Елоиза Джеймс
Брак по неволя (20)

Глава 19

Ревълс Хаус

1 март 1784 г.

Следобед, същия ден

Симиън си даваше сметка за свирепото разочарование, което го изпълваше: разочарование от баща му всеки път, докато прехвърляше купищата неплатени сметки, разочарование от самия себе си. Снощи се върна от вдовишката къща, затвори се в кабинета и не излезе, преди цифрите да започнат да плуват пред очите му.

Но не баща му беше коренът на проблема. Тя беше коренът. Симиън можеше да оправи къщата и да плати сметките. Но не можеше да оправи това, което се случваше с него, когато беше близо до Изидор. Зърнеше ли я, започваше да се чувства като животно на лов, сякаш дори косъмчетата на тила му знаеха къде точно в стаята се намира тя.

Най-накрая, толкова късно, започна да проумява цялата поезия за желанието и страстта, на която преди не обръщаше внимание. Валамксепа често рецитираше стиховете на Руми, поет, живял преди петстотин години; Симиън ликуваше, защото беше освободен от притесненията, описвани от поета. Руми обаче се оказа прав: разумът беше безпомощен пред страстта, която изпитваше той към Изидор. Искаше единствено да се оттегли в някоя спалня с нея и… и да я покрие.

Като животно.

Не като внимателно човешко същество с принципи, като мъжа, за когото винаги се беше смятал.

Само че започваше и за това да се тревожи.

Накрая остави перото си и осъзна от какво точно се страхува: когато се оженеше за Изидор, щеше да се откаже от своята същност. Щеше да се отдаде на бурни изблици на чувства. Майка му и жена му щяха да срутят къщата със скандалите си. Нямаше да може да се противопоставя на Изидор, защото жадуваше за нея с такава сила, че не можеше да мисли.

Прилоша му — онова познато замайване на главата, което чувстваше навремето, когато някой тигър започнеше да обикаля около него и хората му.

Наближаваше опасност.

 

 

Съпругата на херцога беше също толкова разтревожена. Изидор искаше да бъде херцогиня. Мислеше така още преди завръщането на съпруга си, а сега, когато Симиън се оказа толкова красив, че й омекваха коленете, това желание стана още по-силно.

И все пак животът с него щеше да бъде изпълнен с унижения.

Изидор можеше да понесе всякакъв публичен срам. Симиън спокойно можеше да се разхожда из Лондон без перука и да тича в Хайд Парк по долни гащи. Проблемът беше, че той не я харесваше особено.

Виждаше го в начина, по който се съпротивляваше на привличането си към нея, на прикрития хлад в очите му, когато тя описваше какви промени е замислила за къщата му. Просто в начина, по който я гледаше.

Съпруг, който не я харесваше. Не това беше очаквала, макар да не можеше да каже, че изобщо се е замисляла по въпроса. Жените я харесваха. Мъжете я желаеха. Тя се възхищаваше на някои от тях, но повечето просто ги търпеше.

Изидор седна на един от малкото столове, останали в къщата. Навярно заслужаваше презрението, което виждаше в очите на Симиън. Все пак тя не беше такава, каквато той искаше.

Но какво можеше да направи? Как можеше да накара един мъж да я хареса? Да я хареса? Какво харесваха мъжете у съпругите си? Чувство за хумор, другарство в общия живот…

Другарство в общия живот. Тя можеше да му помага повече.

Скочи от мястото си. Той не спираше да разпитва иконома за една или друга сметка. Ако имаше нещо, в което много я биваше, то беше да разследва.

— Хънидю, бих искала да посетя селото — каза тя след няколко минути. — Ако ми приготвите вана, ще се преоблека.

— Кога ще желаете да е готова каретата, Ваша светлост?

Изидор погледна към прашните си поли.

— Ще ми отнеме поне два часа да се приведа в приличен вид.

Отне й три, но накрая се качи в каретата с абсолютната увереност, че е идеално облечена: точно като херцогиня, но не прекалено пищно. Беше взела Лусил и един лакей с дебела кесия. Нямаше да пазарува на кредит.

В селото имаше пет-шест места за клиенти: пекарна, месарница, ковачница, кръчма и магазин, в който май продаваха всичко, от платове до керамични кани. Имаше и църква. Изидор се поколеба за миг. Свещеникът несъмнено беше важна личност в едно село, но за какво можеше да си говори тя с един свещеник?

