Елоиза Джеймс
Брак по неволя (10)

Глава 9

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

27 февруари 1784 г.

Следващата сутрин

Изидор съобщи на кочияша къде отиват, качи се в каретата и започна да си сваля ръкавиците.

— При всяка възможност ли си сваляте ръкавиците? — попита Симиън.

Изидор го погледна.

— И вие не носите ръкавици.

— Нито шалче, нито перука, нито жилетка, но защо да задълбава в подробностите?

— Не обичам ръкавиците и май и вие не ги обичате.

— Така е — призна тя.

Той се приведе напред, взе ръката й в своята и я обърна. Неговата беше едра и мазолеста, като на човек, който се занимава с физически труд. Не носеше никакви пръстени, дори такъв с печат.

— Ще ми предскажете ли бъдещето? — попита тя.

— Не знам как. Веднъж ми го предсказаха, в Индия. Всичко това ме уплаши до смърт и никога повече не се забърках с такива хора.

— Какво ви казаха? — Беше й трудно да си представи как Козуей, който изглеждаше огромен и безстрашен, трепери пред ясновидец.

— Казаха ми, че от мен зависи съдбата ми да не се окаже такава, каквато ми предрекоха.

Изидор се поддаде на любопитството си.

— Моля ви, кажете ми!

Той поклати глава.

— Може би когато остареем и побелеем.

— Ако остареем и побелеем заедно! — изтъкна тя.

— Защо ми се сърдите? Защото не се върнах, когато пораснахте, или защото сега ви предлагам възможност да анулирате брака?

— Не ви се сърдя — отговори Изидор и отдръпна ръката си. Гласът й звучеше сприхаво, но изправена пред този огромен мъж, изобщо не се чувстваше в свои води.

Колкото и да се срамуваше, не спираше да поглежда към него и да си мисли: „Девственик?“ Как бе възможно да е девственик? Изглеждаше толкова мъжествен, целият изтъкан от…

Почувства как бузите й поруменяват.

— Или ми се сърдите, защото не съм запознат с интимностите в брака?

— Не! — отрече тя и се обърна към прозореца. — Вижте, Козуей, минаваме покрай Самърсет Хаус. Ако се наведете, може да видите лоджията на южната тераса. Току-що я завършиха. Адвокатската колегия е съвсем близо.

Само един час измина, преди да се върнат в каретата. Изидор беше стъписана.

— Не мога да повярвам! — промълви тя. — Един брак би трябвало да се анулира лесно въз основа на неконсумиране. Всички ми го казаха хиляди пъти през последните няколко години.

Съпругът й вдигна вежда.

— Нямах представа, че хората толкова се интересуват от онова, което става в спалнята ни.

— Козуей — отговори нетърпеливо Изидор, — аз съм на двайсет и три години. От години обикалям из Европа. Освен ако не проверят какво пише в „Дебрет“, повечето хора си мислят, че сме просто сгодени, и аз никога не ги поправих. Дори Джема, една от най-близките ми приятелки, известно време мислеше така. Оставях ги да си го мислят, защото това беше по-малко унизително.

— Но?

— Но има много хора, които четат „Дебрет“ така, сякаш е Библията, затова знаят за венчавката чрез пълномощник. Питаха ме кога ще се върнете. Безброй пъти са ми споменавали за неконсумирането. Сигурна съм, че Вилиърс повдигна тази тема. А сега изглежда, че е невъзможно.

— Съжалявам — отговори Козуей. — Дори да беше законно, трябва да се подложа на проверка, за да докажа, че съм неспособен. А аз няма да я издържа.

Изидор се насили да изрече думите, защото трябваше да разбере.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Напълно ли сте сигурен?

— Безусловно. За това ли се тревожите?

— Не се тревожа.

— Защото бих могъл да ви покажа.

Очите на Изидор се окръглиха.

— Какво?

На устните му трепна лукава усмивка. Той започна да разкопчава дебелото си палто.

— Мога да ви покажа…

— Недейте! — прекъсна го остро тя.

— Истината е, че ми е много трудно да бъда край вас — призна той, облегна се назад и за нейно облекчение спря да се занимава с палтото си.

Изидор се почувства необяснимо наранена. Той, разбира се, гореше от желание да анулира брака, но нямаше основание да подхожда толкова брутално.

