Елоиза Джеймс
Брак по неволя (19)

Глава 18

Ревълс Хаус

1 март 1784 г.

Когато се събуди на следващата сутрин, Изидор видя, че ръми. Тя се изкъпа, седна край камината и зачете „Нилски разкази“, докато Лусил се суетеше около тоалета й.

Но нямаше полза. Изидор не искаше да седи в малката си къщичка, докато Симиън беше сам в господарската. Не искаше да чака като покорна малка мишка посещението на котката — той да намери време да обсъдят края на брака си. А освен това с брака им не беше свършено, нищо че той не го знаеше.

Само след няколко секунди тя вече отърсваше дъжда от шапката си с перо и я подаваше на Хънидю.

— Ваша светлост — каза той. — Мога ли да ви поднеса чай?

Изидор поклати глава и огледа високото преддверие. То не изглеждаше ужасно, макар че мраморът се беше напукал, а ламперията на една от вратите изглеждаше ожулена.

— Какво се е случило? — попита тя и се приближи да огледа още преди да си съблече палтото.

— Кучето на покойния херцог ужасно драскаше — отговори Хънидю. Изидор започваше да го опознава и разбра, че този тих тон издава ужасно неодобрение.

— Трябва ни малко хартия — обърна се тя към него и подаде капещото си палто на един лакей. — И перо. Ще направя списъци на всичко, което трябва да се свърши, и спокойно мога да започна с преддверието.

Тя започна да обикаля покрай стените, като гледаше картините, ламперията и плесента.

— Ще ми позволи ли Ваша светлост да действам като ваш секретар? — попита Хънидю с тон, в който се смесваха удивление и благодарност.

— Да, благодаря ви — отговори тя. Беше открила малка картина до вратата, водеща към салона — изкривена, със счупена рамка. Но представляваше прелестно изображение на куче с гълъб. — Това ли е въпросното куче?

Хънидю, който тъкмо изпращаше един от лакеите да донесе бързо хартия, се обърна.

— Точно така, Ваша светлост. Предишният херцог накара да нарисуват кучето му в много пози.

— Прелестна е — промълви Изидор. — Художникът получи ли си заплащането?

— Да — отговори за нейна изненада икономът.

Изидор кимна.

— Херцогът в кабинета си ли е?

— Работи. Боя се, че прислужничките откриха цял куп хартии в един от шкафовете в господарската спалня — обясни Хънидю. — Изглежда, че сред тях има изоставени сметки.

— А майката на херцога?

— Нейна светлост рядко излиза от спалнята си преди обед — отговори Хънидю. — Прекарва сутринта в молитва.

Изидор се опита да си представи как майката на Симиън се моли, не успя и влезе в най-голямата всекидневна.

Жълтия салон — назова името му Хънидю. Всъщност някога кремавите дамаски бяха избелели до сивкаво. Но пропорциите на стаята бяха очарователни. Някога около корниза в горния край на стените бе имало фина ивица от гипс в синьо и златно.

— Очевидно ще ни трябват нови завеси — каза Изидор. — Диванът изглежда добър и му трябва само претапициране. Много се съмнявам, че ще успеем да свършим цялата работа навреме, ако разчитаме само на местните хора; дали да не натоварим всички мебели и да ги пратим в Лондон? Помня, че херцогиня Боумонт ползваше работилницата на господин Джордж Седън.

Лицето на Хънидю разцъфна в усмивка.

— Съгласен съм, Ваша светлост — отговори той и понижи глас: — Мога ли да предложа да изпратим заплащането заедно с мебелите? Боя се, че херцогът има да се бори с доста лоша репутация.

— Ще платим двойно — отговори Изидор. — Бих искала да претапицират мебелите колкото се може по-скоро. — Всъщност колкото повече си мислеше за миналата нощ и онази целувка… — Бих желала тази къща да блести и да е годна за живеене след десет дни, Хънидю. Вие какво мислите?

Усмивката му се стопи и на нейно място се появи леко притеснение.

— Трудно ми е да си го представя.

— От опит знам, че парите в брой правят чудеса. Разполагаме ли с каруца за всички тези мебели?

Да, Ваша светлост — отговори Хънидю. — Имаме, но…

Изидор му се усмихна.

— Имам ви пълно доверие.

Икономът се изпъна и кимна.

— Ще положа всички усилия.

— Хайде да сложим тези жълти дивани и онзи големия там в списъка. Божичко, това арфа ли е?

Хънидю кимна.

