Елоиза Джеймс
Брак по неволя (36)

Глава 35

Вдовишката къща

3 март 1874 г.

Хънидю ги посрещна в преддверието на вдовишката къща с такова спокойствие, сякаш всеки ден виждаше размъкнати херцози.

— Ваша светлост, Ваша светлост — каза той. — Ще ви помоля да говорите тихо, младият господар спи.

Изидор съблече мокрото си палто и му го подаде.

— Божичко, Хънидю — измърмори тя, — трябва да си лягате. Пак започна да вали.

— Очевидно има възможност да се наводним, макар и малка — каза икономът.

— Глупости! — отвърна Симиън. — Намираме се на върха на хълма.

— Мостът, който води към селото — уточни Хънидю. — Позволих си свободата да изпратя камериерката на херцогинята да се настани временно в селото; ако мостът се срути, ще трябва да подслоним всички в хамбара и на госпожица Лусил няма да й хареса.

— И вие ли сте отседнали в селото? — попита Симиън.

— Пак ще се оттегля в хамбара, Ваша светлост. Трябва да държим среброто под око.

— Браво! — похвали го Симиън. — Няма да ви задържаме.

Той затвори вратата зад иконома и си помисли, че Хънидю е човек, когото би искал да има зад гърба си, дали качен на някоя камила или в къща в английската провинция. Той беше верен и честен до дъното на душата си.

Изидор беше изчезнала. Симиън надникна във всекидневната. Огънят почти беше догорял, затова той хвърли вътре още няколко цепеници и отиде да погледне брат си. Годфри лежеше по гръб. На мътната светлина на огъня приличаше смущаващо на баща им. Дори хъркаше като него.

Симиън послуша този звук няколко секунди, после на лицето му се появи широка усмивка.

В малката спалня не се влизаше директно от всекидневната — до нея се стигаше по малък проход, почти коридор.

Симиън спря за миг и се запита дали мъжете чукат на вратата на спалнята на съпругите си.

Изидор го чу от другата страна на вратата и сърцето й подскочи така, че сякаш се качи чак в гърлото й. Какво правеше той, за бога? Нали нямаше да отиде в хамбара с Хънидю?

Нали нямаше?

Тя погледна към тялото си, както беше отпусната на леглото, и се провикна:

— Влез!

Вратата се отвори и тя го видя на прага. Даде му един миг, погледна надолу към себе си, опита се да види тялото си през неговите очи. Помисли си, че е закръглена точно където трябва и стройна на другите места. Беше запалила свещи и отраженията на пламъчетата се стрелкаха по кожата й, като й придаваха вид на мраморна статуя — от онези римските, неприличните. Косата й падаше по раменете, беше я подредила така, че да разкрива само едната й гърда.

— Можеш да влезеш — каза тя и усети нервен трепет в гърлото си.

Той затвори вратата много внимателно и сложи ръце върху палтото си.

— Не!

Той повдигна вежда.

— Сега е твой ред да научиш за моето тяло.

Той се приближи до леглото.

— Може ли да седна при теб?

— Не!

Изглеждаше толкова грамаден, че й се завиваше свят.

Той седна на един стол и кръстоса крака. На лицето му се беше изписало изражение, което го караше да изглежда много по-млад. В тези очи имаше нещо дяволито. Не можеш да изглеждаш така, ако си затворен в миризлива стара къща, заобиколена от хълмове.

— Искам да внимаваш много в този урок — каза Изидор и се надигна на лакът.

Той едва успя да откъсне поглед от гърдите й, но най-накрая вдигна глава.

— Внимавам. Искам да кажа, наистина внимавам.

Тя не можа да потисне усмивката си. Седна в леглото.

— Това са гърдите ми.

Всъщност досега не ги беше докосвала особено често. Но погледът на Симиън й вдъхваше смелост. Тя остави ръцете си да се обвият около твърдите закръглени гърди, така както искаше да я докосне той.

— Днес следобед… — Тя поклати глава.

Очите му бяха широко отворени и невинни.

— Не беше както трябва ли?

— Имаш много силни ръце. Остави ми синини по хълбоците.

— Извинявам се. — Желанието изчезна от погледа му и той спря да се взира в гърдите й.

— Нямах това предвид! — обади се припряно тя. — Хареса ми, но… това ще ми хареса още повече. — Тя му се усмихна и желанието в очите му се завърна.

