Елоиза Джеймс
Брак по неволя (7)

Глава 6

Ревълс Хаус

24 февруари 1784 г.

На следващата сутрин времето се промени и миризмата в къщата стана по-силна и се превърна във воня — онази воня, която се пресягаше, сграбчваше човек за гърлото и го оставяше без дъх. Симиън я беше усещал и преди — беше усещал и по-лоши миризми. Но не очакваше да се сблъска с нея в собствената си къща.

Наведе глава и впери поглед в купчина лайна — в буквалния смисъл. Прокара ръка през косата си и се обърна към Годфри:

— Какво е това, по дяволите?

— Тоалетната.

— Виждам. — Щеше му се да придаде на тона си унищожителен сарказъм, но беше прекалено уморен.

Годфри се наведе и с изключителна смелост надникна в дупката.

— Миризмата е ужасна. Мразя тоалетните. Нужникът зад градината с подправки е много по-добре.

— Искаш да кажеш, че всички тоалетни са така?

— Да. Когато е влажно, винаги става по-зле, а днес вали. Трябва да видиш как мирише къщата след десет дни дъжд.

— Защото не работят — отговори Симиън с равен глас. — През тоалетните трябва да тече вода. Трябва да се почистят.

Тази мисъл очевидно никога не беше хрумвала на Годфри.

— Мисля, че Хънидю няма да иска да прати там долу някой от лакеите — каза той. — Защото може и никога да не излезе. Знаеш ли колко им плащаме?

Симиън въздъхна. Знаеше точно колко трябва да получава един лакей за едногодишен труд, знаеше и че имението Козуей плаща приблизително половината от тази сума.

— Лакеите не се занимават с такава работа. Мисля, че го правят железарите.

— Железари ли? — попита озадачено Годфри. Очевидно имаше причина за изненадата си — изглежда никой железар не беше пипвал тези тръби от години.

— Трябва ни помощ.

Налагаше се да отложи венчавката за пролетта. Симиън отново прокара ръка през косата си. Един Бог знаеше как ще изтълкува Изидор тази новина. Не можеше да й каже, че майка му е станала такава скъперница, че тоалетните не са почиствани от времето на добрата кралица Бес.

— Мислиш ли — попита колебливо Годфри, — че бихме могли да инсталираме истинска тоалетна? Помниш ли семейство Огълторп, от съседното графство? Рупърт ми показа новата им тоалетна. Цялата е от мрамор. Искам да кажа, че ние не можем да си позволим нещо подобно, но може би течаща вода?

Симиън се дръпна от нужника.

— Годфри, можем да облицоваме цялата къща в мрамор, стига да искаш.

Годфри беше в онази възраст, в която краката му бяха дълги почти колкото останалата част от тялото му. Той заприпка до Симиън.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаме голямо, процъфтяващо имение — отговори Симиън и погледна към братчето си.

Очите на Годфри се бяха окръглили, а устата му се беше отворила.

— Майка казва, че никога не бива да говорим за неща като имуществено състояние.

— Защо?

— Не е редно.

— Това, което не е редно, е къщата да вони като кочина през лятото — отсече Симиън със смразяващ глас. Не можеше да критикува майка си нито пред нея самата, нито пред детето й. Но можеше да изложи фактите. — Това имение е извънредно доходоносно. Моите странствания ни донесоха второ състояние. Можем да инсталираме тръби с течаща вода във всяка стая, макар че не разбирам за какво са ни.

Годфри се спъна и почти падна.

Симиън закова на място.

— Защо не си в „Итън“? — попита той и умът му най-накрая направи някаква връзка.

— Не можем да си го позволим — отговори Годфри. — Откакто майка уволни учителя ми, се обучавам сам.

— Ох… мамка му!

Оставяйки Годфри удивен от мисълта, че през есента постъпва в „Итън“, Симиън се върна в кабинета и седна. Пред него беше разгънато писмо от някой си господин Пег, който искаше да му се плати за работата, извършена между 1775 и 1780. Господин Пег беше подковавал конете на херцога и беше поддържал каретите му в добро състояние. И макар че семейство Пег отдавна служеше на херцозите Козуей, той се боеше, че отсега нататък няма да може да…

Симиън взе писмото, качи се по стълбите и влезе в салона на майка си. Премина през целия сложен, безсмислен ритуал, който предшестваше един най-обикновен разговор с нея: поклоните, целувките, поканата да седне и така нататък.

— Ваша светлост — започна той.

Но майка му вдигна ръка.

— Темата на разговора винаги се повдига от дамата, Козуей.

Той стисна зъби.

— Искам да обещаеш, че ще се държиш колкото се може по-добре, за да не уплашиш жена си със странностите си, защото може да избяга.

— Ще се постарая — отговори вдървено Симиън. — Мисля утре да замина за Лондон и да я помоля за прошка; боя се, че ще трябва да отложим сватбената церемония.

