Елоиза Джеймс
Брак по неволя (29)

Глава 28

Ревълс Хаус

3 март 1784 г.

След като часове наред преглежда документите за простъпките на предишния херцог, Изидор изпита чувството, че полудява също толкова сигурно, колкото покойния си свекър.

— Мисля, че майка ви се задушава в онази къща — каза тя. — Ще видя дали ще успея да я изкуша да дойде да вечеря с нас.

Симиън вдигна глава, очевидно стреснат.

— Така ли?

— Или поне ще се опитам — отстъпи тя. — А вие можете да разчистите тези писма, в случай че се съгласи.

— Досега упорито отказваше.

— Не е редно да остава в къща, пълна с такова зловоние! — отсече Изидор и стана.

— Ще ви подкрепя, ако ми позволите да довърша тази бележка и да разчистя всички писма, които може да разстроят майка ми.

— Значи не мислите, че ще успея сама?

— Бих бил шокиран, но само защото знам колко е упорита майка ми, а не защото се съмнявам в уменията ви да убеждавате. Но заради зловонието бих предпочел да дойда с вас.

Изидор излезе навън да го почака, но след пет минути се изнерви прекалено много. Нямаше да припадне от миризмата. Къщата й във Венеция страдаше от постоянни проблеми с вонята от каналите, но тя никога не беше губила съзнание.

Влезе в къщата през балната зала и зловонието незабавно я удари в носа. В голямото преддверие се вдигаше някакъв шум и тя внимателно отвори вратата. Един мъж мина покрай нея с количка. Изидор погледна към количката и веднага съжали.

Той не я видя, затова тя се изкачи незабелязано по стълбите. Всъщност сега почувства вонята още по-силно.

Почука на вратата на вдовстващата херцогиня, но в отговор чу нещо като лай.

— Ваша светлост? — провикна се тя. — Аз съм херцогинята. Ще отворите ли вратата?

След секунда вдовстващата херцогиня отвори вратата, за да може да отправи намръщен поглед към Изидор.

Младата жена се приведе в дълбок реверанс.

— Херцогът не остави ли лакей да ви пази?

— Онзи глупак започна да повръща! — отговори раздразнено вдовстващата херцогиня. — Какво, за бога, правите тук? От тази воня всеки може да повърне, не само хората от долните прослойки. Трябва веднага да си тръгнете.

— Дойдох да ви помоля да дойдете при нас във вдовишката къща — каза Изидор. Честно казано, наистина започваше да й прилошава от миризмата. — Ще ни донесат вечеря от селото. Не можете да се храните тук.

— Не мисля, че изобщо мога да се храня.

Изидор осъзна, че вдовстващата херцогиня е съвсем бледа. Петна от руж червенееха на бузите й като макове.

— Ваша светлост, настоявам да напуснете тази къща заедно с мен. Лошо ви е, защото няма въздух.

— Лошо ми е от вонята — отговори херцогинята, но се подпря на облегалката на един стол. — Мислех, че ще мога…

Изидор я хвана за ръката.

— Можете да се върнете в покоите си веднага щом станат годни за обитаване — започна предразполагащо тя.

— Не се дръжте с мен като с дете! — сопна се вдовстващата херцогиня, но направи крачка към вратата. — Не мога да оставя бижутата си.

— Те ще…

— Няма да отида никъде без бижутата си. Никой не разбира колко са ценни те за мен.

Изидор кимна.

— Значи ще ги вземем с нас.

— Освен това пишех писма — продължи херцогинята. — И тях трябва да взема. Трябва да довърша кореспонденцията си.

Изидор погледна към отрупаната с листи и принадлежности за писане маса.

— Няма да можем да ги носим. Това кутията ви за бижута ли е? — попита тя и взе една изящна кутийка от розово дърво със сребърни пантички.

— Едната — отговори вдовстващата херцогиня. — Другата е тук.

И тя кимна към една много по-голяма кутия, кожена и украсена с избеляло кадифе.

— Божичко! — промълви Изидор след миг. — Наистина тежи.

— Аз ще нося малката — оповести херцогинята. — Дайте ми я. Предполагам, че всички лакеи са избягали от къщата.

— В хамбара са — обясни Изидор.

— Това са глупости! — измърмори херцогинята и взе кутийката от розово дърво. Отвори вратата на спалнята си и миризмата ги удари като юмрук. Вдовстващата херцогиня залитна назад.

— Внимавайте! — възкликна Изидор. — Ваша светлост, искате ли да доведа сина ви? Лакеите могат да ви изнесат навън.

— Уморих се да съм стара! — отсече херцогинята. — Ще изляза от тази стая на собствените си крака.

