Елоиза Джеймс
Брак по неволя (38)

Глава 37

Странноприемницата „Щурец и песен“ Западно от Лондон

4 март 1784 г.

Джема, херцогиня Боумонт, прие помощ, за да слезе от каретата, но веднага след това установи, че дворът на странноприемницата е потънал в кал. Тя спря на най-долното стъпало и огледа конярите, като се опитваше да прецени колко са силни. За съжаление двамата, застанали на вратата на каретата й, изглеждаха подозрително мършави. Не искаше да я изтърват в калта.

— Ваша светлост — обади се един провлечен глас.

Тя рязко вдигна глава и установи, че вратата на единствената друга карета в двора, току-що се е отворила. Вътре седеше херцог Вилиърс.

— Вилиърс! — провикна се Джема. — Моля ви, кажете ми, че имате як лакей, който да ме занесе в тази странноприемница. Чувствам се ужасно нервна и съм сигурна, че и клетите ми коняри се чувстват така.

Той стъпи право в калта, сякаш тя не съществуваше. Разбира се, беше облечен изискано. Наметалото му беше рубиненочервено, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Гънките лежаха на раменете му с онази безупречна елегантност, която се дължи на най-фината вълна.

Джема не можа да се сдържи и му се усмихна. Вилиърс толкова обичаше драматичното, но сега, когато го беше опознала, й се струваше, че елегантността и тази склонност към драмата бледнеят в сравнение с всичко останало у него. Той се приближи.

— Надявам се, не очаквате да ви постеля наметалото си — каза Вилиърс с обичайния си провлечен глас. — Обличал съм го само веднъж и безкрайно го ценя.

Тя се засмя.

— Очаквам да ми намерите някой плещест лакей, Вилиърс! Трябва да стигна до тази кръчма. От часове съм на път и умирам от глад. Тръгнах от Лондон още вчера — можете ли да повярвате? Едното колело падна и ми се наложи да пренощувам само на един час път от града.

Той протегна ръце.

— Елате тогава.

Джема замръзна.

— Вие все още се възстановявате.

Той я вдигна от стъпалото с такава лекота, сякаш беше петгодишно момиченце.

— Чувствам се по-добре. Разбира се, възможно е да съм се надценил. — Стъпките му се забавиха. — О…

Тя изписка, когато ръцете му неочаквано поддадоха леко и тя пропадна към земята.

— Не!

— О, добре тогава! — измърмори той, в гласа му се долавяше смях.

— Много сте зъл! — обвини го тя.

— Не сте първата, която ми го казва — отвърна той, без да му мигне окото, и я остави зад вратата на странноприемницата.

— Ами… — измърмори Джема и оправи полите си, — благодаря ви, Вилиърс. Разбира се, бих предпочела да стъпя на това ваше наметало, но на харизан кон зъбите не се гледат.

— Много разумно разсъждение. Животът, уви, е пълен с компромиси.

Цялата тази случка караше Джема да се чувства някак странно.

— Ваша светлост, Ваша светлост — дърдореше съдържателят, — боя се, че в момента нямам никакви свободни стаи. Южният комин падна.

Вилиърс обърна студените си очи към съдържателя и миг по-късно се оказа, че в общата стая няма други клиенти и съдържателят лично щял да се заеме да отклонява всеки, който се появи.

— Докато херцогинята не пийне малко чай — уточни благо Вилиърс.

Джема се чувстваше толкова странно объркана, че докато влизаха вътре, започна да бърбори — каза му, че е тръгнала да посети бившата му годеница.

— Бащата на Робърта, маркиз Уортън и Малмсбъри, ще се жени за русалка, с която се е запознал на един панаир.

— С всеки изминал миг все повече се радвам, че развалихме годежа си — отбеляза апатично Вилиърс. — Тази русалка има ли си съответните рибешки accoutrements?

— Естествено — увери го Джема. — Мисля, че си слага опашка и говори в стихотворна форма срещу няколко шилинга.

— Точно за такава тъща жадува човек! Да, наистина се отървах на косъм.

— Бих искала малко чай, ако обичате — обърна се Джема към съдържателя. — И нещо за ядене, ако сте така добър. — Усещаше някаква странна несигурност в стомаха си и при тези обстоятелства винаги беше най-добре да хапне нещо. — Колко странно, че се озовахме в една и съща странноприемница!

— Аз съм на път към херцог Козуей, както ви казах, че ще направя — обясни Вилиърс.