— Според този адвокат има други начини да разтрогнем брака си — каза тя малко сковано. — Няма нужда да се отказвате от мечтата си за кротка женица с ум на кокошка.

— С ум на кокошка ли? Не се изразявате много мило, Изидор. Но не говорех за анулирането, а за състоянието на оная си работа.

Тя ахна.

— Вие…

— Не мога ли да използвам тази дума пред една дама? — попита той с мек като масло глас, но очите му се смееха.

— Не! — успя да изрече тя. — Звучите като някой…

— Тц-тц, Изидор. Имам странното чувство, че с майка ми всъщност доста си приличате. Но как е възможно? Все пак ви спасих от скандалното увеселение на лорд Стрейндж, нали така? Дори и аз съм чувал, че там било като в бордей. Но ето ви сега — треперите при звука на хубава, солидна английска дума като…

— Недейте!

— Нима искате да кажете, че не сте чували подобен език в трапезарията на Стрейндж?

— Положих много усилия да не се вслушвам в такива разговори.

— Така ли? — Той ненадейно се наведе напред. — В такъв случай мога ли, без неуместни думи, да ви уверя, Изидор, че във ваше присъствие тази част от тялото ми проявява жив интерес?

Изидор почувства как поруменява. А открай време смяташе, че изглежда най-зле със зачервени бузи.

— Трябва ли да казвате тези неща?

— Вие оскърбихте мъжествеността ми — каза той. — Не можех да допусна да си мислите, че съм някой отпуснат слабак.

— Вие откъде… — започна Изидор и млъкна.

— Откъде знам ли? — Той изглеждаше много развеселен. — Аз наистина трябва да ви покажа, Изидор.

— Не!

Той гръмко се разсмя.

— Просто не мога да си ви представя в къщата на Стрейндж. Успях да остана буден само половин час, но дори и така чух една възхитително неприлична история за някакъв епископ. И за митрата му.

Изидор потръпна.

— Ненавиждах това място.

— Защо тогава бяхте там?

Тя пое дълбоко дъх.

— За да ви заставя да се върнете, разбира се.

— Така каза и майка ми.

— Била е права. Бях стигнала до момента, в който мислех, че трябва или да си дойдете, или…

— Или?

Изидор изведнъж се досети как да му го върне за предложението да й покаже оборудването си. Наведе се напред и го потупа по ръката.

— Веднъж Джема ми каза, че е задължение на съпругата да осигури наследник, ако съпругът е неспособен. Тъй като вие с нищо не показвахте, че ще се върнете от Африка, реших, че трябва да започна да проучвам различните възможности.

Всяка следа от веселие изчезна от лицето му.

— Значи сте щели да родите наследник за мен?

Тя сви рамене.

— И, Козуей, ако първата ни брачна нощ не се увенчае с успех, но решим да останем заедно, не искам да се тревожите. Аз винаги мога да…

— Никога няма да ме заместите с друг мъж! Представа нямам откъде изобщо ви е хрумнала безумната идея, че може да съм неспособен!

— Нито аз, нито вие сме наясно с истината по въпроса — изтъкна Изидор. Движеше се по ръба на опасността и усещането беше опияняващо.

Устата на Козуей се отвори като на риба, извадена от водата.

Изидор се наведе напред и този път го потупа по коляното.

— Да сте девственик на вашата възраст… ами… Няма да кажа на никого. — И тя му се усмихна широко.

Какъв прекрасен миг! Почти компенсира факта, че той възнамеряваше да анулира брака им, защото я смяташе за неподходяща съпруга.

Той обаче я учуди. За миг остана загледан в нея, след което избухна в гръмогласен смях.

Изидор не каза нищо, но Козуей имаше заразителен смях и тя не можа да сдържи усмивката си.

— Мислите, че само защото все още не съм изпробвал инструмента си върху жена, той изобщо не работи?

— Струва ми се логично…

Той отново започна да се смее и накрая се успокои.

— Не виждам кое е толкова смешно — каза Изидор с достойнство.

— Вие. Предполагам, защото сте дама. Ако се съди по вашата представа за инструмента ми, предполагам, че никога не сте… — И той многозначително повдигна вежда.

— Какво? — попита тя, напълно объркана.

— Че никога не сте се задоволявали сама.

Тя го изгледа потресена.

— Какво?

— Проклятие, наистина не сте!

Тя усети, че се изчервява.

— Не виждам причина да прибягвате към груб език.

— Мамка му, пус.