Две секунди по-късно вече беше в общия магазин. Там беше тъмно, защото от тавана висяха какви ли не предмети. Една маса беше отрупана с платове, панделки, копчета, готварски приспособления и буталка за масло.

— Ваша светлост — попита шепнешком Лусил, — какво, за бога, правим тук?

Точно тогава един мъж с изпито лице и толкова хлътнали бузи, че в тях сякаш бяха зейнали малки пещери, се приближи и се поклони дълбоко.

Изидор си свали ръкавиците.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Да, бих искала да купя нещо.

Изражението му не се промени.

— Панделка?

В тона му се долавяше непочтителна нотка, макар и лека. Сякаш една херцогиня можеше да иска само хубава панделка, като малко дете, или може би сякаш една херцогиня може да си позволи само панделка.

— Един топ вълнен плат — каза Изидор, спирайки се на най-големия и полезен артикул, който видя. Трябваше да купи нещо голямо, нещо, което да вдъхне на търговеца увереност, че херцогство Козуей е платежоспособно.

— Един топ плат — повтори той. — Разбира се, Ваша светлост.

Значи знаеше коя е тя. Изидор чу някакъв странен засмукващ звук и бузите на мъжа ненадейно се прибраха навътре. Той се обърна, издърпа един топ червеникавокафява вълна и го стовари пред нея.

— Това ще свърши ли работа? Струва по осем шилинга на ярд^[1]. Колко ярда ще желаете? В този магазин приемаме само пари в брой.

Това не беше достатъчно. Съвсем не.

— Искам още — каза Изидор.

— Още плат ли? — Той отново засмука шумно бузите си. — Имам син, сив, зелен и още червеникавокафяв. Колко ярда ще ви трябват тази сутрин, Ваша светлост?

Подиграваше й се. Изидор присви очи.

— Много — отговори тя и го озари с ослепително ведра усмивка. — Навярно всеки ярд, с който разполагате. Много обичам платовете.

— Вълната — отговори той — я обичат всички. — Обърна се и изрева: — Платовете!

Изидор взе кесията от лакея си.

— Колко къщи има в селото?

— Двайсет и три.

Ще купя по пет ярда на къща.

— Има няколко колиби край реката.

— В такъв случай ще купя плат за двайсет и седем къщи, тоест сто трийсет и пет ярда, ако не бъркам. — Тя отвори кесията си.

— Това са над хиляда шилинга! — промълви търговецът с глас, който прозвуча леко задавено.

— Хиляда и осемдесет — уточни бодро Изидор. — Тоест, петдесет и четири лири. — Тя ги отброи, а после демонстративно остави на тезгяха една гвинея.

— За доставка във всяка къща в селото.

Търговецът почти се усмихна.

Тя остави на тезгяха още една гвинея и очите му се разшириха. Последва трета. Купчинка злато. Изидор демонстративно ги струпа на нестабилна планина.

Чу се ясен звук от всмукване. Никой не издаде нито тук. Дори лакеят сякаш беше затаил дъх.

— Къщите са двайсет и седем — каза Изидор. — Ще добавя още една гвинея, за да осигурите конци към платовете.

— Да — съгласи се мъжът с почти задавен глас. — Но няма нужда…

— Аз съм херцогиня Козуей. Винаги плащам стоките, които купувам, както и, естествено, за доставката им.

— Няма нищо по-ценно от вашето време, господин…

— Господин Мопсър, Ваша светлост, Хари Мопсър.

Изидор протегна ръка.

— Господин Мопсър, за нас беше удоволствие да се отбием в магазина ви.

— Бла-бла — запъна се той, но накрая все пак успя да изрече: — Ваша светлост.

Тя излезе царствено от магазина, прикривайки усмивката си. В пекарната поръча двайсет и седем месни пая. В църквата, след като все пак измисли какво да каже на викария, обеща да построи нова камбанария.

Когато най-накрая стигна до ковачницата, Изидор вече се чувстваше като посланик в чужда страна. Преди малко свещеникът посрещна с огромен ентусиазъм идеята й да даде на всяка къща в селото по един топ вълнен плат; лекарката й довери, че всяка седмица изпраща в Ревълс Хаус по няколко сладкиша в памет на майката на покойния херцог; Изидор веднага плати стойността на пет години такива сладкиши.

Ковачницата имаше ниска врата и беше изпълнена с остър мирис, като от сяра.

— Тук няма какво да купуваме — възрази Лусил.

— В такъв случай просто ще поздравим ковача — отговори ведро Изидор.

