Елоиза Джеймс
Брак по неволя (8)

Глава 7

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

26 февруари 1784 г.

Каретата спря пред градската къща на херцог и херцогиня Боумонт точно в десет часа. Симиън го знаеше, защото беше изчислил времето съвсем точно. Беше свикнал да планира експедициите като малки военни кампании, отчитайки възможни фактори като своенравни племена, разбойници и пясъчни бури. В Англия пътят беше гладък, каретата функционираше и не срещна нито един крадец, който да иска да извади конете му от строя. Пристигна в Лондон предишната вечер, събуди се призори и зачака подходящия час, за да посети съпругата си. Беше толкова лесно.

И същевременно нищо не беше лесно.

Първо, трябваше да каже на съпругата си, която вече го мислеше за смахнат, че се налага да отложат сватбата. Пак.

Изидор несъмнено обмисляше да поиска анулиране на брака и може би Симиън трябваше просто да позволи това да се случи. Така и двамата щяха да имат възможност да намерят по-подходящи партньори.

Тя не беше каквато си я представяше.

Когато мислеше за съпругата си — а от време на време му се беше случвало, — си спомняше портрет на миловидно момиченце, облечено с цялата пищност на ренесансова принцеса.

Точно това беше причината баща му да уреди този брак, разбира се. Семейство Дел’Фино бяха богати като Крез и баща му искаше зестрата на Изидор. Фактът, че по време на подписването на първите договори синът му беше дете, не можеше да го спре.

Симиън с готовност одобри венчавката чрез пълномощник, когато беше на осемнайсет и се намираше далеч в Индия. Току-що беше започнал да се обучава при Валамксепа и отказа да се върне у дома само за да може баща му да докопа втората половина от зестрата на булка, която Симиън никога не беше срещал. Прекара следващите три години в строга самота, усвоявайки издръжливостта, мъжеството, Средния път. Беше се научил да създава около себе си оазис от спокойствие, каквото и да се случваше.

Но сега, когато се върна в Англия, всичко му се струваше много сложно. Един-единствен поглед към Изидор бе направил на пух и прах образа на миловидно дете-съпруга.

Тя наистина приличаше на ренесансова принцеса. Или на царица, като Клеопатра.

Изидор беше най-чувствената жена, която Симиън беше срещал през живота си, а той имаше на разположение жените от харема на султана на Ила, за да направи сравнението.

Ако си облечеше прозрачна рокля и добавеше две гривни, Изидор щеше да засенчи първата съпруга на султана. Тя беше ослепителна, с уста като зряла череша и тяло, което би накарало и евнух да заплаче. Изобщо не беше такава, каквато Симиън бе очаквал да бъде съпругата му.

Всъщност не беше такава, каквато искаше да бъде съпругата му.

Годините скитания из Изтока му бяха разкрили някои неща за мъжете и жените и всичките му заключения водеха в една посока: мъжът живее много по-лесно, ако има покорна съпруга.

Някак си, без дори да забележи, той беше превърнал Изидор във въплъщение на тази жена — свенлива, мила, забулена. Разбира се, бяха му предлагали жени — имаше и жени, които сами му се предлагаха — много пъти, откакто порасна.

Но тези предложения никога не бяха достатъчно изкусителни, за да надделеят над ученията на Валамксепа. „Страстта — повтаряше редовно той — е коренът на много злини.“ Симиън трябваше да признае, че вероятно би пренебрегнал въпроса за злините, ако не беше вроденото му отвращение към болестите.

Харесваше му да е здрав. Много здрав. А на човек му стигаше да прекара не повече от ден в Далечния изток, преди да разбере как изглежда разядено от сифилис лице без нос. Или да чуе шега как мъжкото достойнство на някого е паднало от тялото му.

Отрано реши, че не си струва. Жените, които му предлагаха, бяха от хареми. Жените, които му се предлагаха сами, редовно участваха в какви ли не интересни интимни дейности с цял куп партньори.

Можеше да изчака.

И изчака.

