Елоиза Джеймс
Брак по неволя (41)

Глава 40

Ревълс Хаус

26 март 1784 г.

Рано сутринта

Преди да влезе в къщата, херцог Вилиърс се спря. В интерес на истината беше изключително префинен. Понякога неприязънта му към естествените телесни функции го смущаваше. Другите мъже сякаш обичаха да се потят и като цяло да се въргалят в собствената си мръсотия. Той не обичаше, а отходният канал бе самото олицетворение на онези телесни функции, които Вилиърс предпочиташе да бъдат невидими и определено ненатрапчиви.

Но икономът чакаше, затова Вилиърс въздъхна и се качи по стъпалата. Как се беше превърнал в такъв роб на познатите си, представа нямаше. Макар да подозираше, че Елайджа би го поправил и би казал: „роб на приятелите си“. Едно предпазливо подушване в преддверието, и Вилиърс се ободри.

Подаде наметалото си на иконома и се обърна към него.

— Чух, че Ревълс Хаус била завладяна от ужасна воня — каза той.

Мъжът се усмихна широко.

— Вече не, Ваша светлост. Ако ми позволите да ви придружа до Жълтия салон, съм сигурен, че херцогът скоро ще се присъедини към вас.

В мига, в който прекрачи прага на салона, Вилиърс се закова на място и впери поглед в килима. Той сякаш пламтеше — невероятно красива шарка от черешово и тъмноалено, която покриваше целия под. По ръбовете подскачаха елени, изобразени в невероятни подробности.

— Боже мой! — промълви той. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Доколкото разбирам, в целия свят има само два или три такива — каза икономът. — Негова светлост го е купил от някакъв монголски крал. Изтъкан е от вълна и коприна, със златни и сребърни нишки.

Вилиърс притежаваше огромно имение, но си помисли, че не е възможно в този момент да стъпва на нещо толкова скъпо. Почти му прилоша, докато пристъпваше по това произведение на изкуството.

Когато се появи, Козуей тръгна по килима, без да се замисли.

— Съжалявам, че ви написах онова писмо — каза той без по-нататъшни поздрави. — Отложих сватбената церемония.

Изглеждаше уморен. Разчорлен и размъкнат, но съвсем не толкова, колкото би си помислил човек от писмата на майка му.

— Какво ви е накарало да облечете прилични панталони? — попита Вилиърс, избягвайки въпроса за брака. — От различни хора чух, че шокирате провинцията, като тичате по къси панталони.

Козуей сви рамене.

— Познатите ми така се смущаваха, че просто не си струваше. Да не споменавам за прислугата.

— Нямате пудра — отбеляза Вилиърс. — Но носите бричове и приличен жакет. Все още има надежда: можем да направим херцог от вас.

Козуей се усмихна едва.

— Имам си дори личен прислужник.

— Можете ли да се приготвите и да заминете за Лондон след час?

— Какво?

— След един час — повтори любезно Вилиърс. — Можете да кажете на личния си прислужник да започне да събира багажа.

Усмивката на Козуей стана по-широка.

— Не.

— Довечера кралят устройва увеселение на кралската яхта „Перигрин“, която е на котва в Темза, точно пред Тауър.

— Колко интересно! — отговори Козуей. — Надявам се да изкарате много приятно.

Вилиърс се отпусна на един стол и си даде миг да се намести демонстративно. После каза с възможно най-нехаен тон:

— Кралят лично прояви интерес към разтрогването на брака ви въз основа на вашата лудост и нареди въпросът да се уреди възможно най-бързо и от парламента, и от Църквата. Херцогинята — искам да кажа, вашата херцогиня — е поканена тази вечер. Аз определено останах с впечатлението, че лично кралят ще й разреши да получи разтрогване на брака.

Това беше удар — Вилиърс го видя. А после Козуей стисна зъби и изправи гръб.

— Не мога да я спра — каза той. — Тя заслужава сама да избере съпруга си.

— Всички зестрогонци на три континента вече започнаха да я ухажват.

— Да, предполагам, че е точно така. — Козуей седна и кръстоса крака, сякаш говореха за времето утре.

Друг би повярвал на абсолютното безразличие в гласа на Козуей. Вилиърс обаче някак си се беше научил да разпознава признаците на терзание, дори когато бяха скрити дълбоко в очите.

— Е, добре — каза той. — Просто си помислих, че няма да е лошо да ви кажа. Трябва да призная, че се радвам да чуя, че не проявявате интерес.

— И защо?

В гласа на Козуей имаше едва доловимо подозрение, но Вилиърс беше прекалено добър актьор, за да се разсмее.

— Ами не знам дали съм ви го споменавал, но имам цял куп незаконни деца — каза той.

Козуей вдигна вежди.

— Това неудобство ли ви причинява?

— Досега не — отговори Вилиърс прочувствено, — но вече започва. Разбирате ли, реших да взема тези деца в къщата си.

— И колко са на брой? — осведоми се Козуей.

— Шест — отговори Вилиърс и въздъхна. — И аз не мога да повярвам. Младежките грехове се превръщат в бреме, когато остареем.

— Вие не сте стар — възрази Козуей. — На колко сте, на трийсет? Подозирам, че ако решите, можете да си направите цяла дузина.

— На трийсет и четири — отговори Вилиърс. — И ви уверявам, че душата ми е още по-стара. Във всеки случай, както можете да предположите, шест незаконородени деца представляват малък проблем пред желанието ми да си намеря подходяща съпруга.

Козуей изсумтя.

— Нали няма да… — И млъкна.

