Елоиза Джеймс
Брак по неволя (6)

Глава 5

Ревълс Хаус

22 февруари 1784 г.

Бащата на Симиън беше използвал кабинета си съвсем рядко — той беше от мъжете, които предпочитаха да прекарват времето си на открито. Най-щастливите детски спомени на Симиън бяха за следобеди, прекарани в обиколки из влажни гори в търсене на плячка.

Почувства се неловко, когато влезе в кабинета на баща си и седна зад огромното му дъбово писалище. Струваше му се, че баща му всеки момент ще се втурне с гръм и трясък обратно в живота и ще започне да му крещи. Поклати глава. Най-добрият му учител, Валамксепа, го беше научил колко е важно да поддържа покоя, като упражнява контрол над себе си. И сега можеше да чуе тихия глас на Валамксепа в ухото си, че гладът, болката, страстта… всички тези неща са само насекоми, които гризат душата на човека.

Човек върви по пътеката, която сам си проправя. Симиън не допускаше маловажните неща да го отклоняват от неговата. Ученията на Валамксепа му бяха помогнали да запази спокойствие тогава, когато беше изправен пред размирици в различните племена, при смъртта на половината му камилари от чревна треска и страховити пясъчни бури. Това тук в никакъв случай не можеше да се мери с тях.

Симиън си пое дълбок, пречистващ дъх, седна и бутна настрана куповете документи. После се замисли и отново погледна. Сметка без дата от търговец за материали от слама, навярно за покривите на селските къщи. Той погледна към следващата. Умолително писмо от един селянин, който искаше зимна пшеница. Отдолу с тънкия почерк на майка му беше написано: „Направено“. Той прегледа първите десетина-петнайсет документа. Само няколко имаха бележки от майка му — на останалите сякаш никой не беше обърнал внимание.

„Гневът не е нищо друго, освен обратната страна на страха, като и двете можеха да повалят човек на колене. Един мъж никога не пада на колене от гняв, страст или страх.“ Това бяха трите най-опасни чувства на света.

Симиън взе още няколко документа и ги прочете. Валамксепа беше пропуснал да му спомене за чувството на вина.

Часове по-късно той вдигна глава от поредния сноп документи и отправи помътен поглед към иконома си.

— Ваша светлост, ще желаете ли да ви донеса лека закуска?

Симиън прокара ръка през косата си.

— Кое време е?

— Единайсет сутринта. Ваша светлост трябва да си легне — продължи неодобрително Хънидю.

Наистина ли беше останал буден цяла нощ? Беше. И все пак го очакваха още документи, струпани на огромни купчини по цялото бюро. В четири часа сутринта беше намерил ново хранилище, пълно с писма, тези от адвокати, които молеха да се плати на клиентите им, от адвокатите на баща му с информация за имението, за различни инвестиции… Единствената отличителна черта на тази конкретна купчина беше, че писмата бяха написани на хартия, излязла от гореща преса.

Възможно ли беше майка му да не е отговорила, защото не й харесваше използвания от авторите на писмата вид хартия?

Само при мисълта да я попита едва не нададе стон.

— Закуската — напомни му Хънидю.

— Да.

— Несъмнено ще искате да се изкъпете, преди да хапнете — каза икономът. — Ще наредя на някой лакей веднага да ви приготви вана.

Това не беше намек. По-скоро приличаше на кралска заповед.

— Имам да прочета още няколко документа — каза Симиън. Рано или късно хората, които живееха в къщата му, трябваше да спрат да се отнасят с него като с шестнайсетгодишния бунтар, който беше някога.

Няколко минути по-късно той вдигна глава.

— А, Хънидю. Забравих да…

— Вече е един часът — съобщи му икономът.

Симиън погледна с известна изненада подноса на бюрото. Очевидно беше изял всичките препечени филийки, без да забележи.

— Някои от тези документи са чакали години, Ваша светлост. Един-два дни повече няма да са от особено значение.

— Някои ли? Не. Много от тези документи са още от времето на баща ми.

— А!

Лицето на иконома беше абсолютно безизразно.

— Но баща ми не е страдал от някаква продължителна болест — загинал е при злополука с карета. Как е възможно… — Но Симиън млъкна. Не беше редно да пита иконома защо баща му е спрял да отговаря на писмата, свързани с управлението на имението.

И все пак беше истина. Не беше за вярване, но баща му очевидно си бе създал навика да не плаща сметки, докато не стане съвсем наложително и писмата от адвокатите не достигнат истерични и неприятни нотки. Симиън го знаеше със сигурност. Беше намерил всички писма. Стори му се, че в поведението на баща му дори има някаква система: беше плащал чак след четвъртото или петото настойчиво писмо, а дори и тогава твърде често — само част от сметката.

Очевидно търговците бяха толкова щастливи да получат една нищожна част от дължимото, че спираха да се оплакват. Просто не беше за вярване.

Е, може би е за вярване в случая на човек, който не разполага с пари. Но херцог Козуей не можеше да мине за беден.

