Елоиза Джеймс
Брак по неволя (12)

Глава 11

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

27 февруари 1784 г.

Херцог Боумонт беше прекарал отвратителен ден. Съпругата му не беше дошла на закуска. Макар че тя го правеше рядко, той се беше надявал да я види. В Камарата на лордовете започваха да се разразяват какви ли не странни битки, свързани с индийския законопроект на Пит и Законопроекта за метежите. Кралят заяви, че Фокс се опитва да го превърне в най-обикновен фигурант. Фокс се опитваше да накара кабинета да подаде оставка…

Беше уморен. Толкова уморен, че дори се олюля леко, докато слизаше от каретата си. Един от лакеите му се втурна към него, сякаш господарят му беше осемдесетгодишен старец, и Елайджа трябваше да махне с ръка и да го отпрати. Беше толкова унизително!

Тялото му го предаваше.

О, вече не беше припадал на обществено място, както миналата година. Когато рухна на мястото на говорителя в Камарата на лордовете.

Сега в очите на всички останали изглеждаше напълно здрав.

Той обаче знаеше, че не е. Усещаше тиктакането на часовник и откакто се върнаха в Лондон след коледните празници, това тиктакане ставаше все по-силно. Може би защото беше толкова разтоварващо да прекара празниците в провинцията, да участва в един от възмутителните маскаради на Джема, да играе шах с нея, да се заяжда дружелюбно за политика с познати, които не смятаха резултата от нито едно гласуване за особено важен.

Беше му трудно да се върне в бурния кипеж на Камарата на лордовете.

Не, след първия път не беше припадал.

Но от време на време беше губил съзнание, само за секунда. Досега му се бе случвало само докато е седнал, така че никой не разбра.

Но истината… истината беше, че трябваше да говори със съпругата си.

Джема се беше върнала от Париж, за да създадат наследник. Той не можеше дори да оформи тези думи докрай в съзнанието си. Не по този начин искаше да отведе Джема в леглото си. През последната година се бяха впуснали в сложен, изпълнен с превратности танц. Сега започваха да…

Не беше съвсем сигурен какво започват. Но знаеше, че е важно. По-важно от всичко останало.

Но тялото му изневеряваше.

— Прекалено много работите, Ваша светлост! — сгълча го икономът му. — Тези мошеници в кабинета трябва да се научат да се оправят без вас поне за малко!

Само Елайджа знаеше, че вече е намалил работата си. Той се усмихна на Фоул, подаде му палтото си и попита къде е херцогинята.

— В библиотеката, Ваша светлост — отговори икономът. — С шахматна дъска. Мисля, че ви чака.

Елайджа влезе в библиотеката и спря за миг, просто за да се наслади на гледката, която се разкри пред него. Джема беше трогателно, удивително красива. Седеше в езерце от светлината на многобройни свещи и оглеждаше шахматната си дъска. Беше вдигнала косата си в някаква сложна прическа, но не я беше напудрила и тя блестеше като старо злато, с дълбокия, ведър цвят на слънцето. Носеше отворена роба от муселин на цветни мотиви, преплетени със златни ивици, която образуваше дълбоко V над гърдите й.

Копнежът, който го прониза, обхващаше всичко у нея: ума й, красотата й, гърдите й, великолепието й.

По дяволите, как можа да не го осъзнае в началото на брака им? Как можа да пропилее толкова години, да ги отдаде на политиката и на любовницата си? Толкова ли не можа да се сети — просто да си представи, — че времето не е безкраен лукс, който е винаги на разположение? Толкова ли не можа да си спомни, че баща му умря на трийсет и четири години?

Той самият беше на трийсет и четири — този месец ги навърши. Времето променяше нещата и хората, бързаше, без да спира. Елайджа беше готов да даде всичко, за да може да си върне онези първи седмици от брака им, в които Джема се обръщаше към него за съвет, когато се сгушваше до него сутрин и задаваше въпроси за Камарата.

Какъв глупак беше тогава! Скачаше от леглото им, изпълнен с нетърпение да отиде в Камарата, а не да остава в компанията на съпруга, която почти не познаваше. Да отиде при любовницата си, която идваше в обедната почивка във вторник и петък. Това бе част от изградените му навици: да излезе от Камарата на лордовете и да се изтощи докрай със Сара, там, в кабинета си.

Добрата стара Сара Кобет! Тя го обичаше; по свой начин и той я обичаше. Можеше само да се надява, че е щастлива.

Отпрати я с щедро възнаграждение, след като Джема ги хвана на бюрото в кабинета му.

Пробождането на вина беше като стар приятел, макар че с годините сякаш се засилваше, вместо да намалява.

От своя страна Джема сякаш му беше простила. Може би.

Тя погледна към него и усмивката й накара дъха му да секне.

Животът му беше дал съпруга, която беше — знаеше го с абсолютна сигурност — най-интелигентната жена в цяла Европа. А той я захвърли, за да се съвкупява с една блага жена, чиято единствена проява на интелигентност беше фактът, че никога не закъсняваше за уговорката им два пъти седмично, нито веднъж през всичките шест години на връзката им.

Вече дори не можеше да си спомни лицето на Сара и това го караше да се чувства още по-виновен.

— Виж! — провикна се Джема.

Той се приближи и впери поглед в дъската, без да вижда нищо.

— Това е контрагамбит, за който твърдят, че е на Джоко. Мисля, че току-що успях да го подобря. Погледни… — И тя премести фигурите толкова бързо, че той почти загуби нишката, но, разбира се, успя да я проследи. Умовете им работеха по удивително сходен начин.

Той седна.

— Ужасен ден ли? — попита тя.

Чувствата, които го заляха, бяха толкова силни, че той едва не рухна. Очите й бяха сини, сини като полунощно небе. И той искаше… нея. Живота. Искаше да остане тук, на този свят, с Джема. Да види детето, което щяха да създадат, ако им останеше време.

— Елайджа! — каза тя, стресната, стана от мястото си и седна на коляното му. Той зарови лице в рамото й. Тя ухаеше на рози.

Той, разбира се, не заплака. Никога не плачеше. Не плака, когато умря баща му, и нямаше да заплаче, задето и него самия го чакаше същото.

Но обгърна съпругата си с ръка и я привлече към себе си. Джема не се беше озовавала толкова близо до него от години.

Усещането беше много хубаво.