Елоиза Джеймс
Брак по неволя (14)

Глава 13

Ревълс Хаус

29 февруари 1784 г.

Никога не й се беше случвало да избира спалня по това съображение: с Хънидю влизаха във всяка стая и започваха да душат. Но вонята проникваше навсякъде. Следваше ги от стая в стая като дружелюбно куче.

Изидор тъкмо започваше да се чуди дали наблизо няма странноприемница, когато Хънидю неочаквано се обади:

— Може би вдовишката къща, Ваша светлост. Имате ли нещо против да обмислите тази възможност? Боя се, че отдавна не е отваряна, нито проветрявана, но все пак е прекрасна малка къщичка.

— Хънидю, готова съм да обмисля всяко място, което не е било оборудвано с тоалетна.

— Тоалетните в тази къща можеха да са чудесни — въздъхна Хънидю, — ако само бях успял да убедя бащата на Негова светлост, покойния херцог, да се грижи подобаващо за тръбите.

— Кога трябва да ги почистят? — попита тя.

На лицето на Хънидю се изписа почти агония.

— Боя се, че херцогът се сблъска с известни трудности в намирането на подходяща помощ, но след ден-два трябва да дойдат хора. До тази седмица наистина не беше чак толкова ужасно… влажното време. — Той закърши ръце.

— Разбирам, че не сте могли да направите нищо.

Двамата слязоха по стълбите, минаха през една странична врата и макар че Изидор никога не би го изрекла гласно, облекчението да излезе на чист въздух, колкото и студен да беше, бе огромно. Тя видя, че и Хънидю си поема дълбоко дъх.

— Предполагам, че се свиква? — попита тя.

— Някои хора свикват — отговори икономът. Очевидно той самият така и не бе успял.

Поеха по една пътека, настлана с чакъл, която се виеше около къщата. Пред погледа им се разкриха останки от величествена градина.

Изидор се обърна към Хънидю с отворена уста, но той знаеше отговора.

— Преди два дни Негова светлост нареди на единствения останал градинар в имението да наеме още хора възможно най-скоро. Те ще приведат градината отново в добър вид.

Вдовишката къща всъщност не беше къща — приличаше повече на селска къщичка. Но беше очарователна, с розов храст, който пълзеше над прозорците. Приличаше на кукленска къща.

— Какъв цвят са тези рози? — попита Изидор.

— Бледорозови — отговори икономът. — И са безброй. Храстът не беше подкастрян както трябва, но въпреки това дава много рози. Отзад има люляци, но те, разбира се, няма да разцъфнат преди края на април.

Той извади една огромна халка с ключове и накрая успя да напъха един в ключалката.

— Никой не е живял тук след бабата на Негова светлост — каза той през рамо. — Навремето проветрявахме и чистехме основно, но през последните няколко години…

Разбира се, той не беше разполагал с достатъчно персонал за тази задача.

Прекосиха малкото преддверие и се озоваха в учудващо голяма стая, озарена от слънчева светлина. Мебелите бяха меки и тапицирани с холандски плат. Нямаше и следа от опит за елегантност, достойна за една херцогиня, напротив. Стените бяха покрити с ламперия от бряст и боядисани в кремав цвят с разпръснати тук-там трицветни теменуги. Подът беше настлан с плочи, но в центъра на помещението имаше весел, макар и избелял килим. Най-хубавото от всичко беше, че къщата миришеше на прах, но нямаше и помен от вонята на тоалетна.

— Прекрасно е! — възкликна Изидор.

— Майката на покойния херцог не обичаше формалностите — обясни Хънидю и забърза да дръпне пердетата. — Пфу! Вижте колко прах! Веднага ще повикам всички прислужнички, Ваша светлост, и съвсем скоро ще почистим и проветрим.

Изидор беше открила очарователна малка спалня с голямо легло с извити табли и маса, отрупана с изтъркани книги с кожени подвързии.

— Всички казват, че бабата на херцога била страстна читателка продължи Хънидю. — И нейният живот приличал на романтична приказка.

Изидор вдигна глава от малкия екземпляр на „Нилски разкази“, който беше открила. Книжката се разпадаше, макар че не се знаеше дали от старост, или от много препрочитане.

— Романтична приказка ли?

— Да, трябва да помолите Негова светлост да ви разкаже за това — каза Хънидю и притича да отвори кепенците. — А сега, ако сте така добра да ме придружите обратно до къщата, ще приготвим тази къщичка за вас.

Изидор поклати глава. Предполагаше, че трябва да се върне в голямата къща за вечеря. Но все още не можеше. Тя се сгуши в един люлеещ се стол с книга в ръка.

— Аз съм същата като бабата на съпруга ми — каза тя. — Страстна читателка. Тук ще се чувствам много добре. Когато дойдат прислужничките, просто ще изляза да се поразходя.

— Вашата камериерка ще дойде ли с по-късните карети?

— Да, Лусил страда от стомашни проблеми, когато пътува, затова обикновено ме следва с по-бавна карета. Ако е възможно, бих желала да се изкъпя. Цялата съм прашна от пътуването.

— Ще ви приготвя гореща вана веднага щом прислужничките свършат. Ако сте сигурна, че се чувствате удобно… — Той не си тръгна веднага, очевидно притеснен от мисълта да я остави сама.

Изидор обаче вече разтваряше една книга.

— Тук ще се чувствам съвсем добре, Хънидю. Наистина. Моля ви, предайте на вдовстващата херцогиня извиненията ми, че поради отсъствието на камериерката си не мога да я поздравя.

Ненадейно й хрумна нещо.

— Знаете ли, мисля, че съм странно изтощена от пътуването. — Тя се усмихна на иконома, който прояви дискретността да не отбележи, че херцогинята изглежда в цветущо здраве. — Днес ще вечерям тук.

Той се поклони.

— За мен ще бъде чест, ако херцогът промени програмата си и дойде да ми прави компания — добави тя. — Неофициално, разбира се. Няма нужда да носи шалче.

Очите на Хънидю се усмихваха, макар че подобаващата на прислужник сериозност не изчезна от лицето му.

— Разбира се, Ваша светлост, ще му съобщя. — Той отново се поклони. — Мога ли да добавя, че Негова светлост ще оцени високо вашето великодушие по отношение на облеклото му?