Симиън постоянно се връщаше към счетоводните книги на имението, безупречно поддържани, безупречно описателни. Имението процъфтяваше. Той не можеше да си обясни как или защо. Никой не беше правил никакви подобрения от години. Баща му беше уволнил управителя пак преди години. Но беше точно така. Симиън можеше да плати всички висящи сметки без ни най-малко затруднение.

Защо тогава не го беше направил баща му?

Имаше само една особа, която можеше да му даде отговор, но той не искаше да говори с нея.

— Господин Кинерд пристигна, Ваша светлост — каза Хънидю.

Слава богу! Баща му някак си бе пропуснал да уволни Кинерд, управителя на недвижимите имоти в Лондон. Може би защото не го виждаше често.

— Изпрати го веднага при мен, ако обичаш.

Кинерд влезе и се поклони. Беше висок мъж с нервен вид и мършав задник, очертан неласкаво от късия му сюртук. Към него носеше панталони с хоризонтални ивици, несъмнено, защото личният му прислужник смяташе, че така краката му ще изглеждат по-широки.

— Кинерд! — поздрави го троснато Симиън, защото си помисли, че новодошлият прилича на глупак. А после: „Глупак, на когото с готовност пращах платове и бижута за хиляди лири години наред.“ Под масата ръката му се сви в юмрук, но той придаде на гласа си задоволителна вежливост.

— Моля ви, седнете, господин Кинерд. Извинявам се, че ви поздравявам така рязко. Просто моментът е такъв. Притеснявам се за състоянието на Ревълс Хаус.

— Това е напълно разбираемо — каза господин Кинерд за изненада на Симиън.

— Можете ли да ми кажете къде мога да намеря всички платове и други неща, които пращах на майка си през годините?

— В Източния склад в Саутуърк — отговори господин Кинерд, извади малка черна тетрадка и я отвори. — Първото, което изпратихте, бяха десет кутии с предмети от Индия през 1776, Ваша светлост. Прибраха ги в горната част на склада. Стоките, които пристигнаха по-късно, бяха преброени незабавно и поставени на подобни рафтове. През 1779 година купихме склада, за да подобрим сигурността. Сега се охранява денонощно и всички стоки са сухи и ненападнати от насекоми.

— А камъните и другите стоки, които не са платове?

— На два пъти пристигнаха бижута. Първите дойдоха в Англия през март 1781, а вторите — през ноември 1783. И в двата случая сметнах нашия склад за недостатъчно сигурен. Тези пратки се съхраняват в банка „Хор“ в Лондон. У мен са сметките за депозита, подписани от управителя на банката, от мен и от капитаните на корабите, които ги докараха.

— Господин Кинерд — каза Симиън, — имах грешно мнение за вас. Боя се, че когато влязох в тази къща и осъзнах в какво състояние се намира, веднага си извадих най-лошите възможни заключения.

Кинерд се огледа.

— Не мога да се чувствам засегнат, Ваша светлост. Истината е, че вдовстващата херцогиня не беше доволна от посещенията ми и нито веднъж не прие нещата, които изпращахте лично на нея. Върнах тези сандъци в склада, както ще видите в списъка с предмети.

За миг Симиън остана неподвижен.

— Даде ли някакво обяснение?

— Тя е много упорита, Ваша светлост. Забелязал съм, че това се случва често с възрастните дами. Може би Индия и Африка са й се стрували прекалено далечни.

— Доколкото разбирам, не ви е позволила да действате като неин представител в управлението на имението, предвид — посочи с ръка — купищата документи, които намерих тук.

— Не, Ваша светлост. Съобщи ми, че ще продължи да ръководи всичко точно както баща ви преди това. Писах ви, Ваша светлост, и ви съобщих за това.

— Не всички писма успяваха да стигнат до мен — обясни Симиън, вперил невиждащ поглед в купищата документи, покрили бюрото на баща му.

— Не, Ваша светлост. Разбира се.

— Е, добре, господин Кинерд — каза най-накрая Симиън, — мога ли да ви помоля да се върнете в Лондон и да уредите транспортирането на предметите, които изпратих като подаръци? Могат да ги донесат тук. В момента съм зает с изплащането на всички просрочени сметки.

Кинерд прочисти гърло.

— Трябва да ви информирам, че от време на време господин Хънидю ми препращаше сметки, които трябваше да се платят, и аз, разбира се, се заемах с това.

— Искате да кажете, че ги е крадял от тази маса и ви ги е пращал в Лондон?

— По този начин домакинството продължаваше да функционира, Ваша светлост — поясни Кинерд.

Трудно му беше да приеме, че майка му се е побъркала. Откачила е. Загубила си е ума. Както и да го наречеше.

— Добре, Кинерд — каза той и направи пауза. — Заплатите на прислужниците повишавани ли са от смъртта на баща ми насам?

— Не, милорд. Не бяха повишавани с години преди това тъжно събитие. Аз обаче си позволих волността да давам на всеки от тях подарък за втория ден на Коледа^[1], който повиши полученото от тях почти до нивото на заплатите, които са обичайни в наши дни. Отново трябва да кажа, че господин Хънидю беше неоценим в това отношение.

— Вие също, господин Кинерд.

