Елоиза Джеймс
Брак по неволя (27)

Глава 26

Грейс Ин, №4

Кабинетът на херцог Боумонт

3 март 1784 г.

Следобед на същия ден

Когато пристигна в кабинета на Елайджа в сградите на Адвокатските сдружения, Джема беше сигурна, че изглежда възхитително. Тоест, беше толкова сигурна, колкото можеше да бъде жена, току-що прекарала три часа в обличането на рокля от кехлибарена коприна, бродирана с клонки с бели цветя. Обувките й бяха поръбени с тъмнозлатист ширит и увенчани с катарама със скъпоценни камъни. Косата й беше леко вдигната и напудрена, украсена с бижута, които подхождаха на скъпоценните камъни на обувките.

Елайджа най-вероятно нямаше да забележи подробностите, но една жена се чувства по-уверена, когато е идеално издокарана от главата до петите.

Когато за пръв път отиде в работните стаи на Елайджа, скоро след като се ожениха, беше пладне и вътре нямаше никого. Джема прекоси поредица от стаи с ламперия от тъмно дърво и портрети на сериозни тантурести мъже, докато накрая се озова в светая светих на Елайджа. Този следобед сцената, която я посрещна, беше съвсем различна. Тя отвори вратата към преддверието и видя, че е пълно с мъже, които си крещят.

Настъпи кратка тишина, докато те обръщаха глава и я поглеждаха, а после отново изригна шум. Джема обаче забеляза как един нервен чиновник хвърля поглед към нея и се втурва към вътрешните стаи, затова остана на мястото си.

Пред нея стояха двама видни лондонски търговци, или поне Джема предположи така, съдейки по облеклото им. Те спореха с трети мъж — със сигурност правителствен чиновник — за нещо, което наричаха „гнездото на заразата“. Преди Джема да разбере къде може да се намира това гнездо, се появи личният секретар на Елайджа с измъчен вид.

Господин Кънингам си проправи път през групичките джентълмени и в мига, в който стигна до нея, подхвана извинителна реч.

— Всичко е наред — успокои го Джема. — Струва ми се много интересно.

— Днес е сряда, Ваша светлост — каза той, докато я водеше към стаята, от която беше дошъл. — Боя се, че в сряда винаги цари безредие. Е, всъщност и във вторник. И…

— И във всички други дни — допълни Джема. — Кои са тези господа?

— Молители — отговори той. — Може би ви е известно, че в Източноиндийската компания работят много хора, чиято единствена задача е да съобщават на членовете на парламента какво компанията би искала да се направи. В работните стаи на Негова светлост винаги е пълно с такива хора, които се надяват да говорят с него. В последно време има ужасно много хора, които предлагат всевъзможни решения за настоящата вълна от смазващи грабежи.

— Четох за това — каза Джема. — Но какво, за бога, може да предложи Боумонт на горките ограбени хора?

— О, ние не се безпокоим за жертвите — осведоми я господин Кънингам. — В момента правителството се чуди какво да прави с престъпниците, след като ги заловят. Навремето ги пращахме в колониите, но след войната с Америка вече е невъзможно.

— Разбира се — съгласи се Джема. — Това е все едно ловецът на плъхове ненадейно да напусне града. Няма кой да се справи с плъховете.

— Опитахме се да ги заселим в Западна Африка, но не се получи — каза господин Кънингам, докато си проправяше път през второ помещение, също толкова, ако не и по-претъпкано с мъже. — Имаме цял куп престъпници, пратени на затворническите кораби — извадени от обръщение военни кораби на котва в Темза, можете ли да повярвате?

— Предполагам, че всеки ден се опитват да избягат — каза Джема. Двамата влязоха в трета стая, пълна с молители, които оживено си бъбреха. — Господин Кънингам, има ли някое по-удобно време да посетя съпруга си?

— О, не, така е от сутрин до вечер — отговори господин Кънингам през рамо.

— Божичко! Не съм идвала от години, но изобщо не подозирах…

— Благодарение на факта, че се радва на благоразположението на господин Пит, но също така и на уважението на господин Фокс, Негова светлост често се озовава в незавидната ситуация на посредник в постигането на компромиси.

