Елоиза Джеймс
Брак по неволя (17)

Глава 16

Гор Хаус, Кенсингтън

Градската резиденция на херцог Боумонт

29 февруари 1784 г.

— Какво искаш да правим тази вечер? — попита Джема и погледна към съпруга си. — Канени сме на соарето на лейди Федрингтън в чест на посещението на онзи пруски принц, херцог Фердинанд Брунсвикски. Или пък има музикална вечеринка у лейди Чолмъндли. И, разбира се, онова представление на „Както ви харесва“, за което говорихме миналата седмица и в което всички женски роли се изпълняват от момчета.

Елайджа свали салфетката си, стана, заобиколи дългата маса и се приближи до Джема. Тя го погледна въпросително. Той изглеждаше малко по-добре, отколкото преди вечерята. Беше прекалено млад, за да изглежда така безкрайно уморен.

— Не съм в настроение да гледам как разни момчета се перчат по сцената — каза той, хвана я за ръката и й помогна да стане, — но с удоволствие ще те придружа, на което искаш от другите събирания.

Тя го погледна и примигна. Очакваше да й отговори, че трябва да работи. Да продължи да чете онези документи, които четеше винаги, дори на масата за вечеря.

— Искаш да кажеш…

Той протегна ръка.

— Реших да не работя вечер. Аз съм на вашите заповеди, херцогиньо.

— О! — промълви Джема неуверено.

Отправиха се към салона.

— Мисля, че предпочитам соарето — реши най-накрая Джема. — Бих искала да потанцувам.

Тя носеше нова рокля — великолепно творение от светложълта коприна с десен от зелени листенца. Полите й бяха украсени с двойни волани и бяха значително по-къси от миналата година.

Елайджа погледна към нея и в очите му грейна усмивка.

— Да, имам нова рокля и искам да я покажа — потвърди Джема и си помисли, че дългогодишният брак си има и хубави страни.

— Подгъвът много приятно разкрива част от пантофката ти — каза съпругът й със сериозен глас.

— Значи си забелязал! — Тя протегна крак към него. Носеше жълти пантофки с много високи токчета, украсени с по една симпатична розичка.

— Жълтите рози — каза Елайджа — съвсем не се срещат толкова рядко, колкото глезен, съвършен като твоя, Джема.

— Мили Боже! — възкликна тя и му се усмихна. — Сигурно е пълнолуние! Ти правиш комплимент на жена си. Чакай да си намеря ветрилото и чантичката.

Фоул й ги подаде.

— Ветрилото е много хубаво — отбеляза Елайджа и го взе от ръцете й. — Какво изобразява?

— Не съм го разглеждала внимателно — каза тя и се обърна, за да може икономът да й помогне с наметалото.

— „Венера и Адонис“… при това изображението е много красиво.

Джема се извърна обратно към него и се надигна на пръсти, за да види ветрилото, което той беше разтворил пред себе си.

— О, виждам. Да, Венера. Божичко!

Май е повлякла клетия Адонис към храстите — каза Елайджа. Джема обожаваше сухия хумор, който съпругът й проявяваше, когато не се вживяваше в ролята на тесногръд политик моралист. — Погледни й гърдите! Нищо чудно, че горкото момче изглежда едновременно уплашено и приятно развълнувано. Прекрасно произведение на изкуството. Наистина възбужда желанието.

— Нали не одобряваш? — възкликна тя. — Ти, благовъзпитаният политик?

— Никога не ми се е случвало някоя Венера да предложи да ме завлече в храстите, затова не знам — отговори Елайджа и затвори ветрилото. — Откъде, за Бога, го намери, Джема? Нали не си го купила, без да си погледнала изображението?

Фоул заметна раменете му с наметалото.

— Точно сега всички подаряват ветрила наляво-надясно — отговори Джема. — Това е от Вилиърс. Даде ми го преди няколко дни.

— Не знаех, че те е посещавал.

Джема изпита някакво странно стеснение. Цялата тази ситуация беше толкова трудна — приятелят на съпруга й от момчешките години се опитваше да я прелъсти!

— Дойде, за да ми разкаже за странните дела на херцог Козуей.

С крайчеца на окото си зърна как Елайджа пренебрежително мята ветрилото към един от лакеите. Разбира се, това я остави без ветрило за вечерта. Никоя жена не ходеше никъде без ветрило. Но можеше да каже, че го е оставила в каретата.

Тя се качи в каретата и се сгуши в един ъгъл, ненадейно поразена от едно много важно откритие. Със или без ветрило, Вилиърс беше закъснял. Тя никога нямаше да го завлече в храстите. Когато се върна от Франция, беше толкова сърдита на Елайджа, че си помисли да се впусне в affaire с Вилиърс, но той й отказа.

А сега, когато си бе променил решението… вече беше късно.

Елайджа я целуна преди няколко седмици. Всъщност я целуна два пъти. Това беше абсурдно, плод на някаква заблуда. Споменът за тези целувки не й даваше мира.

Той беше нейният пръв любовник, нейният единствен съпруг, нейният…

Каквото и да представляваше за нея.

Всъщност тя беше запленена от него. По цял следобед седеше в библиотеката и го чакаше да се върне от Камарата на лордовете. Четеше тайно всички вестници, за да може да участва в интелигентни разговори за актуалните събития. Преливаше от радост, когато четеше статии за речите му, и трепереше, когато той излизаше сутрин в ден, в който беше предвидено да държи реч пред парламента.

Той, разбира се, не го знаеше.

Джема по-скоро би умряла от унижение, отколкото да допусне съпругът й да разбере, че я е запленил.

