Елоиза Джеймс
Брак по неволя (28)

Глава 27

Вдовишката къща

3 март 1784 г.

Изидор не желаеше да вечеря задушевно със Симиън. Това щеше да бъде прекалено болезнено. След като години наред беше мислила за него като за свой съпруг, някаква част от нея не можеше да престане. Всъщност тази част си имаше име — тялото и й.

Стигаше й само да го види, за да изпита желание да го целуне. Ако вечеряха заедно — само двамата — можеше да се изложи по някакъв начин.

Бяха прекарали следобеда в четене на последния куп документи. Възникна спор за едно от писмата, защото в него ставаше дума не за пари, а за любов. Според Изидор това влошаваше още повече ситуацията. Жената заслужаваше повече от стандартния подарък от четиристотин лири, за който двамата се бяха разбрали.

— Може да не й трябват средства — изтъкна Симиън. — За разлика от останалите, тя не споменава да й е давал някакви обещания.

— Но тя знае, че е женен. Той е херцог и тя е адресирала писмото до него. Защо ще пише, ако не са й трябвали средства?

— Тя го е обичала.

Изидор взе писмото.

— Обръща се към него с малкото му име.

— Моли го да я посети. Казва, че й липсва.

— Горката ви майка! — промълви Изидор.

Симиън примигна.

— Тъкмо си мислех, че е приятно да открия, че баща ми не се е добрал до леглото на тази жена с обещания за пари, а после е изчезнал. Тя не изглежда сърдита.

— Не, просто самотна. Възможно е баща ви да се е държал почтено с нея. Може би тази любовница живее добре, с всички необходими удобства.

— Може да е богата вдовица — каза Симиън и в гласа му прозвуча нещо като копнеж.

— Съжалявам — каза тихо Изидор.

— Аз също.

И това беше краят.

През целия следобед, докато потъмняваше от светложълто до златисто, светлината в стаята не спираше да танцува в косата му. Изидор започваше да изпитва някаква глупава любов към ненапудрени коси. Светлината създаваше впечатлението, че в косата на Симиън има кичури, които са почти сини. Когато я хванеше с ръце и я отметнеше назад, един кичур винаги падаше обратно на челото му.

Изидор продължи да шава неспокойно. Знаеше, че тялото й изпраща какви ли не коварни сигнали — сигнали, които противоречаха на решимостта й да намери мъж, който да я ухажва.

Защото, колкото и любезно да беше от страна на Симиън да каже, че я харесва, това не беше достатъчно.

Изидор искаше някой да я обича.

След всички тези години, в които си внушаваше, че с радост ще приеме своя херцог, какъвто и да се окаже той, беше открила, че ако има избор, би желала да бъде обичана с дълбока страст. Такава, каквато беше виждала в очите на баща си, когато се наведеше да целуне майка й.

Защо досега не беше осъзнала колко е важна любовта?

Последното, което искаше, бе да бъде предадена от някаква си непокорна страст по ненапудрена коса и въвлечена в нещо със Симиън — нещо, което щеше да превърне брака им в свършен факт.