Когато влезе в ковачницата, можеше да види само нисък таван, почернели мертеци и слабото сияние на огъня. Преди да успее да каже нещо, нейният лакей се провикна:

— Херцогиня Козуей!

Разнесе се дрънчене и един мъж, застанал пред огнището, се изправи. Нито се поклони, нито дори се усмихна. Просто сложи ръце на хълбоците си и се загледа в нея по начин, който никак не беше мил. Носът му беше крив, а хлътналите му очи приличаха на въглени, извадени от собствения му огън.

— Новата херцогиня, предполагам — каза той.

Изидор примигна.

— Чисто нова херцогиня — продължи провлечено той. — Охранявана от лакей, който да ви защити, в случай че някой гладуващ селянин успее да хвърли към вас шепа кал.

Създаваше впечатление за невероятна сила, но беше удивително мършав. Зад нея Лусил издаде приглушен звук, като мишка, която бърза да избяга.

— Иска ли ви се да имате малко кал? — попита Изидор и го погледна в очите.

— Херцогиня, която не се бои от обиди… Колко странно!

— Не съм забелязала обиди — каза Изидор и протегна ръка, за да спре лакея, който направи застрашителна стъпка напред. — Според моя опит хората се държат най-неучтиво с тези, които са им равни.

— Тези хора укоряват ли се взаимно с разкази за гладуващи деца? За жито, което гние още преди да го ожънат, заради лошо семе? За предателство и груба незаинтересованост от страна на хората, които трябва да проявяват най-голяма загриженост?

Сърцето на Изидор биеше лудо. Това беше същината на проблема. Тя се огледа и видя трикрако столче, покрито с прах. Без колебание се приближи до него, седна и скръсти ръце в скута си.

Лусил, ще ви бъда благодарна, ако с Джон ме изчакате в каретата. Аз ще поостана и ще си поговоря с господин…

— Пег — каза ковачът. — Сайлъс Пег.

— О, не, Ваша светлост! — простена Лусил и погледна към вратата така, сякаш виждаше райските двери.

Изидор я прикова с поглед на херцогиня и само след секунда ковачницата опустя.

— Можете да седнете — каза тя.

Сайлъс Пег само я погледна.

— Ако желаете.

— Сядам само когато съм сред равни. — Зъбите му бяха много бели. — Херцогиньо.

Изидор остана с категоричното впечатление, че според него не е достойна да му бъде равна.

— Моля ви, разкажете ми за децата — каза тя — и за житото.

Той сви устни.

— Освен ако не искате да реша, че сте от хората, които би трябвало да проявяват загриженост, но не си правят този труд — продължи тя.

— Чух, че младият херцог плаща просрочени сметки — каза господин Пег.

— Всички сметки — поправи го Изидор. — Плаща всички сметки, които дължи херцогството, всички до една.

Ковачът изсумтя.

Изидор остави мълчанието да се проточи.

— Трябват ни акушерка и аптекар — каза най-после той. — Мостът над реката е напукан и опасен и пощальонът вече не идва в селото.

— Акушерка ли? — попита Изидор. — Има ли хирург?

— Пастърби, в съседното село — отговори ковачът. — Не мога да се сетя за никой, който може да си го позволи. — Той се обърна и извади с щипци една конска подкова от огнището, което пламтеше в алено и според Изидор вонеше като огнището на самия пъкъл. А после, сякаш нея изобщо я нямаше, ковачът постави внимателно подковата върху наковалнята си, взе един чук, вдигна го над главата си и го стовари на точното място с оглушителен тътен.

— Има ли училище в селото? — вмъкна въпроса си Изидор между замахванията на чука.

Той се подсмихна подигравателно.

— Училище ли? Сигурно се шегувате.

Тя зачака.

— Училищата се създават само по повеля на херцогството — каза най-после той и обърна подковата с дългите щипци.

— Имало ли е някога училище?

— Откакто се помня, не.

— А акушерка?

Този път чукът му май се стовари леко накриво, защото подковата изведнъж профуча покрай бузата на Изидор и се удари в стената.

Изидор не се обърна. Просто впери нетрепващ поглед в ковача. Той изглеждаше леко пребледнял. Остави чука си много внимателно, взе едно столче и седна срещу нея.

— Какво ще се случи на човек, който убие херцогиня? — попита ковачът почти приятелски.

Изидор му се усмихна с очи, но не и с устни.