И през цялото време си представяше своята спокойна, покорна съпруга… онази, която трябваше да подмами, за да получи целувка от нея, онази, която щеше да нададе приглушен вик, когато зърне голото му тяло. През месеца, изминал след решението му да се завърне в Англия, бяга цели мили нощем в пустинята — овладяваше тялото си, подготвяше се за внимателните, деликатни крачки към ужасената жена, която го очакваше.

Какъв глупак беше само!

Съпругата му преливаше от чувственост. Когато я видя за първи път, роклята й прилепваше като ръкавица, с цвета на летен дъжд и осеяна с хиляди блеснали диамантчета. И в косата й имаше диаманти, на пантофките й също. Всичко у нея казваше: „Аз съм възхитителна. Аз водя начин на живот, който струва скъпо. Аз съм херцогиня“.

И всичко в лицето й казваше: „Не искам да съм девствена“.

Входната врата на дома на херцог Боумонт се отвори и един лакей забърза надолу по стъпалата. Лакеите на Симиън вече бяха скочили на земята и се подреждаха в кръг около каретата, застанали сковано нащрек като оловни войничета.

Изидор го поздрави на вратата на всекидневната. Не беше от жените, които кротко седяха в креслото и очакваха пристигането на някой мъж. Беше облечена в рокля, която наподобяваше мъжка военна униформа. Огромни, свободни в единия край парчета плат на раменете се стесняваха до една точка на кръста й, откъдето полите отново се издуваха — над обръчи, предположи той. През последните няколко години беше виждал няколко жени, които ги носеха — предимно съпруги на мисионери, които се опитваха да съхранят абсурден начин на живот в пустошта.

Но когато видя Изидор, изведнъж разбра какъв е смисълът на този стил. Целта му беше да привлича мъжките погледи към талията — нейната невъзможно тънка, деликатна талия. А малко по-нагоре — към начина, по който се издуваха гърдите й, без обръчи: само възхитителна розова плът на фона на военния ширит на.

С голямо усилие Симиън отклони погледа си.

Какво правеше? Женското облекло не го интересуваше, тялото под него — също. Валамксепа щеше да каже, че подобни неща са чисто лекомислие.

— Добро утро, Изидор — поздрави я той, след като вратата се затвори зад иконома.

— Херцоже — отговори тя и наклони глава.

Дори и майка ми не се обръщаше към баща ми толкова официално, когато нямаше чужди хора.

— Добро утро, Козуей — поправи се тя и го погледна в очите. Нейните имаха форма на бадем и бяха толкова красиви, че сърцето му подскочи.

Веднага след това го прободе раздразнение.

Той не искаше толкова красива съпруга, че всеки чакал в радиус от няколко мили да започне да точи лиги в краката й. Нищо чудно, че майка му беше започнала да дърдори несвързано, когато научи, че Изидор е отишла на увеселението в провинциалната резиденция на лорд Стрейндж. Всяка хрътка в пет държави навярно я беше гонила.

Би могъл да се притесни дали не е загубила девствеността си. Но не. Очите на Изидор бяха ясни и откровени. Презрителни… раздразнени… непорочни. Беше го чакала. Нещо в тази мисъл го накара да изпита странно усещане.

— Казвам се Симиън — каза той.

— Ние почти не се познаваме.

След като успя да се отърси от магията на красотата й, той се сблъска с нещо друго. Тя беше ядосана.

Години наред Симиън потискаше импулсите на тялото си — но всеки сантиметър от това тяло му подсказваше, кънтеше като удар на тъпан в един и същи ритъм — „Твоя е, твоя е, твоя е — вземи я!“ Цялата му естествена предпазливост, усвоена през годините живот на опасности, настръхна.

Можеше да се справи без нея.

Ако Изидор ДелФино му станеше съпруга, ритъмът и спокойствието на ежедневието му щяха да рухнат. Тя се беше обърнала и сега седеше на едно диванче и си сваляше ръкавиците. Ръцете й бяха изящни, красиви, с розови връхчета на пръстите.

— Знаете ли — каза той и седна срещу нея, — мисля, че трябва да обсъдим въпроса за анулиране на брака.

Тя ахна, погледът й се стрелна към неговия, а една от ръкавиците й падна на пода.