— Аз ще й напиша писмо и ще й го пратя по теб — оповести майка му. — Ще й съобщя, че си претърпял мозъчна треска. А ти ще ми направиш голямата услуга да го потвърдиш.

Симиън примигна.

— Мозъчна треска ли?

— Разбира се. Всички знаят, че мозъчната треска е много разпространена в онези диви краища. Това ще обясни всичко. — Тя се приведе напред. — Съпругата ти е много мила жена. Вярно, че и на двете ни беше донякъде трудно да живеем под един покрив — тя беше упорито и понякога непочтително момиче със странния навик постоянно да си припява. Присъствието й ме обременяваше. Но съм сигурна, че сега, когато е вече зряла, ще бъде различно.

— Мозъчна треска? — повтори Симиън.

— За да обясним поведението ти — каза тя и услужливо добави: — Това какъв си. — И махна с ръка.

— Това какъв съм?

— Погледни се, Козуей! Не приличаш на херцог. Приличаш на някакъв незначителен счетоводител. Нямаш спокойната осанка на истински аристократ. Имаш тъмни сенки под очите и мастило на ръкавела. Не носиш нито перука, нито пудра, облечен си неприлично и макар че успях да те накарам да се съобразяваш и да демонстрираш подходящи маниери, когато се обръщаш към мен, не съм така глупава да мисля, че ще можеш да се държиш като добре дресирано куче пред хората. Накратко, трябва да измисля история за пред обществото. — Тя отново се наведе напред и банелите на корсета й шумно изпукаха. — Сигурен ли си, че не си имал мозъчна треска, Козуей?

Симиън изпита горещо желание в този миг на неговото място да беше Валамксепа. С интерес би видял дали гуруто ще успее да запази спокойствие. Все пак, като се замислеше за това, Валамксепа седеше в палатката си и говореше за учението си. Хубава чиста палатка, в която не се виждаше никаква херцогиня. При тези условия беше лесно да прогони гнева.

— Не, майко — процеди той през стиснати зъби, — извадих късмет и се разминах с мозъчните трески. Аз просто съм си такъв.

— Така си и мислех. — Зловеща пауза. — Мозъчната треска ще обясни всичко.

— Нямаше никаква мозъчна треска.

— Сега има! — Тя посочи към един куп запечатани писма. — Съобщих на всички, че здравето ти е много деликатно. Бих желала да изпратиш тези писма възможно най-скоро. Моите познати ще се държат любезно, Козуей. Благородниците са любезни един към друг.

— Майко, можеш ли да обясниш защо сметката на господин Пег за подковаването на конете и поддържането на каретите така и не е платена?

— Пег ли? Пег? Кой е този?

— Семейство Пег работят като ковачи за херцозите Козуей от поколения насам, или поне той така твърди.

— Или поне той така твърди! — възкликна тя и се нахвърли върху слабостта на този довод като котка върху мишка. — Точно там е проблемът! Тези хора са готови да наговорят какво ли не. Не плащай тази сметка! Накарай го да ти покаже работата си, преди да му дадеш дори половин пени.

— Работата е била извършена преди четири години.

— Е, работата на един ковач би трябвало да издържи поне четири кратки години. Ако не е издържала, няма нужда да му плащаш — очевидно не е работил качествено.

— Ако ме извиниш, майко, трябва да се върна в кабинета.

— Още не мога да те извиня — отговори тя. — Хънидю ми каза, че имаш някакви претенции към тоалетните.

— Да. Те вонят.

Тя настръхна, но сега беше негов ред да вдигне ръка.

— Наистина вонят, майко. И причината да вонят, е, че баща ми е инсталирал тоалетни в цялата къща, а после е решил да не ги почиства. Тръбите сигурно са се пръснали още преди години. През отводнителната инсталация вече не тече вода. Трябва да я почистят.

Лицето на майка му беше сковано от гняв.

— Херцогът направи всичко, каквото трябваше!

— Трябвало е да нарежда да почистват тръбите веднъж годишно. Хънидю ми казва, че го е сметнал за излишен разход. Представа нямам защо. Но това е довело до появата на вонята, която се е просмукала в цялата къща. За бога, в херцогския дом мирише по-ужасно, отколкото в някой бомбайски бордей!

— Нямаш право да ми говориш по този начин и да ми вадиш душата! Херцогът инсталира тоалетните най-добросъвестно. Тръбите бяха от такъв долнокачествен материал, че се разпаднаха на парчета.

— Защо баща ми не е наредил да ги поправят?

— Той, естествено, поиска да ги поправят!

— Предполагам, че не е платил за първоначалния труд — досети се Симиън.

— Сумата, която плати, беше повече от разумна, като се има предвид каква калпава работа получи насреща. Това се потвърди от факта, че инсталацията отказа почти веднага. Беше прав, като реши да не плаща на тези крадливи разбойници!

— Наистина ли? — попита Симиън и стана, пренебрегвайки етикета. — Иска ми се да можех да повярвам, че това е истината. Приеми извиненията ми.

Той се поклони и излезе, като затвори тихо вратата зад гърба си.