— Без нито една струна — отбеляза Изидор. — По-добре да направим два списъка. Един комплект мебели трябва да замине право за Лондон с инструкции или да ги ремонтират, или да ги претапицират. Другите могат да отидат на тавана. Арфата е от тях. Ще ни трябват и мазачи — силуетът на стаята е прекрасен, но стените имат нужда от пребоядисване. Онова пресичащо се синьо и златно до тавана трябва само да се освежи.

Хънидю започна да нахвърля списъка си.

— Да, Ваша светлост.

— Слава богу, че това огледало не е счупено — продължи Изидор и спря пред високо три метра и половина огледало, инкрустирано в ламперията. — На кого е онзи портрет най-отгоре, в медальона?

— Негова светлост — отговори Хънидю — като момче. На полилея — добави той — му липсва само една редица стъклени перли.

— Отбележете си го — каза Изидор. — Ужасно съм привързана към новите столове с бродирана тапицерия, Хънидю, и те ще изглеждат великолепно в тази стая… може би с черешови цветчета на бледожълт фон?

Вратата зад тях неочаквано се отвори и Изидор се обърна. На прага стоеше вдовстващата херцогиня. Изглеждаше изпита и някак избеляла, но онази заядлива светлина, която си спомняше Изидор, все още блестеше в очите й.

Изидор незабавно направи толкова дълбок реверанс, че едва не седна на пода. За един дълъг миг задържа главата си почтително сведена, преди да измърмори:

— Ваша светлост, каква чест! Не исках да ви безпокоя в толкова ранен час.

— Хънидю — каза херцогинята, — сигурна съм, че си имате предостатъчно работа.

Изидор се обърна към иконома:

— Ако можете да уредите въпроса с каруцата, както говорихме, скоро ще дойда при вас.

Вдовстващата херцогиня се настани на един от диваните, така че Изидор последва примера й.

Свекърва й изобщо не си направи труда да се занимава с встъпления.

— С вас никога не сме можели да се понасяме — каза мрачно тя, — но необходимостта си е необходимост, затова трябва да се сработим въпреки това.

— Много се радвам да ви видя в такова добро здраве, Ваша светлост.

По-възрастната жена подразнено махна с ръка.

— Хората от моето поколение не обичат такива ласкателства. Пет пари не давате за здравето ми, но предполагам, че се интересувате от сина ми също колкото и аз. Прекарахте ли известно време с него? — присви очи тя.

— Да. Снощи двамата вечеряхме с Годфри.

Изражението на херцогинята се смекчи.

— Годфри е добро момче. Виж, първородният ми син… — Тя поклати глава. — Аз не съм от поколението, което говори със заобикалки, затова ще ви кажа направо, че е неуравновесен. Отначало си помислих, че може да успея да го запазя в тайна от вас достатъчно дълго, за да предотвратя евентуално анулиране на брака, но си дадох сметка, че при съпруг и съпруга не могат да минат обяснения за мозъчна треска. Ако съпругът ми беше станал неуравновесен, аз щях да го разбера. Предполагам, че и вие сте го разбрали.

Изидор прочисти гърло.

— Той със сигурност има оригинално мислене.

— Той е луд. С размекнат мозък. Ако останете омъжена за него, ще ви причини много унижения.

Точно това си беше помислила самата Изидор в началото.

— Но все пак — продължи майката на Симиън — той е херцог. Това е факт и никой не може да му отнеме тази титла, все едно дали прилича на обикновен крадец или не. — Тя отправи леден поглед към Изидор. — Мога ли да отбележа, че вие сте доста възрастна и едва ли ще успеете да си намерите друг съпруг? Никога няма да намерите равен на херцог. Все пак сте италианка и тъй нататък — ще извадите късмет, ако си хванете някой барон.

Изидор дори не си направи труда да отговори.

— Той е херцог и това ви прави херцогиня — продължи свекърва й. — Това не е без значение. Ще бъдете една от най-високопоставените дами в цялото кралство. Хората може и да говорят зад гърба ви за навиците и склонностите на съпруга ви, но никога няма да ви го кажат в лицето. А кого го интересува какво говорят зад гърба ви?

Макар и с усилие, Изидор успя да затвори уста.

— Няма нужда да се правите на изненадана! — сопна се херцогинята. — Лично аз не съм губила и минута в мисли за това какво говорят хората зад гърба ми. Ще ви посъветвам и вие да направите същото. Не сте родена за херцогиня, но все пак ви избрахме много внимателно.