— Сигурно сте мислили за това — продължи той, вече по-сдържано. Вдигна ръкавицата й и я пусна обратно в скута й.

— Разбира се.

— — Ако желаете да получите анулиране, аз няма да ви преча.

За миг тя погледна към него, примигна и каза:

— Не ви разбирам.

И той не се разбираше. Бяха му предложили една от най-красивите жени на три континента, а той я отблъскваше. Но тя щеше да му създаде неприятности. Пулсиращата кожа на цялото му тяло му го подсказа. Такива неприятности, каквито никога не беше преживявал. Като в тях влизаше и крокодилът, който за малко да му отхапе пръстите на краката.

— Знам, че се държах извънредно грубо — обикалях чужди земи и не се върнах, за да консумирам нашия брак. Най-малкото, което мога да направя, е да ви предложа още една възможност, ако пожелаете да я приемете. Майка ми изрази пределно ясно мнението си, че не съм достоен да се оженя за истинска аристократка.

Погледът й се спря върху панталона му, който не беше къс. Симиън нямаше нищо против да оголва долната част на краката си, докато бяга, но просто не можеше да свикне с дългите чорапи с къси бричове над тях. Майка му бе изпищяла, разбира се. Очевидно единствените мъже, които носеха дълги панталони, бяха занаятчиите и ексцентриците.

В отговор той й изтъкна очевидната истина: изглежда, беше ексцентрик.

— Ексцентриците и крадците! — добави майка му. — Но дори и те носят бели панталони!

— Поне нося шалче — обърна се сега Симиън към Изидор.

Не можеше да разбере какво означава изражението й. Очевидно беше забелязала факта, че няма нито пудра на косата, нито перука.

— Пробвах една перука с три реда малки охлювчета над ушите. Приличах на смахнат.

Ъгълчетата на устата й потрепнаха в нещо, което може би беше съвсем лека усмивка. Ако успееше да намери рубини в този цвят, Симиън щеше…

— Имате ли червило? — попита той.

Тя го стрелна с поглед.

— Защо? Имате нещо против грима ли?

— Не. Защо да имам? — попита той учудено.

Тя сякаш се отпусна.

— Някои мъже смятат, че имат право да решават какво трябва да слага една жена на лицето си.

— Точно аз едва ли имам право да се оплаквам — каза Симиън, — след като не се съобразявам с всички обичаи, следвани от английските джентълмени.

— Това е повече от ясно.

— Майка ми казва, че съм се отнесъл много несериозно към оплакванията ви за хотел „Неро“ и че дамите отсядат на подобни места само когато пътуват извън Лондон. Нищо във възраженията ви не ме наведе на мисълта, че това е забранено за жените.

— Значи аз съм виновна, така ли? Трябвало е да настоявам по-енергично?

Симиън отвори уста. Направи пауза.

— Може би е трябвало да ви послушам? — предположи той.

На устните й трепна лека усмивка.

— В „Итън“ със сигурност сте носили шалче.

— Носих, разбира се. Но ми се струва, че оттогава е минала цяла вечност. Аз станах такъв, какъвто съм, заради местата, които посетих. А „Итън“ е само една малка частица от миналото ми. Обичам английските сезони. Понякога, когато се намирах насред пустинята, бях готов да се разплача, когато си спомнех колко красив може да бъде нашият дъжд. Но същността ми е формирана от пустините на Абисиния, от пясъците на Индия.

Тя въздъхна.

— Знам — кимна Симиън. — Точно затова си помислих, че ще е по-добре да повдигна въпроса за анулирането, вместо да продължим да мислим за това и да мълчим.

— Защо не искате да се ожените за мен? — попита тя направо и го погледна.

Той отвори уста, но тя вдигна ръка.

— Моля ви, не ми повтаряйте, че ми предлагате анулиране заради мен самата. Знам точно колко държите на моето мнение — изразихте го пределно ясно чрез отсъствието си толкова години.

Той заслужаваше това отношение. А тя заслужаваше да чуе истината.

— Аз съм красива — добави Изидор с онази заядлива честност, която подсказваше, че смята красотата си за своя втора природа. — Непорочна съм. И с вас сме женени. Защо тогава искате да анулирате тази церемония?