Съдържателят постави пред тях поднос с чай и Джема се зае да го налива. Чувстваше се доста неловко тук с него. Сякаш се бяха уговорили, макар че, разбира се, не бяха. Но Елайджа щеше ли да го повярва?

Джема много се учуди колко силно се надява, че Елайджа няма да приеме срещата й с Вилиърс за уговорка. За affaire.

— Фактът, че и двамата сме призовани да отидем при заблудени хора от нашия ранг може да е досаден — отбеляза Вилиърс, — но в никакъв случай не е изненадващ. Към кого другиго биха могли да се обърнат?

— Към всеки друг — отговори Джема. Много й се искаше да не беше обръщала внимание на писмото на Робърта.

В двора се вдигна голям шум.

— Съдържателят каза, че ще запази тази стая… — започна Джема, но преди да е довършила изречението, вратата се отвори със замах. Джема погледна натам и видя маркиза Дьо Пертуи, облечена с черна пътническа рокля с оплескан с кал подгъв.

— Какво огромно удоволствие! — възкликна маркизата и закрачи напред. — Каретата ми стоя цял час затънала в калта и ми беше ужасно скучно. Каква радост, каква невъобразима радост е да ви намеря тук, моя скъпа херцогиньо!

Джема стисна зъби и направи реверанс, който се движеше на самия ръб на непочтителното.

— Заедно с херцог Вилиърс — продължи въодушевено маркизата. — Какъв невероятен късмет — всички да заседнем тук по едно и също време!

Най-лошото, което можеше да направи Джема, беше да каже истината. Никой нямаше да повярва, че с Вилиърс са се озовали в една и съща странноприемница по чиста случайност. Затова с прецизно изчислена нотка на безразличие тя подметна:

— Не е чак толкова странно. Все пак всички отиваме на едно и също събитие, нали така?

Лицето на маркизата се скова.

— Не — каза тя, но сега усмивката й стана малко ледена.

Джема направи пауза — точно толкова дълга, колкото да покаже, че е малко смутена, задето маркизата не е получила покана.

— Това, разбира се, няма значение — каза тя с точната доза припряност. — Като се замисля, сигурна съм, че церемонията ще бъде много малка. Херцог Козуей каза ли ви го, Вилиърс?

— Толкова малка, че чак незначителна — отговори провлечено Вилиърс. — Много нередно от негова страна.

— За каква церемония говорите? — попита маркизата и прие чаша чай. Радостната възбуда, която я обзе, когато влезе и ги завари заедно, се беше стопила и стомахът на Джема се отпусна. По-добре маркизата да се чувства непопулярна, отколкото да се радва на откритието за предполагаемата affaire на Джема и Вилиърс.

— О, венчавка — въздъхна Вилиърс. — Венчавката на Козуей.

Маркизата сбърчи чело.

— Божичко, нищо не знам за англичаните… Кой е този Козуей?

— Мисля, че граф Козуей е получил херцогска титла от Хенри VIII, нали така? — попита Вилиърс.

Джема никога не обръщаше внимание на такива неща.

— Сегашният Козуей се ожени чрез пълномощник. Току-що се върна след години пътуване в чужбина и иска церемонията да се повтори.

— Божичко, колко интересно! — отбеляза маркизата. — Моят опит гласи, че мъжете са винаги готови да скъсат брачните си връзки, а не да ги подновят.

В очите й имаше нещо безнадеждно.

— А вие при кого сте тръгнали, madame la Marquise? — попита Джема.

Маркизата се заигра с лъжичката за захар и на Джема й се прииска да не беше питала. После французойката сви рамене леко, безпомощно.

— Аз наистина съм такава глупачка, за каквато ме мислят всички — въздъхна тя. — Чух, че моят Анри може да е в Линкълншър, и отивам там да го намеря.

— Маркиз дьо Пертуи? — попита Вилиърс. — В Линкълншър… в пущинаците на британската провинция? Не е възможно.

— Може би не е там — каза маркизата и сложи в чашата си още една лъжичка захар, макар че според Джема чаят вече беше отвратително сладък. — Не мога да стоя в Лондон и да се оставя всички да ме съжаляват.

Гласът й беше спокоен, но очите — съвсем не.

Вилиърс срещна погледа на Джема над подноса за чай и тя видя в очите му същото съжаление, което изпитваше самата тя. В очите на Вилиърс! Възможно ли беше? Херцогът беше прочут с жестокото си безразличие.

