Елоиза Джеймс
Брак по неволя (25)

Глава 24

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

3 март 1784 г.

Джема се взря с невиждащ поглед в огледалото над тоалетката си. После разтвори омачкания лист хартия и отново го прочете.

Вътре пишеше същото, каквото и преди минута.

Негова светлост херцог Боумонт изпращаше поздрави на херцогинята и се извиняваше за това, че бележката е написана от секретаря му, но днес нямаше възможност да й напише нищо. За съжаление утрешният ден се очертаваше също толкова напрегнат. Много съжаления и т.н. Подпис: господин Кънингам, секретарят на Елайджа.

Елайджа никога не беше правил подобно нещо, никога не й беше писал чрез секретаря си, докато живееха в една и съща къща. Предадоха й бележката заедно с едно писмо от снаха й и покана за вечеря от лейди Касълмейн, сякаш съпругът й беше най-обикновен познат.

Той се беше отдръпнал от нея. Елайджа се беше оттеглил обратно в кабинета си в сградите на Адвокатската колегия.

Очевидно я беше разбрал погрешно.

Беше мъчение да не го вижда. Тъкмо се беше върнала от закуска, на която Елайджа не дойде. А бе подлудила камериерката си с изпробване на две рокли за закуска, преди да избере подходящата, за да влезе в трапезарията възможно най-свежа и елегантна.

Само за да чуе от иконома, че Негова светлост е решил да не закусва. Естествено престори се, че й е все едно.

Имаше ли нещо по-унизително от това да живееш под погледа на прислужници, които са едновременно наблюдателни и интелигентни? Понякога Джема имаше чувството, че е актриса в пиеса, а й се струваше, че е загубила способността си да се преструва. Брижит, нейната камериерка, със сигурност подозираше. Икономът Фоул също, по всяка вероятност.

Беше толкова унизително да въздиша по съпруга си! Да се заслепява от погледа му и вниманието му до мига, в който той неочаквано я лиши от тях.

Може би Елайджа имаше уговорка с любовницата си. Джема си го каза просто за да провери колко силна ще е болката. Но днес тя вярваше във версията за любовница също толкова, колкото и в самото начало на брака им. Навремето никога не би могла да си помисли, че Елайджа има любовница. Просто не можеше да си представи, че той става от нейното легло само за да приеме онази жена в кабинета си по пладне.

Дори и сега…

Дори и сега не можеше да го повярва.

Джема впери невиждащ поглед в чашата си. Да не би да смяташе, че е прекалено красива, за да я пренебрегнат? Единственият човек, който я беше пренебрегнал, тъй да се каже, бе собственият й съпруг. Може би най-правилно би било да каже, че единственият човек, който някога бе проявявал безразличие, беше собственият й съпруг.

За миг пред очите й се появи образът на Вилиърс. Отмъщението се намираше само на една крачка от нея. Нямаше нужда да гледа как съпругът й ще предпочете Камарата на лордовете пред нейната компания със същия интерес, с който би предпочел партия билярд пред партия макао. Можеше да се обърне към Вилиърс. Цял Лондон щеше да разбере само часове след като двамата се появяха някъде заедно.

Елайджа щеше да бъде унизен и така му се падаше.

Но още докато си го представяше, знаеше, че не може — или няма — да го направи. Вилиърс не беше пионка, а мъж. Опасен мъж: красив, духовит мъж, в когото една жена лесно можеше да се влюби. Точно в това се състоеше опасността: във факта, че можеше да се влюби в него.

Това наистина щеше да означава край на брака й.

По някакъв начин в нейните представи този край така и не беше настъпил, дори когато избяга във Франция и Елайджа не я последва, дори първия път, когато се озова в леглото с друг мъж. Дори когато се самоизтезаваше, като си спомняше потвърждението на Елайджа, че обича любовницата си.

Той нито веднъж не каза, че обича нея, Джема, съпругата си. Това със сигурност бе достатъчно за края на един брак, нали?

През годините, в които живя във Франция без него, невидимите връзки изтъняха. Спомените и приключенията й с други мъже ги отслабиха.

Но те така и не се скъсаха.

И сега всички тези спомени бяха ярки и свежи в ума й: сватбата им, когато тя почти не го познаваше, но сърцето й се изпълни с възторг, щом го видя да я чака в катедралата „Сейнт Пол“. Първата им брачна нощ, когато тя беше толкова непохватна, а той така внимателен, макар и (както си мислеше сега, от дистанцията на времето) доста резервиран. Но, разбира се, той беше влюбен в друга жена. И все пак.