— Пустинята ме промени.

Изидор зачака и като че ли единствено благодарение на изключителен самоконтрол не сви презрително устни. Е, думите му наистина звучаха налудничаво. В съчетание с факта, че беше девственик…

— При първото си пътуване в Индия срещнах един велик учител на име Валамксепа. Той ме научи на много неща за това какво означава да си мъж.

— Аха — измърмори тя. — Очевидно мъжествеността не е свързана с перуката или с чорапите на един мъж. Затова кажете ми, какво означава да си истински мъж?

Гласът й беше спокоен, но под това спокойствие бушуваха пожари. Беше прав в желанието си да анулира този брак.

— Истински мъж е този, който умее да се контролира — отговори той, без да допуска презрението в погледа й да го стресне. — Искам да бъда от онези мъже, които никога не стават плячка на най-първичните си чувства.

Тя изглеждаше объркана.

— Гняв — каза й той. — Страх. Плътско желание.

— Искате да избегнете гнева? Как бихте успели?

Той се ухили.

— О, аз изпитвам гняв, и още как! Разковничето е да не действам, воден от него, да не допускам той да ми повлияе или да се превърне в неразделна част от живота ми.

— Но какво общо има това с мен?

Ето че стигнаха до онази част, която беше наистина смущаваща.

— Учили са ме — поде внимателно Симиън, — че човек се ражда с много възможности за избор. Само глупаците вярват, че съдбата раздава картите. Хората вземат решения всеки ден.

— И?

— Бракът е едно от най-важните решения. Ако с вас ще се женим — истински, — бих искал да преминем през брачна церемония, защото тя ще е символ на това важно решение. Изобщо не биваше да го оставям на пълномощник. Трябва аз да дам този обет и да го спазвам.

— Или изобщо да не го дадете — каза тя с равен глас. — Истината, Козуей, е, че след като се запознахте с мен, решихте да не давате този обет. Права ли съм?

— Аз…

— Отначало много искахте да преминете през брачна церемония — продължи Изидор. — Сега обаче говорите за анулиране.

Отново си играеше с ръкавицата си — опъваше пръстите. В стомаха на Симиън изригна пламък и се устреми нагоре. Тази малка ръка беше. негова. Той имаше право да свали ръкавицата, да целуне пръстите, да. Негова.

Погледна надолу към жакета си, за да се увери, че всички копчета са закопчани.

— Вие не сте каквато очаквах — каза той, без да го увърта. — Майка ми ми изпрати миниатюра, след като се оженихме. Затова ви разпознах в дома на Стрейндж.

— Помня. Позирах за нея, когато още живеех с майка ви.

— Изглеждахте много мила и кротка. Всъщност дори крехка.

Изидор присви очи.

Ненадейно осъзна защо така нареченият й съпруг заговори за анулиране. Според него тя не беше нито мила, нито кротка. И бе прав.

— И двамата ми родители починаха няколко месеца преди този портрет да бъде нарисуван — каза тя. — Навярно наистина съм била крехка. Трябва ли да се извинявам, че вече се възстанових след смъртта им?

— Разбира се, че не. Просто обяснявах защо останах с това погрешно впечатление.

Изидор едва не тръсна глава като обидена слугиня в някоя кръчма.

— По време на краткия ми престой в дома на майка ви тя постоянно изразяваше съмненията си, че ще развия у себе си качествата на добра съпруга. Доколкото разбирам, вие сте съгласен с нея.

— Боя се, че майка ми е превърнала желанието си в действителност.

— Какво искате да кажете?

— През всички тези години тя ми пишеше редовно — много по-често от вас, мога да добавя.

Тя остана с отворена уста. После скочи на крака.

— Как смеете да ме обвинявате, че не съм ви писала!

— Не исках да ви обвинявам… — започна Симиън и също стана.

Изидор направи крачка към него.

— Вие? Вие, който никога не ми написахте дори един ред? Вие, който препращахте писмата, които ви пишех, на адвокатите си — знам го, тъй като получавах отговори от тях! Вие смеете да твърдите, че е трябвало да ви пиша по-редовно?

