Елоиза Джеймс
Брак по неволя (30)

Глава 29

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

3 март 1784 г.

Херцог Вилиърс подаде наметалото си на Фоул, иконома на семейство Боумонт, и спря за миг в преддверието, когато чу, че Джема я няма, но херцогът е тук.

С Елайджа трябваше да поговорят.

От последния им нормален разговор бяха минали години, макар че Финчли, личният прислужник на Вилиърс, все дрънкаше как Елайджа е спасил живота на господаря му по време на треската. Тъй като Вилиърс нямаше никакъв спомен за това, не можеше да се радва на срещата им.

Истината беше, че в момента Вилиърс полагаше всички усилия да съблазни съпругата на Елайджа, а в същото време, изглежда, му дължеше благодарност, задето му е спасил живота.

Но какво означаваха всички тези неща между двама стари приятели?

— Няма нужда да му съобщавате, че съм дошъл — обърна се Вилиърс към Фоул.

Когато влезе в библиотеката, видя профила на Елайджа, който се беше отпуснал на един стол с висока облегалка. Като че ли беше затворил очи. Вилиърс мразеше дремките. Но пък откакто порасна, Елайджа прекарваше целия си живот в опити да спаси света, или поне английската част от него, докато самият той се съсредоточаваше върху лекомислени удоволствия като шаха.

Както винаги, когато виждаше разлики между своя живот и живота на някой друг, той се замисляше дали би предпочел да подреди света си по модела на Елайджа.

Не. Нямаше никакво желание да заеме мястото си в Камарата на лордовете. Всъщност тази мисъл го изпълваше с отвращение.

Вилиърс мина безшумно по виненочервения килим с шарки на цветя, великолепен като собствените му жакети. Заобиколи стола.

Елайджа наистина спеше.

Или пък не спеше.

Имаше нещо странно в неподвижността на лицето му, в начина, по който тялото му се беше отпуснало в ъгъла на стола.

— Херцоже! — каза остро Вилиърс и се наведе над него. Възможно ли беше Елайджа да е припаднал? Лицето му беше побеляло. — Елайджа!

На фона на бледото лице миглите му изглеждаха още потъмни. Беше красив още преди, когато и двамата бяха непохватни хлапаци и Елайджа беше единственият човек на света, когото Вилиърс обичаше. Самият Вилиърс имаше голям нос и непокорна коса, която не можеше да остане завързана или да се намести под перука. Но Елайджа имаше бяло русите къдрици на ангел и съвършен профил, като на младия архангел Гавраил.

Вилиърс протегна ръка и докосна Елайджа по рамото. Разтърси го.

Пак го разтърси.