Елоиза Джеймс
Брак по неволя (33)

Глава 32

Вдовишката къща

3 март 1784 г.

Каретата на вдовстващата херцогиня се отдалечи, а Изидор се върна във вдовишката къща. В главата й имаше място само за една мисъл: каква глупачка е! Симиън може и да не я обичаше, но той беше съпругът й. И не можеше да го остави сам в онази зловонна празна къща. Той можеше да се научи да я обича. Тя си помисли за начина, по който се завъртя и нанесе удар, и разбра какво означава чувството, което се надигна в гърдите й. Беше започнала безнадеждно да се влюбва в него по същите причини, които караха майка му да го презира: заради силата му, заради това, че е единствен по рода си, заради това, че беше Симиън.

Тя влезе в кабинета му и той стана от бюрото си.

— Влязохте в Ревълс Хаус без мое разрешение — каза той вместо поздрав. — Помолих ви да ме почакате, защото знаех, че тези мъже са опасни.

— Мислех, че искате да дойдете с мен, за да помолите и вие майка си да напусне къщата.

— А вие решихте, че моето участие по-скоро ще ви попречи — каза той със стиснати зъби и сковани рамене.

— Да.

— Аз ви дадох заповед.

— Аз не признавам заповеди от никого — отсече тя така, че той да разбере какво точно има предвид.

— Не исках да ви плаша, като спомена за Стражата на мъртъвците.

— Аз не се плаша лесно. — Но Изидор нямаше желание да спорят, затова каза: — Симиън, просто искам да кажа, че бяхте великолепен!

— Много сте любезна.

— Мисля, че майка ви беше стъписана от шока, от ужаса на всичко, което се случи — продължи Изидор, макар че нищо в изражението му не я насърчаваше.

— Беше ужасена от факта, че демонстрирах умения, чужди за един англичанин — каза той, но гласът му прозвуча сухо, а не изпълнен с болка.

— Начинът, по който се завъртяхте и нанесохте удар, ми се стори удивителен.

Той я погледна в очите и тя разбра какво е изписано в тях, дори и никой друг да не можеше.

— Тя никога няма да ме хареса.

— Само тя губи от това — заяви категорично Изидор. — Както Хънидю може би ви е съобщил, тя замина при сестра си, за да заживее там. Мисля, че ще бъде много по-щастлива, ако само се отбива от време на време.

— Хънидю не мисли, че изобщо ще се върне някога. Поискала е да й изпратят всичките й вещи, включително мебелите от спалнята й.

— Тогава с удоволствие ще й ги изпратим — каза Изидор. — Това ще ни спести необходимостта да ги пратим в Лондон, макар че, разбира се, има опасност да се разпаднат по време на пътуването. Ако влезете в къщата на леля ми, сигурно ще решите, че сте се върнали двеста години назад.

— В такъв случай мястото на мебелите на майка ви е точно там — каза Изидор и пристъпи към него. Да, тя заслужаваше любов и ухажване. Но понякога жената трябва да се задоволи с това, което може да получи, особено ако го види под формата на мускулест, красив и безкрайно желан мъж.

— Това несъмнено е така.

Изидор дълбоко си пое дъх и си спомни всевъзможните уроци на Джема за мъжете. После посегна надолу и свали едната си пантофка. Симиън проследи с поглед как я пуска на пода. Тя свали и другата и я сложи точно до първата.

— Изидор? — попита той. Разбира се, в гласа му се долавяше онова леко любопитство, с което човек пита местния свещеник дали ще остане за вечеря.

Тя не отговори. Вдигна полите си и откачи единия чорап от жартиера. Той се понесе към земята и се свлече на купчинка около глезена й. Тя извади единия пръст на крака си и чорапът се изтърколи по своя воля. Стори й се, че сега погледът на Симиън не е толкова спокоен, затова се постара да свали втория чорап много зрелищно.

— Изидор — повтори Симиън. — Какво правите?

— Събличам се.

— Хънидю вероятно ще влезе всеки момент.

Изидор вдигна полите си и развърза малките шнурове, които държаха обръчите около кръста й. Те се свлякоха безшумно на пода и тя ги прекрачи.

— По-добре го отпратете — каза тя. — Не бих искала да се окажете притеснен от съпругата си.

— Вие не искате да сте ми съпруга — каза той, но в гласа му се долавяше дрезгава нотка.

— Не, не искам — отвърна сговорчиво тя. Сега се бореше с фустата си. — Заслужавам мъж, който е по-добър от нас.

— Съгласен съм.

— Заслужавам да ме ухажват. — Фустата падна, тя я изрита и се освободи от нея. — С цветя, скъпоценни камъни и стихове, написани специално за мен. Заслужавам да ме обожават. Някой мъж да коленичи в краката ми.

Тя погледна многозначително към Симиън, но той с нищо не показваше, че се кани да се унижи, затова тя се зае да развързва корсажа си.

— Заслужавам — завърши тя — някой да ме обича.

— Да — съгласи се той, но не помръдна.