— Ще увисне на бесилото — осведоми го тя.

Той опря ръце на коленете си.

— Старият херцог избра един тукашен ковач, за да направи подпорите на моста над реката, след като аз отказах да работя за него. Той смеси пясък и желязо, за да спести пари. Мислеше си да поиска на херцога два пъти повече и може би да си покрие разходите.

— Защо изобщо се е захванал?

— Който не приемеше поръчка на херцога, той караше да го арестуват за нещо. Така поне си мислеха хората.

— Вие обаче не сте в затвора — отбеляза Изидор. — Удивително.

Той приличаше на много малко кученце: лаеше много, но не хапеше — отговори категорично господин Пег. — След като отказах да работя за него, той вече не стъпи тук, но не се случи нищо друго. Нищо, което… — Той млъкна.

— Какво?

— Нямаме акушерка — отговори той. — Не можеше да остане, защото никой не можеше да й плаща. Аз се оправям, защото на конете винаги им трябват подкови, и лекарката се оправя, защото на хората им трябва хляб. Но почти всички други търговци си тръгнаха. Хората не разбират колко е важна господарската къща тук, в провинцията. Нали разбирате, там спряха да плащат на прислужниците или им плащаха само веднъж годишно. Никой не може да издържи с половин надница. Местните хора вече не можеха да работят там.

— Кой тогава работи в момента в Ревълс Хаус?

— Само отчаяните. Хънидю е свестен човек и не пуска истински престъпници.

Изидор кимна.

— Мостът — каза тя. — Надниците, училището, аптеката, пътят за пощальона. И акушерката?

Погледът му стана безизразен.

— Да.

Тя отново огледа вонящата мръсна ковачница. До стената имаше легло, покрито със сиво одеяло. Това не беше къща. Това беше просто място за пребиваване. И все пак той, изглежда, живееше тук.

— Жена ви загубила ли е бебе? — попита Изидор.

— Зависи как ще го погледнете. Бебето остана в нея, така че никога не го видях.

Изидор сведе поглед към мръсния под, защото болката в очите му беше прекалено голяма. Но.

— Значи бебето не се е родило?

Тя не вдигна глава, но той продължи да говори с дрезгав глас, изпълнен с онзи мъжки гняв, който придружава болката:

— Болките на Джоан продължиха два дни. Намерих хирурга от съседното село, Пастърби, принудих го да дойде. Но вече беше късно.

Все още, без да поглежда към него, Изидор го чу как става и затрополява към стената, за да вдигне подковата.

Постави я върху наковалнята и я удари с чука, този път по-леко и по-тихо.

— Може би щеше да умре дори и с акушерка. — Още един удар на чука. — Но умря сама и в мъки, докато аз препусках към съседното село. И заради това…

— Тя е знаела, че идвате — каза Изидор. — Че се опитвате да й помогнете.

— Заради това се изпиках върху мраморния ковчег на херцога — продължи ковачът и се извърна към нея. — И затова почти убих снаха му.

Изидор кимна.

— Няма ли да изпаднете в истерия и да избягате с писъци? — попита той.

— Тук научавам толкова много неща — каза тя. — Веднага ще изпратя Хънидю да почисти семейната гробница.

За миг настъпи тишина, след което той издаде някакъв странен лаещ звук. Изидор примигваше, за да прогони сълзата, която искаше да се отрони против волята и, и не разбра какъв е звукът. Чак после осъзна, че той се смее. И не спира.

Тя стана и изтърси задната част на палтото си.

— Господин Пег, имам нужда от човек, който да ми помогне.

Той спря да се смее и я погледна.

— Сигурно няма да се учудите, че искам херцогините да предплащат.

— Свещеникът ми каза, че има много гробове без надгробни плочи, защото хората не можели да си ги позволят. Аз му казах, че херцог Козуей ще ремонтира църковния двор и ще се погрижи всеки гроб да получи плоча.

Той я погледна.

— Моята Джоан има плоча.

Тя кимна.

— Ще ми помогнете ли да се погрижа всеки, който не е бил такъв късметлия, да получи плоча?

— Късметлия? — изсумтя той.

— Да — повтори Изидор. — В някои отношения не е имал късмет, но в други — да.

— Исусе Христе! — измърмори той. — Херцогиня философка! Точно това му трябва на това село.

— Богата философка — уточни Изидор.

Той тръгна към вратата пред нея и я отвори широко.

— Както казах, Ваша светлост, точно от това има нужда селото.