— Избрахте ме заради зестрата, която ви предложи баща ми — прекъсна я Изидор, обзета от нарастваща ярост. Как можеше една майка да говори така презрително за сина си? Вярно, Симиън наистина не беше като другите, но…

— Той ни увери, че сте послушно момиче — отсече свекърва й със смразяващ тон.

— Значи е сбъркал — отговори Изидор и оголи зъби в подобие на усмивка.

— Това го разбрах още в мига, в който ви видях — отговори херцогинята. — Бяхте само на дванайсет, но по-безочлива от всяка слугиня. Тогава си помислих, че от годежа нищо няма да излезе, и навярно щеше да стане точно така, ако синът ми не беше отказал да се върне в Англия. Разбира се, страдаше от мозъчна треска.

— Никаква мозъчна треска не е имал! — прекъсна я Изидор.

— Сложете си ръкавиците! — изръмжа херцогинята. — Една херцогиня никога не показва ръцете си голи пред хората. Виждам, че да направя от вас истинска херцогиня ще бъде също толкова трудно, колкото да приведа сина си в приемливо състояние.

— Синът ви е повече от приемлив — отговори Изидор и сложи ръкавиците на масата пред себе си с известна прецизност.

Това беше сигнал за война. Херцогинята, която до този момент приличаше на остарял булдог, ненадейно изпъна гръб и заприлича на дог.

— Предвиждам как името на стария род Козуей ще бъде покрито с кал и мръсотия.

Изидор й се усмихна благо.

— Ще положа всички усилия да извадя мръсотията от тази стая, да не говорим за тази къща, която мирише по-ужасно от всеки коптор.

— Една херцогиня не се принизява да се занимава с такива маловажни въпроси.

— Вашата — и използвам тази дума умишлено, — вашата къща прилича на порутената колиба на някой обеднял селянин. Тази къща мирише на нужник, мебелите се разпадат, а прислужниците не получават заплати. Аз може и да не съм възпитана от херцог, но баща ми щеше да се засрами да се държи с хората, които зависят от него, по начина, по който сте се държали вие с персонала си.

Тя млъкна, но херцогинята все още не изглеждаше готова да изложи своята страна на спора, затова Изидор продължи:

— Баща ми щеше също така да се срамува, ако беше допуснал къщата на предците му да стане толкова занемарена.

— Не е занемарена! — изръмжа херцогинята. — Някои от мебелите може да са се поразклатили и да имат нужда от поправка, но проблемите с…

Изидор обаче едва започваше.

— Прозорците са счупени — каза тя. — Има изкорубени дървени части, които трябва да се сменят. Коминът в западното крило се е срутил, доколкото виждам. Баща ми, Ваша светлост, щеше да нарече това само с една дума: срам!

В помещението се възцари тишина.

Лицето на херцогинята беше почервеняло и тя сякаш се беше издула леко, както правят жабите, преди да заквакат. Изидор посегна и взе ръкавиците си от масата.

— Може би ще се чувствате по-удобно, ако се оттеглите в покоите си — каза тя с равен глас. — До няколко часа всички мебели на долния етаж ще бъдат изнесени и изпратени в Лондон за поправка или за подмяна.

Това най-накрая накара херцогинята да заговори.

— С какво право смеете да вършите подобни неща? — изкрещя тя.

Изидор стана.

— С моето. — Тя си сложи ръкавиците пръст по пръст. — С правото си на херцогиня Козуей.

— Ще разорите имението!

— Глупости! Имението Козуей е едно от най-богатите в Англия, а дори и да не беше, аз наследих цялото състояние на баща си. Аз, Ваша светлост, съм навярно най-богатата жена в цялото кралство, с изключение на Техни кралски височества. Да не говорим, че синът ви донесе от Африка цяло състояние във вид на тигрови рубини. Ако пожелаем да позлатим цялата къща, за да се вижда чак от Лондон, можем да си го позволим.

— Така върви светът! Младите пилеят състоянието, което старите събират с такива усилия, за дрънкулки, за дреболии, за позлатени стени…

— В нашия случай — прекъсна я Изидор с отсечен глас — младите ще харчат по необходимост, за да поправят занемаряването и щетите, нанесени от нехайството.

— Не смейте да ме наричате нехайна! — Херцогинята скочи от мястото си и в салона се разнесе шумно скърцане на корсет. — Аз може и да не съм смятала, че счупеният прозорец е ужасно важен, и със сигурност никога не съм се гордяла да съм една от най-богатите жени в кралството, за разлика от вас, но се грижих за това имение. Обичам го. То е…

Тя се обърна, много прецизно, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— О. проклятие! — измърмори Изидор. Беше я оплескала. — От характера ми е — каза тя на глас, загледана в ръкавиците си.

