Елоиза Джеймс
Брак по неволя (32)

Глава 31

Гор Хаус, Кенсингтън

Лондонската резиденция на херцог Боумонт

3 март 1784 г.

За миг светът сякаш замръзна. Вилиърс разтърси Елайджа и главата на Елайджа се люшна напред като мак на скъсано стебло.

— Не! — Без дори да мисли, Вилиърс отново го разтърси с всички сили. — Събуди се!

Стомахът му изведнъж се сви от страх.

Елайджа се събуди.

За миг остана загледан право пред себе си, сякаш виждаше земя, която никой друг не вижда. А после плъзна поглед към Вилиърс и се усмихна.

— Здравей.

Вилиърс залитна назад, намери пипнешком един стол и се строполи в него.

— Исусе Христе и всички светии!

Усмивката на Елайджа се стопи.

— Какво означава това? — попита Вилиърс. — Какво се случи току-що?

Отговор нямаше.

— Елайджа!

Не бяха се обръщали един към друг на малко име, откакто бяха на петнайсет или шестнайсет… там някъде. Когато се скараха заради момиче и повече не си продумаха.

— Колабирах — отговори Елайджа, без да го усуква. — Сигурно съм припаднал. Имам слабо сърце. На трийсет и четири години съм.

— На трийсет и четири ли? — повтори Вилиърс и поклати глава.

— Трийсет и четири? Какво е това, крайният срок за изправност на сърцата ли?

— Баща ми умря на трийсет и четири — отговори Елайджа, отново отпусна глава на облегалката и погледна към тавана. — Сърцето му отказа. Надявах се аз да живея по-дълго, но тези малки епизоди ми се случват все по-често и по-често. Не виждам причина да се самозаблуждавам.

— Господи!

— Още не — каза Елайджа и се усмихна с онази своя красива усмивка, която извиваше само крайчето на устата му. Той поклати глава. — Няма какво повече да се каже за това, Лио.

Вилиърс мразеше някой да го нарича Лиополд. Мразеше да бъде каквото и да било друго, освен Вилиърс и наистина не беше за никого, освен за Елайджа. Самото звучене на името му го извади от равновесие, сякаш тези почти двайсет години просто се стопиха.

— Не мога да приема това — отсече той и изпита болка в гърлото, докато го изричаше. — Прегледа ли те лекар?

Елайджа сви рамене.

— Няма нужда.

— Ти загуби съзнание.

Елайджа кимна.

— Проклятие!

— Да.

— Аз се опитвам да прелъстя съпругата ти, а ти така и не каза нито дума.

Това напомняне накара Елайджа да се усмихне.

— Какво щеше да промени това?

— Всичко — отговори Вилиърс. Гласът му прозвуча стържещо в собствените му уши. Той стана, приближи се до прозореца и впери невиждащ поглед навън.

— Не виждам защо. Ние с теб винаги сме спорили за жени.

— Онази кръчмарска прислужница — спомни си Вилиърс в напразен опит да се овладее и да не прекъсва разговора.

— Когато беше във властта на треската, ти ми се скара. Каза ми, че имам кръчмарската прислужница, кучето и Джема. Така и не можах да те накарам да разбереш, че кучето умря отдавна. Но напълно разбирам защо би искал да получиш Джема.

Вилиърс се обърна. Елайджа още седеше на мястото си и го гледаше с онова спокойно, вежливо любопитство, с което се отличаваха всичките му действия в парламента.

— Проклятие, не си ли ядосан? — попита той.

— Защото остави старото ми куче да умре, докато ми спасяваше живота ли? — вдигна вежда Елайджа. — Ядосах се, когато бях на шестнайсет — млад и глупав. Съжалявам, че ти отвърнах, като отмъкнах твоята кръчмарска прислужница.

— Не за това. Не си ли ядосан, задето сърцето ти отказва?

Елайджа не каза нищо.

Най-накрая Вилиърс проговори:

— Съжалявам, че кучето ти умря.

— То беше всичко, което имах, и единственото, което имаше значение за мен.

Вилиърс направи рязко движение, но после се насили да остане неподвижен.

— Освен теб, разбира се — продължи Елайджа и вдигна поглед. — Ти беше най-добрият ми приятел, а аз ти отмъкнах любовницата и те отблъснах, защото ти прояви грубостта да спасиш живота ми в реката, но не успя да спасиш кучето ми.

— И двамата бяхме глупаци — измърмори Вилиърс.

— В живота имаше малко неща, които истински ценях, а аз захвърлих едно от тях. После се отдадох на удоволствията от работата в правителството и вълненията на властта и захвърлих съпругата си. Колко години пропилях! Много съм съгласен с теб, че съм глупак.

— Повече няма да припаря до Джема. Не беше за отмъщение, наистина, не беше. Просто…

— Тя е Джема — прекъсна го простичко Елайджа.

— Да. Тя знае ли, че си болен?

— Не! И не бива да разбира.

— Това не е честно.

— В живота нищо не е честно — отговори Елайджа със сериозен глас. — Аз ще си отида, независимо дали тя ще има време да скърби и да се страхува от този миг. Искам да прекарам времето, което ми остава с нея, без тъга.

— Разбира се. — Вилиърс се прокле наум, задето изобщо се беше опитал да съблазни Джема.

— Аз печеля, разбираш ли. — Усмивката на Елайджа беше безкрайно красива. Беше му помогнала да победи в множество тежки битки в парламента. Беше спечелила сърцето на един докачлив, грозен млад херцог на име Нилиърс, когато и двамата бяха деветгодишни. — Когато пак се видите, тя смята да се признае предварително за победена във вашето състезание.

— Ти печелиш — съгласи се Вилиърс. — Наистина.

— Действах много бавно, много тактично — продължи Елайджа. — Пропилях толкова много време. Замислих нова като кампания най-важната кампания в живота ми. И ти също допринесе за успеха ми, Лио.

— Аз…

— Трябваше ми забележителен съперник — поясни Елайджа. — И ти ми го осигури.

Вилиърс отново седна срещу него.

— Трябва да й кажеш. Колко често ти се случват тези припадъци?

— О, веднъж седмично. В последно време и по-често.

— Имаш ли представа колко време ти остава?

Елайджа поклати глава.

— Не искам да знам.

— Ще се оттегля — обеща Вилиърс. — Ще ти оставя полето открито. Боже, аз.

— Недей. Иска ми се да играеш шах с мен. От време на време.

— За мен ще бъде чест.

Настъпи тишина. Ако не бяха английски аристократи, може би щяха да се прегърнат. Да заплачат. Да заговорят за любов, приятелство и тъга. Но те бяха английски аристократи и нямаше нужда да изричат тези неща: очите им се срещнаха и в тях се изписа всичко. Приятелството им като момчета, детските им скарвания, ударите, които си бяха нанесли.

— Няма да припарвам до нея — каза Вилиърс. Думите му прозвучаха като клетва.

— Трябва.

— Не.

Елайджа му се усмихна, но очите му бяха мрачни.

— Трябва да бъдеш до нея, Лио. Трябва да знам, че ще бъде така.

— Искаш да продължа да я съблазнявам, за да…

Понякога дори един английски джентълмен усеща как скръбта го пронизва като ужасна болка в гърлото. В такива мигове той може би отива до прозореца и се заглежда към градината, в която вече е настъпила пролетта.

Докато не се увери, че няма да прояви немъжественост.

Но тъй като беше англичанин, после щеше да се обърне и да види, че най-старият му приятел все още седи на същото място и чака. И щеше да придърпа една масичка за шах и да започне да нарежда фигурите.