Кинерд събра колене, а главата му се раздвижи в някакво странно отсечено кимване, което Симиън изтълкува като признак на удоволствие.

— Благодаря, Ваша светлост.

На Симиън му се искаше да излезе за още едно бягане, но вместо това се запъти към покоите на майка си и почука на вратата.

Тя седеше пред малко писалище до прозореца. Със свито сърце Симиън забеляза, че и нейното бюро е затрупано с документи.

Той направи поклона, който тя очакваше, изчака да му протегне ръка за целувка, а после да седне в едно кресло и да му посочи друго. Макар че се намираха в провинцията и не очакваха сутрешни посещения, тя носеше висока напудрена перука, украсена с перлени висулки.

— Ти, разбира се, си дошъл да се извиниш — каза тя и сплете ръце. — Поне това очаквах от сина на баща ти.

Кога гласът на майка му беше станал толкова пронизителен и треперещ? Кога беше започнала да накуцва? Кога беше остаряла толкова много?

— Майко… — започна той.

Тя вдигна ръка.

— Не виждам причина ти, като херцог, да използваш обръщение, подходящо за ученик.

— Ваша светлост — започна отначало той, — обезпокоен съм от състоянието на документацията в кабинета.

— Няма нужда да се тревожиш за това — отговори тя и го удостои със снизходителна усмивка. — Аз се грижех редовно за всичко. Бях възпитана да ръководя голямо имение и продължих да го правя и след смъртта на баща ти. Във всеки един от случаите записвах инструкциите, които давах на Хънидю, за да разполагаш с пълна информация.

— Има някои неплатени сметки — отбеляза той.

— Само такива, които са абсурдни.

— Може би не разбирам какъв е проблемът. Например, изглежда, че не сме плащали на местния свещар повече от година.

— Точно това имам предвид. Как, за бога, да повярвам, че сме изхабили двеста лоени свещи? В качеството си на пазителка на твоя имот не можех да допусна тази измама да продължи. Или прислужниците крадат свещи, или свещарят ни лъже. Във всеки случай сметката ще остане неплатена, докато не получа отговор, който да ме удовлетворява. Баща ти беше много твърд, наистина много твърд, когато ставаше въпрос за кражба. Не можеше да понася крадците!

— Да, разбира се — измърмори Симиън. — Имаш ли представа, майко, защо не е плащал сметките на имението? Има цял куп неплатени сметки, които датират от дълго време преди смъртта му.

— Само на крадците — отговори тя презрително. — Те ни начисляват двойни такси, разбираш ли? Заради титлата. Мислят си, че могат да ни ограбват безнаказано, защото херцогството е толкова уважавано.

Той силно се съмняваше. Всъщност не изпитваше никакви съмнения, че повечето от хората, които живееха в херцогското имение, ненавиждат името Козуей, тъй като от години не са получавали плащанията, които им се полагат.

— А сега… извинението ти — продължи майка му и го погледна с очакване.

Симиън просто нямаше представа за какво се очаква да се извини. Абсолютно никаква.

Той прочисти гърлото си.

— Ти си същият като баща си! — възкликна тя. — И него трябваше да уча на точните думи за такива неща. Дошъл си да се извиниш за разпътния начин, по който показа долните си крайници не само пред мен, а и пред прислугата. Простолюдието е много податливо на такива неща.

— На какви неща?

— Неморалност и грях, разбира се.

— И на голите ми колене?

— Коленете ти, Козуей, са не само непривлекателни, но и безинтересни. Сигурна съм, че лакеите биха предпочели да не ги виждат. Аз също.

— Ами неморалността? — попита Симеон.

— Да се разхождаш гол пред простолюдието, освен когато е наложително, е нещо, което трябва да избягваш на всяка цена.

— Извинявам се за голите си колене — каза послушно Симиън.

— Ваша светлост, бихте ли желали аз да се погрижа за кореспонденцията, с която не можете да се справите? — Той кимна към бюрото.

Майка му вдигна вежда.

— На инвалид ли ти приличам? Не? Е, тогава защо, за бога, ще искам ти да се грижиш за кореспонденцията ми?

— Просто си помислих…

— Недей! — прекъсна го заповеднически вдовстващата херцогиня. — В тази къща и бездруго се мисли прекалено много. Хънидю открай време има склонност към мислене. Сигурна съм, че това се отразява зле на храносмилането му, и съм му го казвала много пъти.

„Горкият Хънидю“ — помисли си Симиън. Навярно прекарваше прекалено много време в мислене как да плати сметките. Стомахът му отново се сви от вина.

— Сега ме извини — каза той и стана.

Тя изпищя. Симиън седна обратно на мястото си.

— Не бива да ставаш, преди аз да съм станала! — напомни му тя и се потупа по гърдите. — И не можеш да си тръгнеш, докато аз не те освободя.

Симиън стисна зъби.

— Трябва да се оттегля, Ваша светлост.

— Е, добре, защо не каза? — И тя пъргаво стана от креслото си. — Свободен си.

Той се поклони и излезе. Чувстваше се ядосан — и незначителен като ученик.