Най-накрая стигнаха до стая, в която имаше само няколко слаби като тръстика мъже, които забързано пишеха нещо.

— Ако дойдете насам, Ваша светлост — каза господин Кънингам, — херцогът ще се радва да ви приеме в личния си кабинет.

Джема мина през вратата, а господин Кънингам изчезна нанякъде.

Кабинетът на Елайджа беше красиво обзаведен, с камина в стил рококо, точно от тези, на които Джема най-много се възхищаваше, с няколко изящни стола пред нея. Съпругът й вече беше станал, беше заобиколил бюрото си и се приближаваше към нея. Но Джема видя хладната резервираност в очите му и сърцето й се сви.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Съжалявам, че те притеснявам в момент, в който толкова много хора напират да им отделиш от времето си. — През затворената врата едва-едва се чуваше ехото от гръмогласни разговори.

— Заповядай — каза Елайджа и я поведе към малък диван.

Тя вдигна вежда.

— Черешов туил? Много хубаво.

Приличаше досущ на столовете в нейния салон в Париж.

— Възхитих им се, когато ги видях в твоята къща — каза той простичко. И добави: — Караха ме да мисля за теб.

Джема не знаеше как да изтълкува това. Наистина ли искаше съпругът й да я помни заради два стола? Той седна не до нея, а отсреща.

— Получих забавно писмо от Робърта. Баща й ще се жени за своята русалка — каза тя. — Не мога да устоя на изкушението да я посетя и лично да се запозная с русалката. Мислех да тръгна днес следобед или най-късно утре. Това исках да ти кажа.

— Много мило от твоя страна да ми го съобщиш лично — каза той. — Русалка. Много бих искал да срещна русалка.

— Тази сутрин се надявах да се видим.

Тези думи бяха прекалено откровени, но просто изскочиха от устата й.

За миг той не каза нищо.

— Аз съм…

— Знам, че си зает — прекъсна го тя. — Прекалено отдавна сме женени, за да се лъжем, Елайджа.

— Според мен колкото по-дълъг е един брак, толкова повече неистини се натрупват.

Само като зърна усмивката му, сърцето й подскочи и това й беше ужасно неприятно.

— Бих предпочела да е обратното. Помислих си, че може да си ми изпратил онази бележка, защото си възприел погрешно последните думи, които ти казах.

Очевидно съпругът й беше майстор в изкуството на мълчанието.

— Казах ти, че не желая да играя последната партия в състезанието си с херцог Вилиърс — уточни Джема и затаи дъх.

Изражението на Елайджа не се промени и тя сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце. Като истинска глупачка навярно просто си беше въобразила, че това е причината. Ето, с колко молители си имаше работа той! Наистина не можеше да се прибере у дома, защото беше зает. Тя беше глупачка. Сърцето й биеше в ритъм с укорите, с които не спираше да се обсипва.

Той прочисти гърло.

— Мога ли да седна до теб, херцогиньо?

Джема почувства как устните й се извиват в усмивка — толкова нежен беше тонът му.

— Да — отговори тя задъхано и добави: — Херцоже.

— Мислех, че искаш да сложиш край на нашата последна партия — каза той и седна до нея.

Тя свали ръкавиците си, протегна ръка и го докосна по бузата.

— Пак изглеждаш уморен, Елайджа.

— Значи не е била нашата последна партия? — попита той с онази учтива настоятелност, която най-вероятно му беше помогнала да се изкачи до върха на правителството.

— Имах предвид партията с Вилиърс — потвърди Джема. — Смятам да се предам, без да играя третата партия.

— Той няма да го приеме добре.

Джема се засмя.

— Съжаление към съперника си ли изпитваш?

— На Лиополд открай време не му върви в любовта.

— Ще играя с него други партии — каза Джема, — но не и със завързани очи. И не в леглото.

Устните му леко докоснаха нейните — едва доловимо, но този допир накара Джема да потръпне. Това, което я трогна, не беше чувствеността, а привързаността, която издаваше този жест. Миналото им беше изпълнено с толкова много гняв.