Вратата отново се отвори и влезе Хънидю, следван от цял куп яки мъже.

— Ваша светлост ще бъде ли така добра да ни помогне да подберем мебелите за каруцата?

 

 

Преди края на сутринта долният етаж беше опразнен. Нямаше я дори масата в трапезарията.

— Издраскана е — обърна се Изидор към Хънидю. — Този черен дъб много ми харесва, но има нужда от поправка. А и, честно казано, бих предпочела маса с по-изящни очертания. Мисля си да поръчам пълен комплект за трапезарията от Жорж Жако. Той изработи прелестен комплект за кралица Мария Антоанета в нейния Малък Грианон.

Хънидю ахна.

— От Франция ли, Ваша светлост?

— Да, разбира се — отговори Изидор и започна да отмята на пръсти нов списък. — Мебелите заминаха за работилницата на господин Седън. Днес следобед ще пратя човек при синьора Анджелико да й възложи да ушие нови завеси и още един при Антоан Жозеф Пеир за счупената скулптура в балната зала. — Тя млъкна, защото Хънидю изглеждаше объркан. — Мосю Пеир изпълни няколко поръчки за моето palazzo^[1] във Венеция и по една случайност сега е в Лондон. Сигурна съм, че ще ни помогне.

— Palazzo ли? — попита Хънидю.

Изидор му се усмихна.

— Ако не беше толкова далеч, щях да докарам мебели оттам. Мосю Пеир украси всичките ми стени във Венеция с прекрасни цветя в стила, който обичам най-много.

— До следващата седмица ли? — попита икономът със слаб глас.

— Дотогава няма да е свършил, разбира се.

Тя се обърна, защото чу, че вратата на кабинета се отваря. Кабинетът беше единственото помещение на първия етаж, от което все още не бяха извадили мебелите. Симиън излезе оттам. Косата му стърчеше във всички посоки, а под очите му тъмнееха сини кръгове.

— Хънидю — каза той, очевидно без дори да я забележи, — чували ли сте за братята Вербек?

Икономът се намръщи.

— Искат голяма сума и макар че не се изразяват ясно, мисля, че говорят за лов. Помислих си, че авторът на писмото може да е германец.

— Сигурно имате предвид Върби, от селото — досети се Хънидю и лицето му се проясни. — Това вече са глупости! За лов, така ли казва? От време на време Върби ходеше с баща ви и му чистеше оръжията — само когато херцогът нямаше кого друг да вземе. Братята Вербек, как ли не!

Симиън се обърна към Изидор и се поклони.

— Извинете, херцогиньо, не ви видях.

Това беше лъжа. Изидор беше усетила мига, в който вратата му се отвори. Усещаше присъствието му дори зад вратата. А в секундата, в която се озоваха в една и съща стая, желанието се изпъна помежду им като невидима нишка.

Тя обаче му се усмихна. Той искаше да съхрани илюзията, че води живот без желание, без страх.

— Добро утро.

Погледът му се плъзна към нея и макар че беше мръсна и уморена, Изидор ненадейно се почувства изтъкана от извивки и женска красота.

— Чух някакво загадъчно трополене — каза той, защото се съвзе пръв. — За бога, Хънидю, какво се е случило тук?

— Нейна светлост изпрати всички мебели в Лондон — отговори Хънидю. Той не беше глупак и сега отстъпваше заднешком към коридора. — Ако ме извините, Ваша светлост, Ваша светлост, трябва да проверя обяда. — Той се закова на място. — Масата!

— Ще обядваме във вдовишката къща — успокои го Изидор. — Нейна светлост несъмнено ще предпочете лек обяд в покоите си, както снощи.

— Какво стана с масата? — полюбопитства Симиън, след като икономът изчезна. — Да не й е паднал някой крак?

— О, не! — отговори Изидор. — Изпратих всичко в Лондон, точно както каза Хънидю. Искате ли да видите?

Двамата влязоха в трапезарията. Без мебели и без плесенясалите пердета помещението изглеждаше широко и ехото отекваше шумно. Хънидю беше изпратил прислужници в мига, в който изнесоха обзавеждането, и сега дори стените блестяха.

— Би трябвало къщата да може да посреща гости най-късно до няколко седмици — каза Изидор, тъй като липсата на каквито и да било мебели сякаш беше накарала Симиън да онемее.

— Махнали сте всички мебели?

В гласа му имаше овладян гняв, от който очите на Изидор се присвиха.

— Не съм ги махнала — отговори тя. — Е, наистина махнах някои. Но всичко, което може да бъде ремонтирано, пътува към Лондон.