Струваше й се, че по гърба й се стича ледена вода. Той не се просна задъхан в краката й, както обеща Джема. Може би смяташе, че бедрата й са прекалено закръглени. Но мъжете обичаха закръглени бедра, нали?

Той просто стоеше, без да казва нищо, докато тя не приключи с развързването на корсажа. Можеше да се измъкне стъпка по стъпка заднешком в спалнята, без да казва нищо, да се престори, че нищо не се е случило. А можеше и да пусне роклята си да падне на пода. Отново погледна към Симиън. Той изглеждаше като изваян от дърво.

Червенината се плисна в лицето й като порой. Корсажът й беше напълно отворен, макар че, разбира се, ризата покриваше гърдите й. Единствената дребна милост.

Само след секунда вече се беше втурнала в спалнята и беше затръшнала вратата. Спъна се на прага и тупна на колене със силен звук. В гърлото й се надигаше ридание, но тя го потисна. Щеше да се престори, че нищо не се е случило. Нищичко. Просто по една случайност се беше съблякла пред него и ако той чуеше дори и помен от ридание, щеше да започне да я съжалява и…

Макар че Изидор не чу шум от стъпки, гласът му дойде от съвсем близо, от другата страна на вратата:

— Изидор?

— Не — каза тя, благодарна, че гласът й не потрепери. Остана коленичила на коравото дърво с треперещи ръце, стиснала двете половини на корсажа си.

— Не ли?

Тя прочисти гърлото си.

— В момента не съм на разположение.

— Защо не сте на разположение?

През тялото й премина вълна от ярост, която я накара да скочи на крака.

— Защо ли? Вие за какво си помислихте, че съм на разположение?

Настъпи тишина. Той беше джентълмен. И не беше виновен, че тя се вслуша в съветите на Джема и реши, че всички мъже са роби на слабините си. Очевидно беше извадила ужасно лошия късмет да се омъжи за единствения мъж, който напълно контролира тялото си. Прелестно!

Макар че, разбира се, по всяка вероятност мъжете контролираха тялото си най-добре тогава, когато не изпитваха истинско желание. Една сълза се отрони от очите й и падна върху стиснатите й юмруци.

— Изидор, влизам.

— Предпочитам да не влизате! — тросна се тя. — Всичко това беше само едно голямо недоразумение. Моля ви, не може ли да забравим, че изобщо се е случило?

— Не.

Тя преглътна мъчително.

— Просто си вървете, моля ви.

Разнесе се приглушен удар. Но не беше по вратата. Той по всяка вероятност си тръгваше. Изидор седна на леглото с гръб към вратата. Той можеше да върви по дяволите! Изобщо не я интересуваше! Цял куп мъже в Лондон щяха да изпаднат във възторг, ако тя свалеше само ръкавицата си, камо ли фустата!

— Изидор, ще отворите ли вратата?

— За бога! — кресна тя в отговор и напълно си изпусна нервите. — Няма ли да ме оставите на мира? Не ме ли засрамихте достатъчно?

— Докога мислите да си отмъщавате?

Какъв глупав въпрос!

— В пълна безопасност сте. А сега няма ли просто да си тръгнете? Моля ви!

— Не мога. Съблякох се.

— Вие…

— Чисто гол съм. Вярно, днес не е много студено, но Хънидю най-вероятно ще влезе всеки момент.

Ръцете на Изидор паднаха от устата й. Типично в негов стил, гласът му звучеше изключително практично.

— Мисля, че чувам гласове от градинската пътека — добави той.

— Не, не чувате — отсече Изидор, но гласът й беше съвсем немощен. Беше я обзело огромно любопитство. — Вие наистина ли сте гол? Чисто гол?

— Никога досега не съм стоял гол във всекидневна — отговори той.

— Ами, порадвайте се на преживяването — промълви тя със слаб глас.

За миг настъпи тишина, докато Изидор размишляваше над факта, че Симиън стои там навън без дрехи. Беше се съблякъл.

— Изидор — каза тихо той, — Хънидю върви към вдовишката къща. Виждам го през прозореца.

Тя отвори със замах вратата, сграбчи го за ръката и го дръпна вътре.

— Ето го.

Следобедното слънце падаше косо по широките дъски, потъмнели с годините. Отначало Изидор видя само краката му. Изглеждаха също толкова големи и мъжки, колкото и след ваната. Той пусна на пода дрехите, които държеше.

Пръстите на краката на Изидор се извиха надолу. Разбира се, трябваше да го погледне в очите. Да погледне по-високо от коленете му. Но…

Взираше се в бедрата му, когато тези бедра ненадейно се преместиха към нея.

— Предлагам — проговори един глас някъде над ухото й, доста напрегнат глас — да се оттеглим в леглото ви.

В гласа му нямаше и помен от самообладание. Беше плътен като кадифе. Очите му бяха полузатворени, но не и сънени. Сякаш някакъв звяр, притаен в него, беше оживял.

— Не исках да ви засрамвам — каза той.