— Нали не съм те наранил?

— Не!

— Просто ми кажи, ако някога те стисна прекалено силно — каза той. — Не знаех. Трябва да придобия опит.

Стори й се, че изобщо не помръдва, но ето че изведнъж се озова седнал до нея. Но не я докосна — просто наблюдаваше ръцете й, които все още придържаха гърдите.

Изидор се изчерви и отпусна ръце на леглото.

— Толкова са хубави — прошепна той, вдигна пръст и го прокара по извивката на гърдата й. — Прекрасни. — Пръстът се плъзна над светлорозовата плът, докосна зърното й и тя подскочи.

Не можеше да спре да се взира в лицето му. Той беше красив — не прекалено красив за мъж, а просто красив. Очите му бяха обрамчени с гъсти мигли, все още малко слепени от дъжда.

Бузите му бяха хлътнали, а челюстта — челюст на мъж, който винаги ще те закриля и никога няма да те напусне.

Изидор измърмори нещо, което дори самата тя не можа да чуе, и се наклони към него, така че ръката му — едрата му мазолеста ръка — се сви около гърдите й. Дланта му притисна силно зърното й и тя потръпна.

— Това приятно ли е? — попита той. Гласът му се беше променил — беше станал по-дълбок. Не уморен или напрегнат, както говореше с Хънидю за тръбите или с майка си.

Тя кимна. Той направи още нещо с палеца си и тя трепна и се отдръпна.

— Прекалено много ли ти дойде?

Тя се отдръпна.

— Глупаво е, но ми се струва… — Тя погледна надолу. — Струва ми се, че са просто прекалено чувствителни. Първо е приятно, но после започва да боли.

— Но отначало е приятно?

Тя му се усмихна. Обожаваше потъмнелите му от желание очи, зад които се четеше внимателен размисъл — очи, които я наблюдаваха, изучаваха я.

— И така, значи дойде мигът да научиш всичко за тялото ми — каза тя почти разговорливо.

Той кимна.

— Никога не съм била с мъж преди теб, но съм мислила за това.

— Кажи ми за какво си мислила, любима.

— Бих искала да ме целунеш, не само тук… — постави тя пръст на устните си и изчака погледът му да го проследи — А тук. — Докосна рамото си, врата си, извивката на гърдата си, на талията си, вътрешната страна на бедрото си. — Навсякъде — прошепна тя.

В очите му грейна смях и Изидор се почувства почти засрамена… само че този срам я изпълни и с упоритост.

— Бих искала да ме целунеш навсякъде — повтори тя. Защо не? Това беше повече от скандално. Тя обаче беше на двайсет и три години и беше чувала какви ли не разкази. Истории за това, което правеха мъжете… понякога, с някои жени.

Винаги си беше мислила, че тези истории звучат като райски преживявания.

Ако се съдеше по усмивката, в която се извиха устните на Симиън, и той не смяташе, че предложението е ужасно.

— Нежно — добави тя.

— Днес следобед хареса ли ти?

Изидор примигна.

— Истината — уточни той.

— Не особено — отговори тя и той потръпна. — Но ти го знаеше! — продължи озадачена Изидор. — И на теб не ти хареса. Нали си спомняш какво ми каза — че…

— Какво по-точно не ти хареса? — попита той. — Няма да го повтаряме.

Тя прочисти гърло.

— Мисля, че целувките ми харесват повече от някои докосвания. Имаш много силни ръце.

Той бавно се усмихна.

— Целувки. Има ли още нещо, което искаш да ми покажеш? — Погледът му се плъзна по нея бавно, като ласка, и Изидор ненадейно се почувства разголена. Каквато беше. Пръстът му се плъзна по бледата кожа на корема й, спря и дръпна снопче тънки косми. — Ами тук?

— Това място е много деликатно — някак успя да изрече Изидор. Струваше й се, че изгаря от треска. Кракът му, обут във фин вълнен панталон, се отърка в голата кожа на нейния и това докосване й се стори непоносимо еротично. Тя вдигна ръце и ги зарови в косата му.

— Косата ми не ти харесва ненапудрена — каза Симиън, сякаш обещаваше нещо.

Но тази коса беше гъста и копринена под пръстите й, силна като него. Не ухаеше на пудра с виолетки, а излъчваше онази неопределима миризма на чист мъж.