— И аз трябва да напусна Лондон. Пит свика събрание в къщата си в провинцията, тъй като парламентът е във великденска почивка и няма да работи няколко седмици.

Съжалението в погледа му беше дълбоко и неподправено.

— Колко дълго? — попита тя и се запита дали е възможно една брачна двойка да изпитва същото въодушевление като двама млади влюбени.

— Ще му кажа, че трябва да се върна за фестивала на краля — отговори Елайджа и отново я целуна. Но това не беше целувката, която искаше Джема, затова тя обви ръка около неговата и го привлече надолу към себе си. Той ухаеше на Елайджа. Вкусът му беше… о, това беше вкус на сложен характер, власт и нещо, което ужасно й напомняше на.

Но тази мисъл се стопи в мига, в който устните му се раздвижиха над нейните, властно, заповеднически. Чувството на радостно посрещане беше толкова силно, че Джема усети как в очите й напират сълзи.

Той не я докосна по никакъв начин. Нейните ръце не се плъзнаха по раменете му и не разместиха перуката му. Двамата само се докоснаха по този най-близък, най-интимен от всички начини.

Продължаваха да се целуват, когато някой силно почука на вратата и господин Кънингам подаде глава в кабинета. Джема видя как на лицето му се изписва огромна изненада. Разбира се, господин Кънингам навярно знаеше за разпадането на брака й повече от самата нея.

Елайджа обаче дори не се обърна.

— Какво има, Рансъм? — попита той, без да откъсва поглед от нея. На устните му играеше странна, крива, лека усмивка.

— Още едно бягство от затворническия кораб, който е на котва в Темза, близо до моста Блекфрайърс — отговори Кънингъм и се отдръпна от вратата.

— Казах им, че е ужасна идея да ги държат там — измърмори Елайджа.

— Да държат престъпници на военни кораби? Или да държат тези кораби в Темза?

— Значи знаеш за това? Ти не спираш да ме изненадваш, Джема — каза той и отново наведе глава.

— Когато се прибереш, вече ще съм заминала — каза тя след известно време, задъхана, щастлива и уплашена едновременно.

— Не трябва да те пускам да ходиш никъде — каза той.

Струваше й се, че приглушеният шум във външните стаи става все по-силен с всяка изминала секунда.

— Ще искат да направя обръщение пред Камарата и да дам предложение какво да предприемем — измърмори той и отново обхвана лицето й с длани.

— Какво ще кажеш? — успя някак да попита тя.

— Аз винаги… — прокара той устни по нейните — … съм казвал, че е ужасна грешка… — още една целувка — … да използваме военни кораби.

Шумът навън се надигна почти до кресчендо и Джема се освободи и стана. Но не можеше да понесе мисълта да си тръгне. Още не.

— Защо? — попита тя.

Типично в свой стил Елайджа прие въпроса сериозно.

— Повечето от осъдените са безработни ветерани от различни войни. Не могат да си намерят работа, затова се насочват към грабежи и още по-лоши неща. Военните кораби са ужасни затвори: хората постоянно се опитват да избягат. И един от всеки четирима умира през първите си три години там.

— Гнездото на заразата! — ахна леко Джема. — Чух мъжете да говорят за това в преддверието.

Елайджа кимна.

— Ти си добър човек — каза Джема и оправи шалчето му.

Той хвана ръцете й, обърна дясната и целуна дланта.

— Невинаги.

— Но тогава, когато е най-важно — промълви тя.

— Започвам да си мисля обратното. Възможно е ти да си най-важното нещо, Джема. За мен. — За миг той задържа ръцете й, после ги пусна.

— Ще дойда направо на яхтата на краля на двайсет и шести, Джема. И ще те потърся.

До този миг тя така и не беше разбрала какво имат предвид хората, когато казват, че нечие сърце запяло, но то като си проправяше път обратно през претъпканите кабинети, в които всички спореха за милосърдие към осъдените, депортиране в далечни земи, изгнание, екзекуция, бесилка… не можеше да потисне глупавата усмивка на устните си.

Или песента в гърдите си.