Маркизата не спираше да разбърква сгъстения си чай и да се взира в лъжичката си. Тримата седяха, без да казват нищо.

Най-накрая маркизата вдигна глава и погледна към Джема.

— Вие бихте ли го направили пак? — попита тя. — Доколкото си спомням, бракът ви е бил уреден. Ако имахте избор, щяхте ли да се омъжите за своя херцог?

— Да — отговори Джема без колебание.

— Значи сте влюбена глупачка — каза горчиво маркизата. — Каквато бях и аз. Някои хора казват — гласът й се изпълни с ярост, — че е по-добре да си обичал и да си загубил любовта, отколкото изобщо да не си обичал. Но грешат. Трябва да предупредите този Козуей, ако ви е приятел.

— Не мисля, че е влюбен — отвърна спокойно Вилиърс. — Това би трябвало да го предпази от сътресения на чувствата. Бракът е бил уреден, когато той е бил съвсем млад.

— Когато имам деца, ще уредя браковете им от най-ранна възраст — каза маркизата, без да спира да бърка чая. — Ще избера партньорите им въз основа на това колко са етични.

— Толкова ли сте сигурен, че Козуей не е влюбен, Вилиърс? — попита Джема. — Получих писмо от бъдещата му съпруга и ако чете между редовете, човек би си помислил обратното.

— Коя е тази съпруга? — попита маркизата. — Някога пътувала ли е до Франция?

— Няколко години живя в Париж. Лейди Дел’Фино.

А, да. — Лъжичката започна да се движи по-бързо. — Анри изпитваше удоволствие от компанията й.

— Като всички мъже — каза Джема. — Но Изидор търпеливо чакаше нейният херцог да се завърне от пътуванията си по други континенти.

— Никога не съм чула нищо, което да намеква за противното — поомекна маркизата.

— Козуей не е влюбен — заяви Вилиърс. — Всъщност смятам, че е под въпрос дали изобщо ще продължи с плановете си за венчавката.

Маркизата остави лъжичката си и тъгата в погледа й веднага се стопи.

— Бракът, разбира се, не е консумиран.

— О! — прошепна бездиханно маркизата.

— Макар че го казвам най-поверително.

— Разбира се!

Вилиърс се наведе към маркизата.

— Говоря сериозно, Луиз.

Джема примигна, изненадана, но Луиз — маркизата — просто го потупа по ръката с лъжичката си.

— Умолявам те да ми разкажеш всички подробности, Вилиърс! Имам отчаяна нужда от нещо друго интересно, за което да мисля.

— Забелязах — отговори Вилиърс и се облегна назад. — Трябва да се поупражняваш да не мислиш за съпруга си, моя мила маркизо.

„Моя мила маркизо“? „Луиз“? Джема не можеше да си спомни и повей от слух за маркизата и херцог Вилиърс.

Маркизата се разкикоти.

— Знаеш ли какво си помислих, когато влязох в тази стая?

— Много ми се иска херцогинята да ми позволи някое неблагоразумие, но уви! — отговори Вилиърс с комична физиономия. Но в гласа му имаше нещо сериозно и очите на маркизата се присвиха. — Скъпата маркиза Дьо Пертуи е втора братовчедка на баба ми — поясни Вилиърс, обръщайки се към Джема. — Като деца често ни събираха.

— Не точно като деца — сви рамене маркизата. — По-скоро пеленачета. След като навърших определена възраст, майка ми вече не ме пусна да припаря до него.

Тя се усмихна и Джема осъзна, че навярно е хубава, когато е щастлива.

— Долни слухове — отговори невъзмутимо Вилиърс. — Мога ли да ви помоля да ми налеете още една чаша чай, херцогиньо?

— Слухове, значи! — засмя се тихичко маркизата. — Тъй като сме си много близки, мили мои… Говори се, че си създал копеле още когато си бил на крехката възраст от осемнайсет, Вилиърс.

— Не е възможно да са минали толкова много години, та да си забравил съвсем?

— Жалки слухове — отсече Вилиърс.

— На колко години сте били, когато се е родило това дете? — попита любопитно Джема. Начинът, по който мъжете сееха незаконни деца из цялата провинция, запленяваше интереса й.

— На двайсет и две. Там някъде. Темата е много неприятна и ми напомня за много от младежките ми глупости — каза Вилиърс. — Моля ви, нека говорим за нещо друго.

