Елоиза Джеймс
Брак по неволя (43)

Глава 42

Дворецът Сейнт Джеймс Лондон 10 април 1784 г.

Минаха две седмици, преди Изидор да научи за всичко, което се беше случило. Онази нощ не осъзна, че половин Лондон е видял дръзкото им бягство и как Симиън я спаси. Нито че самият крал е видял как Симиън я изнася на ръце от водата и я целува, а после се е зарекъл, че оттук нататък никога няма да се вслушва в дрънкането на разни адвокати как някой от неговите благородници бил луд, камо ли да анулира брак на това основание.

Не разбра, че като извади от строя главатарите на бунта на затворниците, Симиън даде възможност на кралските стражи да потушат метежа. И определено не си представяше, че ще повикат съпруга й в двореца Сейнт Джеймс, за да му благодарят официално от името на нацията — церемония, по време на която херцог Козуей обяви, че успехът му се дължи на факта, че е работил заедно със своята херцогиня.

Сега се намираха на бала, последвал прокламацията на краля, и Изидор не беше виждала съпруга си поне от час. Не спираше да наднича над раменете на партньорите си в танца и да се пита къде ли може да е отишъл. След онази нощ започна да изпитва ужас от сребристата рокля, затова Лусил внимателно свали всички диаманти — поне онези, които не бяха останали в калта на Темза — и ги приши към една официална рокля.

Тази вечер обаче Изидор не носеше и нея; всъщност май щеше да мине много време, преди отново да си сложи диаманти. Роклята й беше от светлорозово кадифе, гарнирано с шантилийска дантела, и Изидор беше добавила към нея цяло състояние под формата на тигрови рубини.

Предишните й обожатели я бяха обсадили с пълна сила. Повечето все още не бяха загубили надежда, че тя ще се разочарова от Симиън. Дори и да не смяташе да анулира брака, те се надяваха, че може да се обърне към някого от тях за утеха от странностите на съпруга си, затова се усмихваха, въртяха се около нея и се привеждаха в поклони… Тя се чувстваше омаломощена от силния им парфюм, от начина, по който „случайно“ се отъркваха в бюста й, от проблясването на зъбите им, когато се усмихваха.

По някаква причина беше решила, че един мъж трябва да се усмихва сдържано, да ухае леко на сапун с кардамон и да докосва гърдите й само в уединението на брачната им спалня.

Природата на брака е такава, че веднага щом жената формулира правила от подобен характер… тези правила се нарушават.

Граф Биселбейт тъкмо се покланяше пред нея, размахвайки ръка като някой селянин, който сее жито (както неблагосклонно си помисли Изидор), когато нечия друга ръка докосна рамото й. Тя подскочи и се обърна. Симиън.

Тя му се усмихна, без дори да забелязва, че графът се е изправил и протяга ръка в очакване да я поведе в танца.

— Симиън — промълви едва чуто тя. — Къде беше?

— Кралят имаше лична молба — отговори той и й се усмихна. — Изглежда, че кралицата е развила слабост към тигровите рубини.

Графът прочисти гърло.

— Извинявайте — каза Изидор и неохотно се обърна към него. — Аз…

— Като твой бааломаал — каза Симиън. Гласът му беше нисък и предназначен само за нейните уши.

Без да се замисли, Изидор се наведе назад и вдигна ръка към челото си. Знаеше, че Симиън ще я хване, почувства как ръцете му я обгръщат.

— О! — провикна се тя. — Изведнъж така отмалях! Сигурно е от горещината!

Симиън се смееше мълчаливо. Бързо я пренесе покрай бъбрещите аристократи, през вратата и по един от безбройните коридори на двореца Сейнт Джеймс.

Изидор отпусна глава на гърдите му, запленена от силните удари на сърцето му. Изобщо не си направи труда да попита каква е опасността. Симиън беше с нея. Всичко щеше да бъде наред.

Няколко секунди по-късно той я пренесе през една врата и двамата се озоваха в тапицирано с кадифе тъмно пространство. Той я пусна да стъпи на пода.

— Симиън? — попита тя. Струваше й се, че се намират в някаква много малка стая. — Къде сме?

— В един килер — каза той. — Но има място да си полегнеш… ако имаш желание.

Тя се засмя, но той падна на колене и вдигна полите й. Тя сложи ръце на мощните му рамене, за да запази равновесие сред пороя от опияняващи малки целувки, които оставяха пламтяща диря нагоре по краката й.

— Но, Симиън — изохка тя и усети как коленете й омекват. Знаеше, че след секунда ще се озове легнала на пода в килер за метли в двореца на самия крал, — мислех, че ще използваш думата бааломаал само в моменти на голяма опасност.

Той предпочете да не отговаря дотогава, докато тя не започна да диша тежко, облегната на стената, издавайки тихи накъсани стонове. После се изправи, съблече си жакета и го остави на пода. Жакетът беше великолепен — дело на бродировачката на самия Вилиърс, черни рози върху наситено кафяво… Освен това беше мек и от него се получи чудесно импровизирано легло.

Само след секунда Симиън отново започна да целува вътрешната страна на бедрото на съпругата си и на Изидор й стана трудно да се съсредоточи върху разговора.

— Наистина имаше опасност — каза той, но само когато тя вече не беше сигурна, че изобщо казва нещо.

Той зачака, докато тя започна да вдишва и издишва с неравномерни малки пъхтения, а той се надвеси над нея в кадифената тъмнина, усети как тя се извива нагоре към него, моли го, умолява го.

А после нахлу в нея с бързо движение, наслаждавайки се на изтънчената красота на това да споделя с нея тялото й, дъха й, любовта й.

— Защото те обичам — каза той с предрезгавял глас — глас на мъж, започнал да разбира, че самообладанието си струва само ако си струва да го захвърлиш… в определени моменти.

— И аз те обичам — прошепна тя, устреми се към него, подкани го да продължава.

— Наистина имаше опасност — каза й той.

Усети как тя се смее.

— Хмм.

Времето за приказки беше отминало, но той трябваше да го каже пръв.

— Тези мъже се намираха в опасност, Изидор. В смъртна опасност. Изпитвам болка само като те погледна. Изпитвам ярост, когато виждам как други мъже те гледат, а какво остава да те докосват.

Ръцете й се плъзгаха по хълбоците му и го възпламеняваха.

— Ти си моя — каза той свирепо и завладя устата й с властна целувка на собственик.

— Твоя съм — промълви тя и го целуна на свой ред. — А ти си мой.