около главата.

Но Симиън се беше пазарил с много търговци на места, където да загубиш пазарлъка означаваше да загубиш главата си.

— Този плат не е достатъчно добър.

— Не е достатъчно добър! — Лицето на синьора Анджелико стана пурпурно. — Това е най-доброто, magnified^[6], прекрасно във всяко отношение, достойно за…

Симиън го потърка между пръстите си и поклати глава.

— Индийска коприна.

— Коприна, изтъкана на становете на самия махараджа.

Симиън поклати глава.

— Синьора, синьора… за глупак ли ме мислите?

Той бутна плата настрана и седна на масата.

— Ставайте! — изсъска Изидор полугласно. — Не можете да седите в наше присъствие!

Симиън щракна с пръсти на едно от момичетата, които се бяха скупчили плахо до стената, сякаш мислеха, че той ще припадне само като види намръщеното лице на синьората.

— Столове за Нейна светлост и за синьора Анджелико!

Две от момичетата забързано се приближиха със столове с прави облегалки, които използваха, докато шиеха. Идеално! Сега синьора Анджелико се намираше малко под него. Той се усмихна надолу към нея.

— Виждам, че сте жена, която обожава хубавите платове — каза сладко той. — Жена, завладяна от антерин^[7], толкова лъскав и мек, може би примесен с малко ефирна френска дантела.

Цялото лице на шивачката се промени.

— Вие наистина разбирате от платове, Ваша светлост.

Той й се усмихна.

— Но това… — отвратено докосна той с пръст предложената от нея коприна. — Падюсой. Хубава, силна коприна. Може би достатъчно добра за някои хора. Но не и — продължи, като наблягаше леко на всяка дума, — не и за моята съпруга.

— Ах, вие! — възкликна тя. — Вие ще започнете да разигравате моята клета малка херцогиня, както ви скимне, нали? — Черните й очи проблеснаха гневно, но той видя как скованите гърбове на момичетата й се отпускат.

— Това е дълг на всеки мъж, изправен пред красота като тази на съпругата ми — каза сериозно той, посегна надолу и поднесе ръката й към устните си. — Разбира се, ако ви бях видял, когато бях млад.

Синьора Анджелико скочи на крака.

— Сякаш щях да допусна да ме изкуши един незрял, грубоват млад херцог! — Тя плесна с ръце. — Лучия! Донеси ми онзи топ копринен газ!

— Смея ли да се надявам, че този плат е излязъл от становете в Маргилан?

— Сега ще видите! — възкликна тя ликуващо.

Изидор седеше на мястото си, онемяла от смайване.

Сега синьора Анджелико просто се разтопи пред Симиън. Той отхвърли копринения газ като прекалено груб; най-накрая намериха тафта, която сметна за приемлива — алена като череша, почти без никаква твърдост.

— Представям си я как пада в поток от пяна около краката и с малък шлейф.

— Но цветът… — започна синьора Анджелико и поклати глава. — Само ако имах.

— Изперете я в чай.

— Да изпера този плат в чай? — Тя погледна невярващо към тафтата. Платът беше толкова фин, сякаш беше изтъкан от феи; ако го оставеше да падне между пръстите й, се разнасяше едва доловима тиха песен.

— Разбира се — потвърди Симиън, отново целуна ръката й и темата приключи. Изидор щеше да получи рокля от изпрана в чай тафта, поръбена с тънка ивица брюкселска дантела.

Шивачката се опияняваше от одеянието, което виждаше във въображението си.

— Decolletage, разбира се — измърмори тя сама на себе си. — И ще стига до средата на пръстите.

— Свършихме ли? — попита Изидор и се изправи.

— Тц, тц! — укори я Симиън. — Тези неща отнемат време.

— Не и за мен! — отвърна остро Изидор и погледна към синьора Анджелико, за да се увери, че не ги слуша. Наистина не ги слушаше — изглеждаше замечтана като леля й, когато упражняваше нова соната. — Първият плат щеше да свърши идеална работа. Представа нямам защо толкова се интересувате, след като нощницата ще доставя удоволствие на друг мъж!

Симиън отвори уста… и я затвори. Изидор имаше право. Беше наистина опияняваща — в нейно присъствие той забравяше всичко.

— Досега можехме да сме се прибрали — продължи тя. — Имам друг ангажимент. — Тя погледна часовника, който носеше на една панделка, и нададе лек писък. — И съм закъсняла! Ако обичате!

— Трябва незабавно да се върна в Ревълс Хаус — каза Симиън в каретата. — Има някои неуредени проблеми с имението. Другата седмица ще се върна в Лондон и тогава можем да продължим разговора за анулирането.

Изидор го погледна.

— Разбира се — съгласи се тя. — Стига аз да съм тук.

Той изглеждаше абсурдно изненадан, предвид това колко кротък беше тонът й.