Тя се усмихна, макар и малко напрегнато.

— Аз не мисля много бързо — каза той. — Изидор, чуйте ме.

Тя вдигна поглед. Наистина, цялото това преживяване беше омагьосващо.

— Когато нещата се случват бързо, както когато вие се съблякохте, не мога да се сетя какво да кажа. Не че не съм.

— Няма нищо — каза тя.

— Желая ви. Отчаяно.

— О! — Сега наистина я смущаваше.

— Не умея да се изразявам.

Раздвижи се така ненадейно, че тя дори не разбра какво се случва, преди да усети под гърба си покривката на леглото. Той остана наведен над нея и внимателно раздели двете половини на корсажа й.

През ума й премина мисълта, че сега трябва да изпищи от страх. Вместо това обаче изпъна гръб, за да го улесни да й свали ръкавите. Мускулите на рамото му се набраха, докато той внимателно развързваше ризата й и я издърпваше през главата й.

— Какво трябва да направим сега? — попита тя.

Той сякаш знаеше: наведе дългото си тяло над нейното и се подпря на лакти.

Изидор ахна.

— Няма ли да…

Той обаче я целуваше — пламенни целувки, от които коленете й омекваха. Тя го прегърна през врата и го притегли надолу.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му, към хълбоците, извиха се около топлите му мускули, промъкнаха се между краката му.

— Ти… — промълви той с глас, който звучеше така, сякаш изпитваше болка. Гърбът му се изви нагоре. — О, Боже, Изидор, толкова е хубаво!

Тя избухна в смях и устата му отчаяно се сведе над устните й. А после слабините му се притиснаха към нейните. Усещането беше много странно. „Все едно се отваря врата“ — помисли си Изидор. Отначало беше само тя, а после изведнъж стана така, че има достатъчно място и за него.

Той издаде някакъв хриплив, гърлен звук и с нов тласък влезе още по-навътре. Изидор зачака болката, която трябваше да изпита, но не се случи нищо.

Е, това беше хубаво.

Той се отдръпна назад и пак се устреми напред.

Беше хубаво. Наистина. Е, може би не чак толкова. Изидор усети леко дърпане, което не й хареса особено много. Опита се да прогони тази предателска мисъл от главата си. Симиън трябваше да направи каквото трябва, а тя можеше да прави каквото пожелае. А тя желаеше да го докосне.

Погали го по гърба. Никога не беше изпитвала подобно усещане. Под пръстите й имаше само играещи мускули, ръбове и извивки, които се движеха, докато той.

Той продължаваше с това, с тези тласъци.

Истината беше, че не й харесваше особено.

На него обаче му харесваше. Точно това беше най-прекрасното: сега у Симиън нямаше и капка спокойствие, нито следа от онзи винаги овладян мъж. Лицето му беше грейнало от удоволствие. Тя прокара ръце по скулите му и поредният тласък я разлюля с такава сила, че тя действително ахна и сви колене.

Което по някаква причина я накара да се почувства по-добре.

Той отново издаде някакъв гърлен звук, сякаш умираше, и това я накара да се усмихне.

— Изидор — каза той. — Ти… ти…?

— Да? — попита услужливо тя.

— Повече не мога да се владея. — Гласът му звучеше изтерзано.

Нищо чудно, че жените обичаха заниманията в спалнята.

— Точно така трябва да бъде — изгука тя. Той посрещаше всяко нейно движение със задъхване, затова тя отново изви гръб. Така се чувстваше по-добре. Ако се движеше, той губеше самоконтрол. „А аз точно това искам“ — помисли си Изидор.

Той се отдръпна назад и стисна хълбоците й с такава сила, че навярно й остави синини, дръпна я нагоре и я привлече към себе си. Да, наистина беше загубил и последната си капка самообладание.

Главата на Симиън бучеше, а тялото му ликуваше в ритъм, който му се струваше, че познава от години. Сякаш участваше във великолепно надбягване. Чиста физическа радост. Тялото на Изидор беше топло, меко, влажно.

Не можеше да чака още дълго. И все пак се чувстваше така, сякаш виждаше линията на финала, но не искаше да стигне до нея. Не искаше да стигне до върха.

Не искаше.

Удоволствието бучеше в краката му. Сега Изидор отвръщаше на движенията му, повдигаше хълбоци по начин, от който му се искаше да я ухапе по ключицата като подивял звяр.

Когато си позволи да загуби самоконтрол и да се отдаде на дивото и яростното у себе си, вече не виждаше почти нищо. Устреми се напред и някъде отдалеч чу как рамката на леглото се блъска в стената, някъде отдалеч чу тихия смях на Изидор, някъде отдалеч.

Не беше на себе си. Ароматът на Изидор и дребното й чувствено тяло, смехът й, звукът на гласа й, начинът, по който го докосваше без страх и без срам, го пренесоха някъде далеч, на друго място.

Той отметна глава и изрева като мъж, който не може да стои спокоен нито за миг, като лъв, който оповестява на света, че сега другарката му е негова.