Симиън отиде до вратата, която водеше до огромната всекидневна, и се спря. Изидор знаеше точно какво вижда: осеяният с петна под, на който доскоро имаше два изтъркани обюсонски килима и цял куп мебели, повече или по-малко повредени.

— Махнали сте всичките ми мебели — промълви Симиън и прокара ръка през косата си.

Изидор впери поглед в гърба му. Раменете му изглеждаха много напрегнати.

— Предполага се, че тези мебели са и мои — каза му тя.

— Ако останем женени — напомни й той и рязко се извъртя към нея. — Нямате право да махате всяка една мебел в тази къща. Тук живеят хора. Тук живея аз. Можехте поне от учтивост да ме помолите за разрешение.

— За разрешение! — повтори Изидор. — Разрешение за какво? Какво щяхте да ми кажете — че искате да запазите килима, който кучето на баща ви е използвало за нужник, или другия, който беше разцепен в средата?

— Вие подигравате ли се с мен?

Навярно имаше жени, които в този момент щяха да се снишат от страх. Изидор обаче никога не се беше снишавала пред никого, дори пред майката на Симиън, и нямаше намерение тепърва да започва.

— Определено! — отговори тя. — Така ви се пада.

— Вие… — започна свирепо той и млъкна.

— Да?

И после, когато той не отговори:

— Сигурен ли сте, че не искате да облечете в думи ужасното ми престъпление? Престъплението да изпратя мебелите за поправка, така че тази къща да стане поне обитаема, ако не гостоприемна?

— Къде ще вечеря майка ми? — попита той.

Изидор отвори уста… и я затвори.

— Във вдовишката къща?

— Наистина ли си представяте как ние четиримата доволно се приютяваме в онзи ъгъл?

— Хънидю ще намери по-голяма маса — заяви Изидор.

— Бихте ли били така добра в бъдеще да се съветвате с мен, преди да се захванете с начинания като това да опразните цялата къща? — попита той.

Отново се беше овладял. Изидор за малко да въздъхне. Когато беше разярен, у него имаше нещо великолепно.

Не че искаше да го разярява, каза си тя.

— Разбира се — отговори тя. — Веднага. Всеки път. Ще ви задавам толкова много въпроси, че накрая ще се уморите да ме слушате.

Той я стрелна със саркастичен поглед, но поне устата му се отпусна.

— Какво, за бога, може да се е случило с тази стена? — и опита той и се приближи, за да огледа една цепнатина в ламперията.

— Баща ви я е ритнал — отговори тя.

— Баща ми…

— — Очевидно баща ви е ритнал ламперията след игра на карти. Ритнал я е с такава сила, че кракът му се заклещил в стената, преди лакеите да го измъкнат.

Симиън се обърна и прокара ръка през косата си.

— Изидор, да не съм се побъркал? Това нормално поведение ли е за едно английско семейство?

Тези думи я накараха да се усмихне.

— Откъде да знам? Аз съм италианка, нали не сте забравили?

— Цяла сутрин четох едни крайно неприятни писма. Всичките са отпреди шест-седем-осем години и не само че във всички тях става въпрос за пари, но и баща ми ги е отхвърлил до едно.

Той беше красив мъж: строен, едър, с вид на дивак. Дори очите му бяха красиви, макар и изпълнени с разочарование.

Той отново прокара ръка през косата си.

— Наистина ли съм луд, Изидор?

— Не — отговори тя без колебание. — Трябва да ви кажа, че тази сутрин имах спор с майка ви.

— Не се съмнявам, че майка ми е проявила голяма енергия в този спор, и се извинявам. — Той се облегна на стената до нея.

— Изпуснах си нервите — призна Изидор и го погледна в очите. — Тонът ми беше много груб. И казах някои неща, които ми се иска да не бях казвала.

— Такъв е целият ми живот в Англия — измърмори той и погледна към нея.

Коленете на Изидор ненадейно омекнаха. Той щеше да я целуне… щеше… ето че я целуна. Сега устните му й се сториха по-познати. Той облиза нейните и тя едва не се разкикоти, но после обви врата му с ръка и го привлече към себе си.

Всички мисли излетяха от главата й в мига, в който телата им се срещнаха. Той беше целият корави мускули, а тя — податлива мекота. И двамата миришеха на прах. Но под праха и лекия мирис на мастило Изидор усети онази екзотична чистота, която беше самата му същност. Това я накара да се разтрепери. Накара я да обвие ръце на врата му и да не го пуска.