Елоиза Джеймс
Брак по неволя (31)

Глава 30

Ревълс Хаус

3 март 1784 г.

Последното, което херцогинята каза на Изидор, преди да замине за имението на сестра си, беше, че иска да почистят бижутата, всички до едно, преди да й ги върнат.

— Той ми ги даваше всеки път — обърна се тя към Изидор. — Сигурна съм, че разбирате какво имам предвид.

— Не разбирам.

— Значи тепърва ще разберете. Все пак се омъжихте за човек от рода Козуей. Никога не съм харесвала тези огърлици, но все пак ми напомнят за съпруга ми. — По-малката кутия, старата, със сребърните пантички, лежеше до нея на седалката в каретата. — Тези принадлежаха на майка ми. Нямам нищо против, ако задържите някои от другите — все пак сте омъжена за херцога. Но тези ще ги запазя и ще ги дам на децата на сестра ми. Можете да го съобщите на сина ми.

— Херцогът се къпе — каза Изидор. — Моля ви, не можете ли да почакате, докато дойде да се сбогува с вас?

— Не. Ще пренощувам у един съсед и утре преди здрач ще съм стигнала в имението на сестра ми. Можете да му кажете къде съм отишла. Той не ми е син, убедена съм.

Изидор се намръщи.

— О, не се дръжте като глупачка! — сгълча я вдовстващата херцогиня с типичния си дрезгав, задъхан глас. — Той е моя кръв, Бог знае това. Годфри също. Но Годфри заминава за „Итън“, а аз се уморих от всичко това. Положих всички усилия!

— Разбира се…

— Бях добра съпруга, благовъзпитана съпруга. Никога не му задавах въпроси за онези жени. Нали разбирате, той ми подаряваше бижутата от чувство на вина. Поне това изпитваше. — Тя отправи обвинителен поглед към Изидор. — И това е нещо.

— Да.

— Не искам да оставам в тази къща, изпълнена със спомени, с писма, на които не отговорих, и тези глупави неща, които вършеше той! — Гласът й беше свиреп. — Това зловоние… това е зловонието на глупостта.

Изидор кимна.

— Домът на сестра ми, вдовстващата графиня Дъглас, може би е старомоден, но аз се чувствам добре в такъв дом. Този мой син, с начина, по който се държи и изглежда. Не издържам повече. Не мога да стоя тук и да се преструвам, че не ме е грижа как традициите се престъпват, а тези глупави, глупави мъже правят каквото си поискат. Той тича гол из околността.

— Не е точно така — успя да промълви Изидор.

— Те живеят, за да ни унижават. Пак и пак. Моят съпруг никога не е тичал наоколо по гащи. Но като се замисля, все едно беше гол. Можете да си вървите. — Тя махна с ръка.

Изидор излезе от каретата.

— С времето ще разберете какво имам предвид — каза вдовстващата херцогиня. Погледът, който отправи на Изидор, не беше жесток. — Изпратете вещите ми, след като прислужничките успеят да влязат в тази окаяна къща. Ще пиша на Годфри, за да го утеша и да му дам инструкции за бъдещото му благополучие. Вие ще трябва да се справяте с мърлявостта на херцога и със странностите му. Бог знае, че аз се опитах, но той никога не е бил мой. Не и истински.

Изидор направи реверанс — дълбок, почтителен реверанс, като пред детронирана кралица.

Кралицата изобщо не забеляза.