— Сега ми харесва — прошепна Изидор.

Устата му се спусна към нейната, но се задържа, без да докосва устните й. Този пръст все още беше…

— Какво правиш? — попита тя шепнешком. Треската се надигаше, събираше се в краката й по начин, който я караше да изпитва срам.

— Целувам те — отговори спокойно той и погледна право към нея.

— Това не е…

— Мисли за него като за прелюдия към целувките.

Изидор изобщо не можеше да мисли, не и с това възхитително докосване на пръста му. То по нищо не приличаше на начина, по който я беше стиснал предишната вечер. Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си.

— Целуни ме!

Той я целуна едновременно страстно и нежно. Пръстите му просто продължаваха да блуждаят по кожата й, да я целуват по свой собствен начин — нещо като целувка с пръст, от която Изидор цялата се разтреперваше и усещаше как по краката й пълзи изгаряща топлина. Той освободи устата си и облиза устната й; за свой срам Изидор усети как главата й се отмята назад, а от гърлото й се изтръгва някакъв тих дрезгав звук.

— Това приятно ли е? — прошепна той. Сега целуваше челюстта й, а после леко гризна ухото й, но честно казано, Изидор не обръщаше особено внимание на устните му. Това, което правеше ръката му, караше хълбоците й да се извиват нагоре, а от устата й да излизат тихи стонове. Тя смътно осъзна, че той целува всички части, за които беше споменала. За съжаление това вече не я интересуваше.

Осъзна, че е спрял да я целува, едва когато ръката му спря да се движи.

— Любима?

Тя го погледна и се намръщи. Симиън не използваше към нея такива нежни обръщения. Нито пък й се усмихваше така — с такава широка, радостна усмивка, като дете на място за игра.

— Много ме стискаш — каза той и в очите му проблеснаха дяволити искрици. — Може да си ми оставила синини по ръцете.

Отново раздвижи пръстите си и тя се изви назад и започна да диша учестено.

Оголи зъби в предупредителна гримаса.

— Симиън…

— Стига толкова прелюдия! — измърмори той и преди Изидор да разбере какво се случва, пръстът му беше заместен от топъл влажен език. Да, но ръката му все още беше там, изпълваше я, караше я да трепери цялата, докато най-накрая не заби пръсти в ръцете му, не отметна глава назад и не изкрещя.

Трийсет секунди по-късно си спомни къде се намира.

— Годфри!

Симиън нададе ухо.

— Още хърка — отговори бодро той.

Изидор рухна по гръб.

— Но заслугата не е твоя — добави Симиън.

О! Господи! — промълви тя. Тялото й бавно се връщаше към земята. Изпитаното удоволствие сякаш все още трептеше в пръстите на краката й, караше пръстите на ръцете й да пеят.

Симиън стана и започна да се съблича. Беше методичен, както се очакваше от него. Внимателно сложи ботушите си точно един до друг до стената. Свали си шалчето и го преметна на облегалката на един стол.

Ако не беше обзета от скандално, отпуснато удоволствие, Изидор щеше почти да се подразни. Сега обаче не спираше да гледа към предната част на тялото му и просто не можеше да се раздразни. Той я искаше, да, но част от него се противеше на хаоса с такава сила, че не можеше да се съблече със замах и да се нахвърли върху нея като прегладнял вълк.

Но това не означаваше, че тялото му не е напрегнато като барабан. В очите му блестеше смесица от овладяна сила и чиста страст. Тялото на Изидор вече не беше толкова отпуснато — завладя я някакво усещане, от което сякаш започнаха да я бодат иглички.

Вече гол, Симиън се наведе и постави грижливо сгънатия си панталон на стария люлеещ се стол. Златистата линия на хълбока му просветна на светлината на огъня.

Какво, ако беше самото въплъщение на самоконтрол и методично мислене? Той беше великолепен и беше неин.

Тя се обърна на една страна, подпря главата си на ръка и провери дали гърдите й не са се разплескали неелегантно. Слава богу, изглеждаха закръглени и възхитителни.

Той приключи с панталона и сложи една цепеница в огъня.

Изидор преглътна усмивката си. Той се страхуваше. Любенето не съответстваше на желанието му винаги да се владее. Да командва положението. Всъщност Изидор предполагаше, че частите от любовния акт, които й харесваха най-много, на него му харесват най-малко.