Не спираше да си повтаря, че Елайджа така и не си направи труда да дойде в Париж и да я отведе у дома, когато тя избяга там като младоженка. Не спираше да си напомня за любовницата му, но яростта й някак се беше стопила, или може би се беше стопил ентусиазмът, с който я подхранваше.

Беше си отишла, затворена в избелялата кутия на спомените. И единственото, което Джема знаеше със сигурност за брака си, бе, че е омъжена за мъж, който е толкова красив, с тези негови остри скули и английска грация, с това високо силно тяло и интелигентни очи… толкова красив, че беше готова на всичко, за да го примами обратно в леглото си.

Докато се обличаше, докато червеше устните си, докато си слагаше обувките, осъзнаваше ясно, че е започнала най-сериозната партия в живота си. Той трябваше да дойде при нея. Тя не можеше да го преследва, да го умолява или по какъвто и да било начин да покаже, че той е добре дошъл в леглото й… в сърцето й.

Нищо че беше.

Така нямаше да се получи. Просто нямаше.

Тя искаше Елайджа — но не както го имаше някога, в началото на брака им, не с дружелюбната привързаност и ентусиазъм, които той проявяваше при тромавите им съвкупления. Искаше да види него, херцог Боумонт, един от най-могъщите хора в правителството, в краката си.

И нямаше да се примири с нищо по-малко.

Вилиърс щеше да й бъде полезен в тази операция. Приятели като деца, сега с Елайджа се бяха отчуждили. Хубаво! Джема щеше да го използва. Щеше да използва всеки мъж в Лондон, който я поканеше на танц, ако това щеше да разпали искрица ревност в цивилизованото сърце на съпруга й.

Но сама по себе си ревността не можеше да й помогне да постигне целта си. Трябваше да го направи тя самата: да бъде по-духовита, по-красива, по-привлекателна от когато и да било.

Елайджа седеше в отсрещния ъгъл на каретата, загледан разсеяно през прозореца. Както винаги перуката му беше безупречна и дискретна. Херцог Боумонт никога не прибягваше до пирамиди от парфюмирани къдрици или неподвижни масури, кацнали върху ситно накъдрени кичури. Носеше проста перука с късо подрязани къдрици, толкова дребни, че едва можеха да минат за такива.

Джема знаеше, че под перуката косата му е късо подстригана. Това можеше да унищожи привлекателността на почти всеки мъж. У Елайджа обаче само подчертаваше скулите и изпитата му, овладяна мъжественост.

Когато пристигнаха на соарето у лейди Федрингтън, опашката от гости вече се беше извървяла и балната зала беше препълнена. За миг двамата останаха на върха на стълбището, което водеше надолу към нея.

— Малко прекалено ми идва — измърмори Елайджа. — Как, за бога, успявате вие, дамите, да се движите в такава стая с тези широки обръчи?

Джема му се усмихна.

— Точно затова само старомодните жени носят много широки обръчи този сезон. Ето, погледни мен.

Той я погледна и Джема усети този поглед като докосване. Но не го показа. Беше прекарала години във Версай и ако тези години я бяха научили на нещо, то бе никога да не разкрива уязвимост.

— Полите ти са широки като врата на плевня — каза й той. Тя обаче видя смеха в сериозните му очи. Той трябваше да се смее повече.

Тя отвърна на погледа му с онази усмивка, която показваше на един мъж, че го харесва. Стори й се странно да я отправя към съпруга си.

— Но са по-тесни от полите на много други — отговори тя.

— Сигурен съм, че си съвсем a la mode^[1] — отговори той и отново пое ръката й. — Да слизаме ли?

Двамата стигнаха до най-долното стъпало точно когато се разнесоха първите звуци на менует.

— Искаш ли да танцуваме? — попита той. — Знам, че е голям faux pas^[2] да танцуваш със собствения си съпруг, но винаги можеш да кажеш, че просто си отхвърлила тази задача.

Тя вдигна глава към него и трябваше да преглътне, защото очите му бяха толкова красиви. Сложи ръка в неговата.

— Голяма чест ми оказваш.

Елайджа се поклони пред нея и двамата започнаха да се движат бавно един до друг, в стъпките на танца. Той ги раздели и Джема усети тази раздяла като физическа болка.

Танцът пак ги събра; тя се уплаши, че удоволствието личи в погледа й, затова отказа да го погледне в очите.

— Виж! — провикна се тя като абсолютна глупачка. — Ето я лейди Пидълтън, танцува със Сейнт Олбънс. Той сигурно събира материал за клюки… винаги говори такива жестоки неща за нея.

Елайджа не отговори. Тя се озърна крадешком към него и тогава той я погледна в очите, и тя видя в неговите… нещо.

Положително щеше да й каже нещо. Да я целуне пак. Да й каже.

Танцът свърши и Елайджа се поклони. Сейнт Олбънс изникна вдясно до нея, а приятелят й лорд Корбин — вляво. Лорд Соени се приближи, придружен от лорд Килигрю, и буквално изкрещя, за да го чуят над врявата:

— Херцогиньо!

За миг Джема улови погледа на Елайджа, но той се извърна.

Тя също.

Един шахматист никога не издава мига, в който осъзнава, че може да загуби някоя партия. Че разположението на фигурите на дъската се е обърнало срещу него; че черните фигури са се събрали, готови за атака. Най-добрите шахматисти се радват на възможността да се спасят.

Джема си напомни, че тя е най-добрата.

Затова се обърна засмяна към лорд Корбин и му протегна за целувка облечената си в ръкавица ръка.