За миг се възцари тишина.

— Не съм мислил за това по този начин.

— Изобщо не сте мислили за това! Изобщо ли не ви мина през ума да пишете на съпругата си?

— Вие всъщност не сте ми съпруга.

Това накара Изидор окончателно да си изпусне нервите.

— Напротив, съпруга съм ви! Аз съм единствената ви съпруга и нека ви кажа, че анулирането няма да бъде никак лесно! Що за глупак сте вие? Когато се съгласихте да сключите брак чрез пълномощник, се съгласихте да се сдобиете със съпруга. Вие може и да не сте присъствали на церемонията, но аз присъствах. И тази церемония ви обвърза с мен!

— Нямах това предвид.

Той не показваше никакви признаци на гняв и това само я разяри още повече. Тя си пое дълбоко дъх.

— Тогава какво точно имахте предвид?

— Предполагам, че имам странна представа за брака.

— Това се подразбира! — тросна се Изидор.

— Виждал съм много бракове. И съм прекарал много време в преценяване кои от тях са най-успешните. Колкото и абсурдно глупаво да изглежда, си мислех, че моят е един от тях.

— Нали току-що казахте — подхвана Изидор с демонстративно търпение, — че изобщо не сме женени. С кого сте имали този идеален брак?

— Ами с вас. Макар че всъщност не беше наистина с вас — сега го разбирам. Комбинацията от онази миниатюра и описанията на майка ми…

Какво точно ви каза майка ви за мен? — попита Изидор.

Той я погледна.

— Кажете ми, колкото и да е лошо.

— Тя никога не е казвала дори една лоша дума за вас.

— Много ме учудвате.

— Обрисува ви като самото олицетворение на идеалната английска аристократка: мила, кротка, съвършена във всяко отношение.

Изидор ахна.

— Вие сте особено надарена с иглата и понякога стоите будна по цяла нощ, за да шиете за бедните. Но когато не сте заета с благотворителни дейности, тъчете копринени дантели, леки като паяжина.

— Какво? — промълви едва чуто тя и се свлече обратно на мястото си.

— Леки като паяжина — повтори Козуей и също седна. — Спомням си, че дори се замислих дали да не попитам за още подробности. Тъкмо бях основал тъкаческа фабрика в Индия.

— Вие… какво?

— Тъкаческа фабрика. Нали разбирате, коприни.

— Мислех, че скитате по течението на река Нил.

— Да, и това правех. Но страдам от голямо любопитство. Не мога да отида на някое ново място, без да искам да разбера как се създават разни неща и как могат да се усъвършенстват. Затова ги изпращам на различни места — най-често в Англия за продажба.

— Значи сте търговец — каза Изидор с равен глас. — Майка ви знае ли за този развой?

Той се замисли.

— Нямам представа. Мисля, че не.

— Наистина я съжалявам. Вие нали разбирате, че аз дори не живеех с нея по времето, когато е писала всички тези писма, възхваляващи добродетелите ми на домакиня?

— Колкото и да е жалко, това разкритие не ме изненадва. Боя се, че пристигането ми причини огромен шок на майка ми. През цялото време тя не спираше да ми изпраща писма за моята покорна, целомъдрена съпруга…

— Аз наистина съм целомъдрена! — избухна Изидор.

Той я погледна в очите.

— Знам.

По гърба й премина гореща тръпка и слезе по краката й.

— Значи сте мислели, че съм хрисима малка пуританка.

— Кротка — кимна той и в очите му проблесна нещо, което за раздразнение на Изидор заприлича на лека усмивка. — Хрисима и послушна.

— Майка ви има да отговаря за много неща.

— Картината, която си създадох за нашия брак, беше основана на тази съпруга.

— Която изобщо не съществува.

Той кимна, но лицето му стана сериозно.

— Вие очевидно сте много по-интелигентна от покорната жена, която описа майка ми, Изидор. Затова трябва да ви кажа, че ако се съди по всичко, което съм видял по света, най-добрите бракове са тези, в които съпругата е… ами, послушна.