Двете заслизаха по стъпалата. Когато стигнаха до най-долното, видяха в преддверието двама мъже. Изидор никога не беше виждала по-мръсни създания. По краката им беше полепнала мръсотия, ризите им също бяха опръскани с мръсотия. Част от лицата им беше покрита с червени носни кърпи, но косата и кожата им бяха омазани със засъхнали изпражнения.

Този, който се намираше по-близо до най-долното стъпало, се ухили. Зъбите му бяха ослепително бели на фона на кърпата върху носа му.

Вдовицата издаде някакъв странен, подобен на давене звук и пръстите, които стискаха тези на Изидор, се отпуснаха.

— Ваша светлост! — обади се остро Изидор и дръпна свекърва си да слезе от най-долното стъпало.

Вдовстващата херцогиня отвори уста като риба на сухо.

— Това е… това е…

— Съгласна съм, но трябва да продължим.

— Божке, божке, виж ти! Дами, които виждат неща, които не са за тях — обади се един бодър глас.

Изидор вдигна глава и срещна погледа на трети мъж, който току-що беше излязъл от помещението с тоалетната. Веднага разбра, че този член на Стражата на мъртъвците е абсолютен негодник — подсказа й го абсолютно безизразният му поглед, както и усмивката, която не беше истинска усмивка.

— Джак Бартълби, командир в Стражата на мъртъвците — обърна се той към нея. — А вие двете сигурно сте херцогини. Изпитвам слабост към аристократите. Наистина. Когато кралят минава с каретата си в неделен ден, винаги подвивам коляно, нали, момчета?

— Да, Джак — обади се някой.

— Жалко, херцогиньо, но господин Меден задник^[1] отиде навън, в хълмовете, за да се оправи с някакъв малък проблем с тръбите. Ще трябва ние да ви помогнем.

Най-близкият мъж протегна ръце, покрити със засъхнало кафяво.

Вдовстващата херцогиня издаде звук, сякаш се задушаваше, и стисна по-силно кутията с бижута.

— Тц, тц! — измърмори неодобрително Бартълби. — Обиждаш дамите, Уиглет. Винаги си бил прекалено припрян. Дамите обичат благите думи, сладките приказки, нали така?

— Сър — каза Изидор, — ще съм ви благодарна, ако се отдръпнете, за да изведа свекърва си на открито. От липсата на въздух й става лошо.

— Аз ще ви помогна! — предложи сърдечно Бартълби. — Да, разбира се. Ще взема тази кутийчица, която държи дамата…

— Не я пипайте! — обади се херцогинята. Гласът й беше странно немощно подобие на обичайния й властен тон. — Няма да допусна да докосвате.

Сега и тримата стояха с протегнати ръце. Изидор направи крачка настрана, като дръпна вдовстващата херцогиня със себе си. Можеше да излезе не през входната врата, а през балната зала. На тези мъже им харесваше да предизвикват страх. На лицата им беше изписано някакво странно удоволствие.

— Как смеете да ужасявате една възрастна жена! — изкрещя тя, обзета от ненадейна ярост. — Уплашихте я!

Бартълби просто се изсмя. Дори очите му — тези ужасни безизразни очи — изглеждаха развеселени.

— В момента научава един важен урок. Херцогините серат, също като всички други. А когато си прекарал сред лайната толкова време като нас, научаваш, че цветът им е един и същ, нали, момчета?

Всички се съгласиха в хор.

— Внимавайте с хапливия език — каза неочаквано Бартълби. — Изринали сме само половината от тези нужници, херцогиньо. Нали не искате да оставим работата недовършена? Защото никой друг няма да слезе в тази яма. Никой друг в цяла Англия. Затова бихме желали да получим един малък подарък за стимул.

— Не — отсече Изидор. — Вече ви платиха, и то предостатъчно.

Вдовстващата херцогиня стоеше абсолютно безмълвна и се взираше ужасена в мъжете.

— Младата дама дори не изглежда уплашена — обърна се към хората си Бартълби. — Това е крайно необичайно.

— Не съм уплашена! — изръмжа Изидор. — Отвратена съм от вашата липса на доброта. Вие баба нямате ли?

— Това баба ли е? — попита Бартълби с жив интерес и се приближи към вдовстващата херцогиня, която се отдръпна разтреперана и нададе тих приглушен стон. — О, разбирам. Сигурно е заради бръчките, нали, Уиглет? Колкото повече бръчки имаш, толкова си по-стар, нали така? Разбира се, ние от Стражата на мъртъвците обикновено не живеем толкова дълго, че да се сбръчкаме, така че това не ни вълнува. Нямаме семейства — не и това, което повечето хора смятат за семейства.