— Да — съгласи се маркизата. — Можеш да ми кажеш защо херцог Козуей иска да разтрогне брака си. Все пак лейди Дел’Фино е прелестна. Не мога да си представя, че има мъж, който не иска да се ожени за нея.

— Не съм сигурна, че и Изидор иска да се омъжи за него — каза Джема, защото се почувства длъжна да защити своята страна от главоблъсканицата. — Той е придобил някои отвратителни навици, докато е живял в чужбина.

Маркизата сбърчи нос.

— Да не е загубил желание да се къпе?

— Не, но тича из провинцията по къси панталони — отговори Джема — и без чорапи.

— Има ли някаква причина да се излага на показ по този начин? — попита маркизата.

— Мисля, че според него това е здравословна разходка — обясни Джема.

— Нямам търпение да видя тази гледка — обади се Вилиърс.

— Във всеки случай Козуей е глупак. Разбира се, че трябва да консумира брака си! — заяви Джема. Чаят й беше изстинал и тя остави недокоснатата си чаша на масата.

— Не съм съгласен — отговори Вилиърс. — Ако не изпитва никакво влечение към дамата — а той ми намекна, че наистина не изпитва, — тогава и за двамата ще бъде по-добре да се възползват от възможността да разтрогнат брака си.

Маркизата отвори уста да каже нещо, но премисли.

— Той няма право да говори за любов и тем подобни глупости! — отсече Джема по-разпалено, отколкото възнамеряваше. — Още преди години се съгласи да се ожени за нея. Тя го чакаше и през цялото това време беше така добра да не предизвиква никакъв скандал. Сега той няма никакво право да се опитва да се измъкне от споразумението. Никакво!

— Това наистина не би било почтено — съгласи се Вилиърс. — Но честта невинаги е най-добрият критерий, когато става въпрос за щастието в човешкия живот.

— Ако той не постъпва почтено със съпругата си — намеси се маркизата, — бракът им няма да бъде щастлив.

— Може би поначало не би трябвало да очакваме бракът да е щастлив — каза Джема. — Кога всички станахме така глупаво емоционални, такива деца в мисленето си? Козуей е длъжен да се ожени за Изидор и да изпълни обещанията, които й даде.

— Лейди Дел’Фино няма да остане без съпруг — напомни й Вилиърс. — Тя е и красива, и богата. Няма да остане в канавката край пътя.

— Не е там работата! — каза остро Джема. — Тя ще бъде ли херцогиня? Ще си върне ли годините, през които го чакаше да се прибере от експедициите си?

— Напълно съм съгласна — подкрепи я маркизата. — Уреденият брак, в който нито един от съпрузите не изпитва смущаващо силни чувства, е най-хубавото нещо на света. Козуей никога няма да се пита с притеснение къде е тя. Или обратното.

— Но ти беше влюбена в Анри, Луиз — напомни й Вилиърс, преминавайки в атака. — Спомням си сватбата ти и каква запленена — и пленителна — булка беше. Нима ще кажеш на Козуей, че той няма право да изпита такава радост?

Погледите на Джема и Луиз се срещнаха над масата в абсолютно съгласие. Вилиърс никога не се беше женил и нямаше представа за какво говори.

— Трябва да почакаме Вилиърс да се ожени — обърна се Джема към маркизата, без да обръща внимание на наивния му въпрос.

— Точно така — съгласи се маркизата и усмивката й стана по-широка. — Това ще бъде идеалното отмъщение! Може на сватбата на Козуей да срещне някоя жена, ако все пак има сватба. Моят братовчед ще се влюби, и то отчаяно.

— Тогава, уви, тя ще трябва да ме чака — обади се Вилиърс.

Джема вдигна вежда.

— Току-що си спомних, че имам ангажимент в Лондон.

— Колко интересно, Вилиърс! — измърмори Джема. — Точно сега ли трябваше да се сетите за този ангажимент?

— Страхува се — каза маркизата, разбърквайки чая си. — Страхува се, че по време на това трогателно повтаряне на клетвите ще се разчувства и самият той ще се ожени.

— Смятам, че това не е достатъчно, за да се уплаши херцогът — прецени Джема. — Кажете ни, Вилиърс, за какъв безкрайно важен ангажимент бяхте забравили до този момент?

Лиополд Дотри, херцог Вилиърс, първи би потвърдил, че обикновените заплахи не могат да го уплашат. Но току-що беше установил, че страхът е част от човешкото състояние, и това го обезпокои.