— Недейте!

— Говоря за удоволствието — каза той. — Онова удоволствие, което вие очевидно никога не сте изпитвали.

Изидор не каза нищо. Не му влизаше в работата дали е изпитвала удоволствие, или не.

— Трябваше да се досетя — измърмори той на себе си. — Сега, погледнете насам, Изидор. Моят… всъщност коя дума ми е позволено да използвам?

— Не знам. „Пишка“, предполагам. Макар че никой никога не говори пред мен за пишки.

— Но искат да го направят — отговори Симиън. — Вие просто не сте им дали тази възможност. „Пишка“, за бога! Звучи като думичка, която използва някой петгодишен, докато се учи да пикае. Сигурна ли сте, че не можем да използваме някоя посмела дума — някоя, която да съответства на размера на въпросния орган?

Изидор отвори уста, затвори я и каза:

— „Пишка“.

— Добре. Ами, моята пишка е pizzalone на италиански. Голяма пишка, Изидор.

Продължаваше да й се присмива. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Много е тъжно, когато един мъж изпитва потребност да се хвали с размера на инструмента си — каза сладко тя.

— Не се хваля, просто казвам истината.

— Хммм.

— Искате ли да ви докажа? — И той отново посегна към предницата на палтото си.

— Не!

Симиън погледна към нея. Тя се смееше и едновременно с това го гледаше възмутено. Не изглеждаше нито кротка, нито мила, нито покорна… приличаше на натрупана клада, която очаква само първата искра. Тя никога не се беше задоволявала сама… никога не беше… беше чакала.

Кръвта му пулсираше през тялото, умоляваше го, казваше му, заповядваше му. Той призова на помощ цялата си сила, за да устои на желанието да я притегли в прегръдките си.

— Напълно разбирам нервността ви — каза той.

— Наистина ли?

— Вие поемате задължения слепешката, без да можете да прецените последствията. За разлика от останалите англичани, не съм прекарал последните петнайсет години в обикаляне по бордеи. Но ако наистина се оженим, няма да ви заразя с някоя болест, Изидор.

Тя кимна.

— Имате основателно подозрение, че моята пишка не е в работно състояние. Че не е във форма. Че се е съсухрила от неупотреба. Че се е уморила от това, че само аз…

— Стига толкова.

— Следователно трябва да ви докажа противното, преди да мога да очаквам от вас да се посветите на брака ни.

— Но вие самият не сте му посветен, защото аз не съм кротка женица с ум на кокошка.

В каретата настъпи тишина. Начинът, по който Изидор обобщи амбициите му за брака, му се стори ненужно суров.

— Не че искам да се оженя за жена, която не е интелигентна — започна търпеливо той, но тя го прекъсна:

— Просто не искате да се ожените за мен.

— Не става въпрос за вас, Изидор.

На лицето му отново се бе изписало онова изражение на абсолютно спокойствие и самоконтрол. Сега Изидор го разбираше малко по-добре… и го съжаляваше. Съпругът й смяташе, че владее гнева и страстта си, да не говорим за страха. Смяташе, че владее живота си.

Той беше глупак, но това не означаваше, че е луд — не и по начина, по който предполагаха с Джема. И ако се съдеше по думите му, той не беше неспособен да изпълнява брачните си задължения. Очевидно тя трябваше да помисли какво да предприеме сега.

— Ако сложим край на брака си, веднага ще се върна в Африка — предложи той. — Ще подпиша документите и ще стоя далеч от вас, докато си намерите друг съпруг.

Тя кимна.

— Много сте великодушен.

Погледна надолу и видя, че ръцете й са се свили в юмруци. Да сложим край? Симиън очевидно смяташе, че краят на брака им е под негов контрол, както беше и самият брак от единайсет години насам.

— Предполагам, че новият съпруг няма да е доволен, ако старият се върти наоколо и го преценява — каза Симиън. — Например може да поискам да си премерим пишките.

Изидор се усмихна сковано.

— За какво говорите?

— Веднъж гледах такова състезание в Смирна.

— Къде се намира това?

— В Средиземно море. Част е от Анатолийското царство. Срещнах един везир и неговия брат, които пътуваха, за да се представят пред един шейх като подходящи женихи за дъщеря му. Решаващият фактор? Състезание на пишките.

— Размерът ли им мериха?