Гневът на Изидор отново пламна, но тя го потисна. Какво можеше да очаква? Той може и да не приличаше на английски джентълмен, но изрече на глас това, в което вярваха много мъже.

— Съгласна съм — каза тя. — Макар че лично аз бих разширила категорията. Например, ако можех сама да избера съпруга си, бих искала да бъде… да кажем, цивилизован.

Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха на фона на златистата кожа.

— С други думи, хрисим и послушен?

— Мъжете не обичат да чуват тези думи. Но да, наистина мога да си представя бъдещето си със съпруг, който е по-спокоен от мен. Аз имам… — и тя се изкашля — … ужасен нрав.

— В никакъв случай!

— Не е възможно целият този сарказъм да ви се отразява добре — каза тя. — В каретата ми казахте, че обичате всяка дума, излязла от устата ви, да е пряма.

Той се засмя.

— Спокойно мога да си представя как тъпчете клетия си съпруг.

— Никога не бих направила подобно нещо — отговори тя, засегната. — Бихме могли просто да обсъждаме нещата заедно. И да стигнем до споразумение, в което моето мнение не е по-маловажно от неговото просто защото съм му съпруга.

— Звучи разумно. Но истината е, че ще му се усмихнете, ще свиете пръст и той ще дойде при вас кротък като кученце.

Изидор поклати глава.

— Вие не можете да разберете такава връзка.

— Ще ми бъде много приятно да видя как се впускате в нея. Ако анулираме брака си и мога да наблюдавам как някой друг мъж споделя това преживяване с вас. Разбира се, готов съм да върна зестрата ви, и то с голяма лихва.

Значи той дори не искаше да припарва до нея. Гневът я завладя дотолкова, че тя не можеше да продума. Съпругът й я отблъскваше — отблъскваше я! — след като го чака години наред. Тя отново стана и се отдалечи на няколко крачки, за да й е по-лесно да овладее изражението си.

— Мисля, че е важно във всяка връзка да има ясно определен водач — казваше той. — И предпочитам в моя брак аз да съм водачът. — После добави: — Ако нямате нищо против, Изидор, този път няма да стана.

Козуей предпочиташе да анулира брака им, отколкото да се ожени за нея.

Изидор зачака съзнанието й да възприеме тази новина, но усещаше единствено биенето на сърцето си, тласкано от гнева и разочарованието в трескаво препускане.

— По една случайност — каза тя и впрегна цялата си сила, за да прозвучи гласът й хладно и безразлично — Джема ми даде адреса на адвоката на херцог Боумонт в Адвокатската колегия. Ще проуча как можем да получим анулиране.

В очите му просветна нещо. Какво? Съжаление? Със сигурност не. Той седеше там със спокоен и отпуснат вид, като крал на трона си. Захвърляше я, защото тя не беше покорна малка шивачка и щеше да го разгневява.

Да го разгневява… и да го изпълва с копнеж. Заслужаваше си да помисли за това. Можеше да се съблече сега, още тук, в салона, и той щеше да бъде принуден да се ожени за нея, но това би означавало заради бълхата да изгори дюшека.

— Защо не отидем там утре следобед? — питаше сега Козуей.

Изидор отказа да се почувства още по-унизена от нетърпението му да посети адвоката. Той беше глупак и тя го знаеше от мига, в който го срещна.

По-добре беше да анулират брака.

Тя седна срещу него, сигурна, че лицето й изразява единствено леко раздразнение.

— Утре в единайсет, часа имам уговорка с една шивачка във връзка с интимното ми облекло.

— Интимно какво?

— Нощница за първата ми брачна нощ — гласеше унищожителният й отговор.

— Ако преди това отидем при адвоката, с удоволствие ще дойда с вас за ангажимента ви.

Изидор присви очи и се запита какво ли означава изражението на съпруга й. Без да е специалистка, й се струваше, че той не прилича на човек, който владее страстта си.

Имаше три неща, които никой мъж не биваше да позволява да го завладеят, нали така? Гняв, страст… и идея за брак, която включваше какво?

О, да.

Интелигентна жена.

Навярно точно това го караше да изпитва страх.