Ако Джема беше на път да посети снаха си, довечера Елайджа щеше да остане сам. А на Вилиърс това му се стори непоносимо. Глупава емоционалност, да, но не можеше да прогони това чувство. Елайджа нямаше да умре сам, не и ако най-старият му приятел можеше да го предотврати.

— Нищо безкрайно важно — каза той и внимателно остави лъжичката си точно до чашата. — Просто една партия шах, която бях обещал на съпруга ви, скъпа моя.

— На Елайджа?

— Точно така.

— Значи ще се върнете в Лондон и ще пренебрегнете писмото на херцог Козуей от страх да не пропуснете партия шах със съпруга ми?

— О, но аз познавам Боумонт почти откакто се помня, а Козуей — само от десетина години. Не знаех, че и вие сте заминали и Боумонт е сам. Редно е да спазвам ангажиментите си.

— Защо? Защото бяхте отчуждени толкова време? — попита Джема и се обърна към маркизата: — Това не е голяма тайна: като момчета съпругът ми и Вилиърс са били приятели, а после са се скарали заради някаква глупост, когато са били юноши.

— Заради едно куче — поясни Вилиърс.

— Точно така! Глупостта на мъжете не спира да ме изумява! — съгласи се Джема. — Във всеки случай двамата се сдобриха съвсем наскоро.

— Разбира се — изрече провлечено Вилиърс, — аз за нищо на света не бих желал да го обидя. Съпругът ви е толкова докачлив!

— Елайджа? Глупости! Не вярвам на тези измишльотини, Вилиърс, нито за секунда! Със сигурност има още нещо…

— Вилиърс си спомни за забравения си ангажимент, след като попитах за децата му — вдигна вежда маркизата.

— Нищо тук не ме кара да се върна в Лондон — каза Вилиърс. — Макар че.

— Знаех си! — възкликна Джема. — Признавайте! Какво е станало с тези ваши клети извънбрачни деца, Вилиърс?

— Обещах на една млада жена, която се грижеше за мен, докато бях болен, че ще започна да се държа по-бащински и отсега нататък няма само да плащам за издръжката им — отговори Вилиърс, отклонявайки вниманието на Джема с тази история.

— Мили Боже! — измърмори маркизата. — Сигурно е била пуританка. Какво е очаквала от теб? Да ги отгледаш сам?

— Мисля — отвърна Вилиърс, като отпи последна глътка от чая си, — че имаше точно това предвид.

— Много неприлична представа! — отсече категорично маркизата. — Ако доведеш копелетата си под своя покрив, Вилиърс, ще ти бъде много трудно да се свържеш с някоя почтена жена.

Той я погледна и в очите му просветна лека усмивка.

— Наистина ли мислиш така?

— Вие го предизвиквате! — позасмя се Джема. — Давайте, Вилиърс! Основете свое лично сиропиталище и след това обявете, че искате да си намерите съпруга.

— Понякога хората с най-благородно потекло са най-вулгарните — каза маркизата с тон, който подсказваше, че мисли за съпруга си.

— Според мен вулгарността ми вече е доказана от самото съществуване на децата — изказа предположение Вилиърс. — Но сериозно обмислям този въпрос. Изключителната грижа за чуждото мнение не е жизненоважна част от самооценката ми.

— Разбира се, за децата трябва да се полагат добри грижи — каза маркизата. — Ако не се полагат, това би било морално укоримо. Но не виждам защо да си задължен да вземеш в къщата си децата от най-обикновени извънбрачни връзки.

Вилиърс просто се усмихна.

— Трябва да тръгвам — каза маркизата и се изправи. — Надявам се да пътувам поне четири часа, преди да се стъмни.

Тримата се разделиха на вратата. Съдържателят умно беше поставил дървени трупчета като пътека към трите карети.

— Вече е късно за ботушите ми — каза Вилиърс. Изчака, докато видя, че маркизата се качва в каретата си, и се наведе към Джема. — Има и други причини да съжалявам за тази дървена пътека.

Дъхът му раздвижи косата край ухото й и той видя, че тя леко поруменява.

— Довиждане — каза тя и се обърна. — Поздравете Елайджа от мен.

— Добре — обеща Вилиърс. — Непременно.

Докато тя вървеше към каретата си, той нито за миг не отклони поглед от нея, но тя не погледна назад.