— Размерът и издръжливостта — уточни Симиън. — Шейхът предостави целия си харем на участниците в състезанието. Покани и мен да участвам.

— Значи шейхът е бил готов да приеме кого ли не? Не че не е трябвало да ви приемат, но вие сте женен — напомни му Изидор.

— О, шейхът изобщо не искаше да омъжва дъщеря си за англичанин. Всеки, който искаше да участва в състезанието, трябваше да даде един тигров рубин. По една случайност аз имам нещо като колекция. Смятам, че някои от въпросните господа изобщо не очакваха да спечелят ръката на принцесата, но въпреки това с удоволствие предлагаха рубините си.

— Заради харема ли? — попита Изидор с извити вежди.

— Жените бяха прекрасни — потвърди Симиън. — Съвършени във всяко отношение.

— Очарователно. — Тонът й можеше да пресече мляко. — Вие как устояхте на изкушението?

Той я погледна и се ухили.

— Аз имах вас.

— Всъщност — напомни му Изидор — вие…

— Всъщност ви нямах — помогна й той. — Права сте. Нека се изразя така: наистина ви нямах. Все още. Но вие струвахте повече от една нощ в харема и един тигров рубин.

Изидор се сети за цял куп отговори, с които да се сравни с някоя женица с ум като кокошка, но се въздържа.

— Как изглеждат тигровите рубини? Никога не съм чувала за тях.

— Великолепни са: рубини, през които минава малка жълтеникавокафява нишка. Те са безкрайно редки. В крайна сметка шейхът успя да събере само осем, макар че харемът му беше толкова изкусителен.

— Вие откъде знаете, за бога? Присъствахте ли на сватбата?

— Разбира се! Везирът Такла Хайманот спечели и след единайсетдневно пиршество (имаше нужда от почивка след състезанието) се ожени за дъщерята на шейха. А после аз купих от шейха осемте рубина и всички бяхме доволни.

— Ще ми покажете ли някой от тях?

— Точно в момента не. Те са в банката.

— В банката ли? Ако аз имах такива рубини — макар че, разбира се, тяхната история е доста нелицеприятна…

— Нелицеприятна ли? Те бяха разменени за удоволствие.

— Не смятам, че дамите от харема са мислили така.

— Ако не са мислили, добре го прикриха. Разбирате ли, те можеха да избират.

Изидор почувства, че поруменява леко, но въпреки това разказът му я заплени.

— Могли са да избират?

— Трябва да разберете, че точно този шейх имаше двеста и тринайсет жени в харема си. И беше доста възрастен. Така че младите дами в харема му нямаха почти никакво забавление. Представиха осмината кандидати пред харема и дамите получиха право да избират. Това беше още едно от условията на състезанието: ако някой от кандидатите останеше неизбран, отпадаше.

— О!

— Вие ще изглеждате приказно, увита в някой от онези воали, които носеха дамите в харема — отбеляза той.

Ако го заставеше да консумира брака, като започне да обикаля напред-назад само по воал, Симиън никога нямаше да получи анулиране. Струваше си да помисли за това.

— Харесва ми как този шейх е подредил нещата — каза Изидор.

— Наистина ли?

— Макар че ако бях на мястото на принцесата, щях да го убедя да промени условията.

— Как? — попита Симиън.

— Мисля, че е щяло да се получи много интересно, ако и принцесата е можела да избере своя бъдещ съпруг, така както дамите от харема са могли да избират. Предполагам, че господата не са били облечени?

Той изглеждаше искрено учуден и това я накара да изпита огромно задоволство. Нямаше нужда да му позволява да мисли, че той е единственият, който може да говори за неприлични неща.

Каретата спря и Изидор механично започна да си слага ръкавиците.

Симиън се пресегна и свали едната.

— Какво…

Той смъкна и другата. А после, когато вратичката се отвори, изхвърли и двете право на улицата. Те прелетяха покрай стреснатия кочияш, който нададе лек писък, залитна назад и падна по задник.

— Вие сте абсолютно луд! — отсече убедено Изидор, наведе се и погледна към улицата. — Не мога да отида на срещата си без ръкавици!

Както и очакваше, нейните сини ръкавици лежаха в една локва от почерняла дъждовна вода.

— Вие ги мразите — отговори Симиън, скочи леко от каретата и й предложи ръка, без ръкавица.

Изидор стисна зъби и сложи дланта си в неговата.

Топлината, която я заля, беше изключително нелепа.