Бракът с някого създаваше навик на ума, начин на мислене и говорене. Някаква дълбока интимност, която оцеляваше дори след удари като този, който беше понесъл техният брак.

Нещо, което можеше да се нарече любов.

Странна, неуловима, незаслужена. Джема не беше направила нищо, за да заслужи любовта му, и предпочиташе да мисли, че той не й я бе дал. В последно време си мислеше, че вижда в очите му нещо нежно, почти копнеж, но…

Но по някакъв начин тя беше изляла любовта си тогава, в началото на брака им, и не можеше да си я вземе, колкото и да се опитваше.

Колкото и той да я отблъскваше.

Може би… може би правеше от мухата слон. Елайджа работеше прекалено много. Открай време се преработваше — затова миналата година припадна в Камарата на лордовете. От преработване и безсъние.

Може би трябваше да му напомни, че животът не е само работа. Би могла.

Но от мисълта да отиде в кабинета му й прилошаваше. Спомняше си как изглеждаше косата на любовницата му, разпиляна над ръба на писалището му. Той със сигурност го беше запазил — голямо, солидно дъбово писалище, което издържаше без усилие тежестта на една яка жена.

Когато Джема влезе, то изобщо не скърцаше, макар че Елайджа със сигурност нахлуваше в жената със сила.

Всичко това беше останало толкова далеч в миналото, а все пак беше толкова близо, че можеше да го докосне.

Не можеше да отиде в кабинета му. Ами ако отидеше и видеше някаква следа от сегашната му любовница, ако имаше такава?

Или й беше казал, че в последно време няма любовница?

Дори не можеше да си спомни. Такава важна подробност, а я беше забравила!

Джема стана. Писмата се разпиляха по килима. Каза си, че не е жена, която седи и кърши ръце. Беше жена, която…

Която отива и взема някой мъж, стига да пожелае.

Вече не беше наивно момиченце. Ако искаше да види съпруга си, значи щеше да го види. И, разбира се, щеше да накара писарите да му съобщят за пристигането й, така че ако Елайджа се забавлява с някоя жена, да може да я избута през задния вход.

За да го посети, й трябваше извинение. Напразно се опита да измисли нещо важно. Защо би могла да се отбие в кабинета му? Защо една съпруга би се отбила при съпруга си? Само за да съобщи, че в някакви планове за близкото бъдеще е настъпила промяна. Ако, например, ненадейно беше решила да напусне Лондон и да отиде за няколко дни в провинцията. Можеше да отиде в провинциалната им къща и да провери как върви обновяването на Северното крило.

Ненадейно погледът й беше привлечен от едно писмо на пода и я осени прозрение: знаеше къде ще отиде. Снаха й, скъпата Робърта, й беше написала писмо, пълно със забавни, леко съжалителни подробности за баща й, който се канеше да се ожени за жена, с която се беше запознал на Вартоломеевия панаир. Това беше достатъчно лошо само по себе си, но към него се добавяше фактът, че младоженката, както пишеше Робърта, си изкарвала прехраната, като си закачала рибя опашка и говорела в стихотворна форма — а бащата на Робърта беше маркиз.

Разбира се, Джема трябваше да се отбие в кабинета на Елайджа и да му съобщи, че маркиз Уортън и Малмсбъри е отдал сърцето си на русалка и че самата тя смята да посети Робърта и да види лично русалката. Може би щеше да принуди Елайджа да я заведе на обяд или на езда в парка. Погледна през прозореца и видя, че ръми.

Езда в дъжда.

Тя, Джема, нямаше да напусне Лондон, преди да е получила още една целувка.

Това беше тъжната истина.

За последните девет години съпругът й я беше целунал два пъти — и двата пъти неотдавна. А тя го беше целунала веднъж. Като някоя просякиня се вкопчваше в спомена за тези целувки.

Това беше. Решено. Щеше да нареди на Брижит да стегне багаж за кратко пътуване, а междувременно щеше да отиде в кабинета на Елайджа. Ако го нямаше, щеше да почака. И когато той най-накрая пристигнеше, щеше да го целуне за довиждане.

В усмивката на устните й трептеше радост, която я изнерви, щом зърна отражението си в огледалото.

Кога се беше случило всичко това?

Кога…

Тя се извърна настрани. Човешкото сърце нямаше обяснение — покойната й майка постоянно го повтаряше.