Вилиърс със задоволство проследи как се промени лицето му, когато осъзна думите му.

— Трябва да им намеря майка — изтъкна той. — Жените с ранг, равен на моя, едва ли ще ме вземат при тези обстоятелства. Но омъжена жена? Освен това Изидор е възхитителна.

Изрече последните думи тихо, но недостатъчно тихо.

Можеше да се закълне, че Козуей дори не мръдна, но в следващия миг усети една силна ръка върху гърлото си.

— Тя няма да става майка на вашите жалки копелдаци! — изръмжа Козуей. При други обстоятелства заплахата в гласа му би накарала Вилиърс да се усмихне, но той подозираше, че усмихне ли се, загива. — Тя е моя.

Той блъсна Вилиърс назад. Столът почти се прекатури, но издържа.

Вилиърс внимателно опипа гърлото си. Джема му беше длъжница. Приятелството си беше приятелство, но във физическото нападение нямаше нищо привлекателно. Той се изкашля.

Козуей не изглеждаше впечатлен, затова Вилиърс се изкашля пак, по-силно.

Козуей все още стоеше над него и го гледаше смаяно.

— Пусто да остане! — възкликна той, обърна се и се хвърли на един стол. — Излъгал си ме. Копеле!

— За какво? — попита предпазливо Вилиърс.

— Ти изобщо не смяташ да се жениш за Изидор, нали?

— Не и ако това те подтиква да ме нападаш, наистина.

Лицето на Козуей беше озверяло като на всеки пиратски капитан, когото Вилиърс бе извадил късмета никога да не срещне.

— Сигурно щях да ти изтръгна червата пред олтара.

— Колко очарователно! — отговори Вилиърс. — Какво се случи с онзи Среден път, за който ми разправяше, когато бяхме на кораба? Не си ли вече спокойно камъче на бреговете на вечността?

— Срещнах Изидор — процеди Козуей през стиснати зъби.

— Жени! — въздъхна Вилиърс, стана и позвъни за иконома.

Той се появи незабавно.

— Мога ли да донеса нещо освежително?

— Мокра кърпа за гърлото ми — каза Вилиърс. — И кажете на личния прислужник на херцога, че най-много след час заминаваме за Лондон. Довечера сме на кралската яхта и трябва да приготви подходящи дрехи.

— Пусто да остане! — измърмори Козуей зад гърба му.

— Ти току-що започна да преоткриваш своята мъжественост — каза успокоително Вилиърс. — Цялата тази работа с камъчето не ти се отразяваше добре. Въпросът е как да я спечелиш пак, без да те хвърлят в Тауър за убийство?

— Каза, че искала сама да си избере съпруг — осведоми го Козуей. — Иска да я ухажват. Да й носят цветя. Да й пишат стихове.

— Бижута — прецени Вилиърс. — Остави цветята — те просто увяхват. Имаш ли някакви бижута?

— Тигрови рубини. Току-що ги прехвърлих тук от банка „Хор“.

— Отлично!

— Но Изидор всъщност не се интересува истински от тези неща — сподели Козуей и се отпусна обратно на стола си.

— Какво иска?

— Послушно кутре — отговори Козуей. — Някой, който да й позволява да взема всички решения и да вярва на всичко, което казва.

— Ще свикне — каза Вилиърс, стана и се приближи да разгледа ламперията на стената. — Имаш чудесни фризове, Козуей. От самото начало ли са били част от стаята?

— Не. Изидор доведе някакъв майстор, но си тръгна, преди да е видяла какво е направил.

Вилиърс се обърна.

— Виж какво ще те посъветвам, все едно дали ще го приемеш. До момента в брака ти нямаше нищо романтично.

— Какъв брак?

— Именно. Тя е заминала за Лондон, за да го анулира, а ти дори не си си направил труда да тръгнеш след нея.

— Аз не съм някакво проклето куче, че да припкам по петите й!

— Именно — съгласи се Вилиърс. — Ти си по-скоро пират.

Козуей присви очи.

— Какво…

— Мъж, който си пробива с бой път към своята дама — продължи Вилиърс почти замечтано. — Колкото и малки да изглеждат шансовете му. Нанася тежки телесни повреди на най-високопоставените хора в кралството (заради което може да го обесят, имай го предвид), проправя си път до съпругата, която си е избрал, премята я на рамо и я понася към свободата на дивата.

— Схванах — прекъсна го Козуей. — Предполагам, че тайно пишеш мелодрами?

— Мислиш ли, че трябва? — попита Вилиърс и разшири очи. — Много се радвам да чуя, че според теб имам талант.

— Боже! — измърмори Козуей. — Ако не знаех, че си един от най-добрите фехтовачи в цяла Европа, щях да се усъмня в мъжествеността ти, Вилиърс.

Вилиърс изтърси дантелата на китките си.

— През целия си живот съм губил само един дуел. И то от човек, който беше влюбен.

— Аха.

— Така че, нали разбираш — продължи внимателно Вилиърс, — изпитвам голямо уважение към това състояние. Готов съм да се изложа на опасността, която представлява такъв човек, само ако някой много се постарае да ме убеди.

Виждаше как Козуей размисля, приема истината, учи се да живее с нея. След миг дори се усмихна.

— Е, добре, кой те накара да дойдеш тук?

— Джема, херцогиня Боумонт — отговори Вилиърс. — А сега трябва да тръгваме. Ще ми трябват поне три часа, за да се подготвя за кралското тържество довечера. — Той изгледа Козуей. — В зависимост от уменията на личния ти прислужник, на теб ще ти отнеме най-малко четири.