Последва всеобщ смях.

— Ще ме извините, но не мога да ви съжалявам! — тросна се Изидор. — Ако нямате семейства, това е заради престъпните ви наклонности. Несъмнено никоя жена не иска да има нищо общо с вас.

— Несъмнено, несъмнено — съгласи се Бартълби. — Но ако ще се почувствате по-добре, госпожице, ще ви кажа, че Уиглет се ожени за Бетси, която живееше зад конюшните на улица „Понд“. Сега по-добре ли се чувствате?

Изидор погледна към Уиглет. Той беше абсолютно беззъб и я гледаше похотливо.

— Да не би да съм изразила скръб, задето сте сами? — попита Изидор любезно. — Ако е така, значи съм се объркала, уверявам ви.

— Стига с това очарователно заяждане! — отсече Бартълби. — Ще вземем една кутия с бижута, след като сте били достатъчно глупави да ги донесете тук, в лайната, ако извините грубия ми език. И като отплата за този прекрасен малък разговор ще вземем голямата кутия, а не малката.

— Херцогът ще ви прати всичките в затвора! — едва не изкрещя вдовстващата херцогиня. Пръстите й се бяха забили в ръката на Изидор като мънички нокти на хищна птица.

— Няма — увери я Бартълби. — С радост мога да ви уверя в това. Там, където ходи Стражата на мъртъвците, никой друг не може да припари. Това означава, че сме над закона, както всеки лондончанин ще потвърди с най-голямо удоволствие.

— Никой не е над закона! — тросна се Изидор. Ако просто успееше да продължи разговора, Симиън щеше да довърши писмото си. Хънидю щеше да се върне. Тя направи още една предпазлива стъпка настрани, като влачеше със себе си вдовстващата херцогиня. Почти беше успяла да стигне заднешком до балната зала.

— Ако убия някого — започна да размишлява Бартълби с ужасната си невесела усмивка, — предполагам, че ще сте права. Някой областен стражар може да почука на вратата ми — ако успее да я намери, разбира се. Понякога изкушението е прекалено голямо. Стига само да побутнеш някого, за да падне в някоя яма, и тогава този някой ще заспи завинаги след тъжна, тъжна злополука. Не звучи ли изкусително, момчета?

Само Уиглет отговори:

— Да.

Бартълби се беше ухилил, но другият му подчинен не изглеждаше толкова спокоен.

— Всички вие трябва да се срамувате от себе си — заяви Изидор и се насили гласът й да прозвучи ясно и сурово. — Ние ви плащаме честно и почтено за работата, която вършите. А как ни се отплащате? Като плашите до смърт една старица.

Сякаш по сигнал, вдовстващата херцогиня простена и се отпусна на рамото на Изидор, но тя забеляза, че пръстите на свекърва й не изпускат кутията с бижута. Сега вратата се намираше точно зад гърба им.

Бартълби бързо направи крачка напред и Изидор осъзна, че ще трябва да се откаже от кутията, че всичките бижута на този свят не си заслужават, за да изтърпи докосването му. Не можеше да се обърне и да отвори вратата, без да пусне вдовстващата херцогиня или кутията.

Точно тогава зад гърба й долетя едва чут глас:

— Изидор.

Беше Симиън. Вратата зад гърба й започна да се открехва. Ухилен, Бартълби вече посягаше към нея. Всеки момент щеше да види отварящата се врата.

Без колебание Изидор изпищя:

— Сега!

Тя вдигна кутията, която държеше, и я запрати на пода в краката си. Тя се отвори с оглушителен шум и бижутата се пръснаха.

Вратата зад гърба й рязко се отвори и Симиън изскочи в преддверието. Застина между майка си и мъжете, сред купчина прашни огърлици.

— Какво е това, господа? — попита Симиън. Гласът му беше толкова спокоен, все едно разговаряше с Хънидю.

Сърцето на Изидор подскочи от ужас, когато видя, че Бартълби не изглежда ни най-малко уплашен. А хората му вече не изглеждаха засрамени — очите им блестяха от радост при възможността за сбиване.

— Това е самият херцог! — възкликна доволно Бартълби. — Виждате ли, господа, той със сигурност познава законите на кралството. Със сигурност знае, че работата, която вършим, е отвратителна и искаме само малко поощрение. И както току-що казахме на херцогинята, може да не успеем да довършим задачата, ако не получим нещо, което да ни улесни. — Той неочаквано ритна Уиглет, който се беше хвърлил на колене и ровеше сред бижутата. — Кротко! Няма нужда да губиш достойнството си!