Искаше отново да види на лицето му онова изражение, което подсказваше, че се е отдал на мига, на удоволствието, на нея.

Симиън се изправи, обърна се и понечи да седне до нея. Навярно възнамеряваше като истински джентълмен да я попита какво би предпочела. Или нещо подобно.

— Мой ред е — каза Изидор и запуши устата му с ръка, преди да е проговорил.

Треската отново се надигаше в тялото й. Тя го придърпа към себе си и започна да го бута, докато той не падна по гръб на леглото. Разбира се, беше прекалено възпитан, за да окаже съпротива, макар да личеше, че това не му харесва. Симиън искаше да контролира положението. Легнал по гръб, се чувстваше прекалено уязвим.

Изидор му се усмихна — сладка, опасна усмивка. Той се намираше точно там, където го искаше. Тя протегна ръка и го докосна. Той беше корав, като мраморна статуя, но изгарящо топъл. Гладък и еротичен. Създаден за галене. Той не помръдна — остави я да го проучва, да го успокоява, да го примамва.

Дори не издаде звук, преди ръката й да се затвори около члена му и тя да направи леко движение, просто така, за да види какво…

И тогава издаде някакъв странен звук, който я накара да отметне глава назад. Изидор обаче знаеше, че това не е болка, и пръстите й се свиха още по-плътно.

После тя се зае с всички тези целувки прелюдия, които той беше усъвършенствал толкова, само че използваше и двете си ръце. И след тях дойдоха истински целувки — лек натиск на устните й върху златистата му кожа. Когато стигна до зърната му, той се надигна под нея. Тя видя, че очите му са разширени, изпълнени със страст, без никаква мисъл за самообладание или ред. Беше й трудно да се усмихне и да го целуне едновременно, но вкусът на кожата му я замая от удоволствие и я изпълни с желание да се разсмее, с някакъв друг вид лудост. Опита вкуса му, ухапа го, отпи от кожата и мириса му. Той, разбира се, не изкрещя като нея, но дъхът му започна да излиза учестено, със сила — толкова по-силно, колкото по-надолу се придвижваше тя по тялото му.

И по-надолу.

Той имаше вкус на сапун, а на допир беше едновременно мек и корав.

— Не, Изидор! — обади се той и сякаш се освести, затова тя го обви с устни.

Той падна по гръб, предаде се, покори се. Тя започна да си играе, да го измъчва, да го обсипва с любов, докато той ненадейно се надигна изпод нея и я обърна по гръб.

— Изидор! — изръмжа той. В очите му нямаше и капчица самоконтрол — нито в очите, нито в ръцете му, нито в начина, по който стискаше бедрата й. Тя се изви насреща му, устреми се към него. Обожаваше това усещане. Той сведе глава към гърдата й и тя започна да скимти, готова да изкрещи, само че той беше…

Този път беше по-различно. Изидор се усещаше по-мека, по-готова, по-влажна. Усещането вътре в нея, което преди това й се беше сторило прекалено болезнено, сега беше великолепно. Тя изохка и инстинктивно се стегна около него.

— Не ме моли да спра — каза той и гласът му секна.

Това я изпълни с радост.

— Не спирай! — провикна се тя. — Недей да.

Той нахлу в нея, а после пак и пак, и пак, докато тя започна да надава тихи викове всеки път. Очите му пламтяха, а устата му заглушаваше задъханите й стонове. Изидор си помисли, че ще спре, но той не спря — продължаваше, продължаваше. С всеки тласък огънят се разгаряше псе повече, докато накрая тя започна да диша учестено като него, да се движи в ритъм с тялото му, сякаш двамата бяха едно.

Най-накрая тя откъсна уста от неговата и полетя свободна, започна да потръпва насреща му, да крещи и тогава, сякаш я беше чакал, Симиън се устреми напред, отчаян, изпълнен със сила, свободен…

Двамата рухнаха обратно на леглото. Всичко беше съвсем различно. Имаха две тела и все пак тялото им беше едно, само едно.

Той завъртя и нея, и себе си по хълбок. Тя го обгърна с ръка. Все още потреперваше. Не каза нито дума.

Когато мъж като Симиън загубеше всяка частица самоконтрол, една дама не биваше да показва, че е опиянена от радост.