Елоиза Джеймс
Брак по неволя (15)

Глава 14

Ревълс Хаус

29 февруари 1784 г.

— Нейна светлост се настани във вдовишката къща — съобщи Хънидю на херцога. — Изпратих камериерките да почистят и ми се струва, че тя се чувства много удобно там. Запалихме огън в камината. Стените са влажни, но огънят би трябвало бързо да прогони студа.

Херцогът вдигна глава от писмото, което пишеше, и прокара пръсти през косата си.

— Наистина ли? Заради вонята? Сигурно съм започнал да свиквам с нея, Хънидю.

— Не, Ваша светлост. Сега въздухът е малко по-сух, отколкото сутринта, и миризмата не се усеща толкова. Но през нощта ще вали пак, или поне така казва господин Самърол, градинарят.

— Значи добре, че се е махнала — въздъхна херцогът. Изглеждаше напълно изтощен.

— Херцогинята желае да вечеряте с нея във вдовишката къща — каза Хънидю. Беше останал с впечатлението, че херцогинята няма да се върне в голямата къща, преди да почистят тоалетните. Дори и господин Кинерд да намереше в Лондон мъже, които да се заемат с тази задача — а предвид парите, които му беше дал херцогът, със сигурност трябваше да успее, — според иконома те нямаше да пристигнат поне до един-два дни.

Освен това Хънидю беше установил, че е започнал да изпитва обезпокоителна привързаност към младия херцог, който работеше по цял ден и половината нощ и плащаше на всички честно, до последното пени. Целият окръг говореше за това. Преди една година Хънидю не можеше да купи дори пъпеш, без да плати в брой, но сега предложенията валяха от всички страни.

— Този господин Пърфю, който твърди, че е направил някаква голяма услуга на покойния херцог — каза херцогът. — Имате ли някаква представа кой е той, Хънидю?

Икономът сви устни.

— Това име нищо не ми говори. Имаше един Пърсло…

Херцогът се обърна към огромната папка, която беше отворена до дясната му ръка.

— Вече отбелязах плащане към господин Пърсло, от вчера, за четири перуки, които баща ми е купил преди десет години и е отказал да плати на основание на това, че били прекалено старомодни.

Хънидю прецени, че ще е най-добре да замълчи.

Но херцогът се усмихна леко.

— Подозирам, че са погребали баща ми с някоя от тези старомодни перуки?

— Мисля, сър, че тук някъде трябва да има писмо от един лондонски перукер, господин Уестби, който изработи перуката, с която погребахме Негова светлост. Тя му беше любимата.

Усмивката на херцога се стопи, той погледна към папката и въздъхна.

— Не съм намерил писмото на Уестби, Хънидю. Но в един момент се опитах да подремна и установих, че единият край на дивана се подпира на огромен куп писма. Когато имате време, бихте ли накарали лакеите да махнат този диван? Той не подлежи на поправка.

Хънидю видя, че тапицираният с кадифе диван с крака във форма на животински лапи се е наклонил към земята и единият му крак липсва. Нещо повече, подът около него беше посипан със слама, което означаваше, че пълнежът му се е изсипал. Икономът се изчерви от смущение.

— Съжалявам, че… вашият баща не позволяваше…

Херцогът вдигна ръка.

— Няма нужда — каза уморено той. — Наистина. С всяко следващо писмо все по-добре разбирам колко упорит е бил баща ми и мога само да ви се възхищавам, че не сте напуснали. Наредих на Кинерд да удвои заплатата ви; смятайте го за възнаграждение за трудностите.

Хънидю застана още по-изправен.

— Благодаря, Ваша светлост.

Пред очите му затанцуваха радостни видения на живота му в пенсия, в малка къщичка. А после мислите му се върнаха към настоящия въпрос. Струваше му се доста странно, че херцогът и херцогинята са женени и не са. Да не говорим за очевидния факт, че спяха на различни места.

Трябваше да създаде условия за малко старомодна близост.

— Нейна светлост нареди да й поднесат вечерята във вдовишката къща — каза той. — Ще поръчам да занесат и вашата там.

Херцогът кимна. Но после, когато Хънидю понечи да излезе, вдигна поглед от документите и каза:

— Не забравяйте да помолите Годфри да се присъедини към нас.

Годфри? Тринайсетгодишно момче да присъства на интимната вечеря на новобрачна двойка? Хънидю не можеше да одобри подобно нещо.

— Ще проверя дали младият господар е свободен и може да се присъедини към вас — каза той и се зарече да се погрижи Годфри да е зает.

— Разбира се, че съм свободен — обади се един глас от другия край на стаята.

— Лорд Годфри!

Кестенявите къдрици на момчето се подадоха от края на още един избелял диван.

— Аз дори не съм виждал херцогинята.

— Не знаех, че още си тук — каза херцогът и се усмихна на брат си. — Само още един час, и ще те замъкна на пътя да потичаме, Годфри.

Напълно разбит, Хънидю се поклони и се оттегли.