Всичко се случи толкова бързо, че Изидор едва успя да го види. В един момент Симиън стоеше пред нея, напълно неподвижен, а в следващия кракът му се сблъска с челюстта на Уиглет. Симиън се завъртя и главата на Бартълби се отметна назад. Отново се завъртя и ритна третия мъж в челюстта.

После се обърна към майка си.

— Извинявам се, Ваша светлост — каза той. Гласът му беше спокоен както винаги. — Не исках да използвам юмруците си, за да не ги изцапам. Надявам се, че моето забавяне не ви е причинило неоснователна тревога.

И тримата мъже лежаха проснати на земята. Уиглет и другият се мъчеха да седнат, но Бартълби просто лежеше на мрамора с отворена уста и затворени очи. В безсъзнание изобщо не изглеждаше толкова заплашителен. Челюстта му беше тясна, а зъбите — издадени напред, като бели тикви, прекалено големи за корена си.

— Божичко! — измърмори Симиън. — Мисля, че е възможно господин Бартълби да е получил увреждане на врата. При източните бойни изкуства за защита винаги може да се случи. — Той побутна Бартълби с крак и мъжът простена, но не помръдна. — Жив е — продължи Симиън и се обърна към двамата мъже, които се надигаха. — Мисля, че самият той каза, че е прекалено лесно да убиваш хора. Винаги трябва да си напомням да не удрям прекалено силно.

— Ще трябва да го запомните — обади се Изидор и с голямо усилие успя да прикрие смеха и ликуването в гласа си. После намести ръка около вдовстващата херцогиня, която още бе отпусната тежко на рамото й, и измери Уиглет и колегата му с унищожителен поглед. — Извадихте голям късмет, че херцогът не ви осакати след начина, по който уплашихте майка му!

— Бартълби ще бъде зашеметен известно време — обърна се Симиън към разбойниците. Гласът му беше тих, без капка триумф. — Предлагам да го оставите тук и да довършите задачата, с която сте се нагърбили.

Уиглет се поколеба.

— Трябва ли да повтарям? — Гласът на Симиън беше абсолютно спокоен, но Уиглет се разтрепери, сякаш виждаше насочено към тях оръжие. Той преглътна и разтвори дланта си. Един потъмнял рубин се изтърколи на пода, подскочи, затъркаля се и спря до лакътя на Бартълби.

— Вие ли сте вторият по ранг? — попита Симиън.

— Да — отговори Уиглет. Устната му вече беше подута и изглеждаше два пъти по-голяма.

— Добре тогава, започвайте. След един-два часа ще разберете дали командирът ви някога ще ходи отново. Надявам се, че отсега нататък няма да има причини да се тревожа за своята безопасност или за безопасността на съпругата си, майка си или вещите си.

Уиглет бързо се отдръпна назад.

— За нищо на света, Ваша светлост! — изкряка той. — Ни най-малко. Искам да кажа, никога.

Двамата с другия мъж влязоха в помещението с тоалетната. Най-вероятно бяха скочили в дупката в трескавото си бързане да се спасят от Симиън.

Вдовстващата херцогиня се изправи.

— Бижутата ми! — възкликна тя. — На пода, където бяха и тези мръсни, ненаситни зверове! Никога вече няма да мога да ги обичам както преди, никога!

Симиън се наведе, за да вдигне камъните.

— Изправи се! — изкрещя тя и гласът й ненадейно стана силен. — Това е работа за прислужник и не би трябвало аз да ти го казвам!

— Ваша светлост! — обади се Изидор. — Нека…

Симиън пусна рубина в напуканата кутия на пода и се изправи.

— Бихте ли искали да оставим Хънидю да прибере останалото, майко?

— Бих искала никога да не се бях раждала! — отвърна майка му, задъхана от възмущение. — Унижението, на което ме подложи сега, ми дойде в повече. Дойде ми в повече!

Изидор остана с отворена уста.

— Баща ти щеше да повали тези злодеи с удар в челюстта, както всеки достопочтен англичанин! — продължи вдовстващата херцогиня, но гласът й се прекърши и тя едва не се разплака. — Ти… моят син… с крака…

Изидор срещна погледа на Симиън над главата на майка му.

— Сега ще излезем навън, Ваша светлост — каза тя и взе втората кутия за бижута от ръцете й. — Елате с мен, ако обичате.

Оставиха Симиън да стои там. Мраморът около краката му беше покрит с потъмнели бижута в обкови, които са били модни преди половин век. Изидор се обърна веднъж, но той беше забил поглед в пода.