Джон Конъли
Време на мъчения (91)

91

Отвътре бункерът бе осветен само от слънчевите лъчи, които пронизваха прозорците като копия. По стените бяха закачени стари знамена и флагове, някои от които приличаха повече на парцали с едва загатнати цветове. Паркър разпозна един кралски флаг — може би испански, съдейки по червените и златните цветове; в единия ъгъл имаше колониален флаг с британските цветове и типичните избледнели райета; видя и отличителното червено-бяло знаме на Девети кавалерийски полк — знаменитите чернокожи бойци, кръстени „Бизоните“ от местните индианци. До тях висяха флагове на Съюза от XIX век, единият само с двайсет звезди, и няколко на Конфедерацията, повечето мърляви и прокъсани. Въпреки странния вид на бункера и очевидната му старост, въздухът вътре беше много сух, което обясняваше как знамената не са прогнили съвсем. Имаше малко декорации и много повече бойни трофеи — реликви от хора, които някога бяха разгневили Отреза и не бяха доживели да се разкаят за стълкновението си с него.

Паркър надуши бензин. Докосна стените и усети влага по пръстите си. Явно се бяха подготвили да опожарят бункера заради атаката срещу Отреза, макар да не знаеше защо още не са го направили. Може би го отлагаха с надеждата да спасят духовния си дом.

Подът, направен от дърво и камъни, беше покрит със свежа слама, но Паркър почти не поглеждаше към него. Вниманието му беше приковано от две фантасмагорични гледки. Първата беше огромното дърво, което сякаш се беше родило тук, за да извиси масивния си ствол като колона, а клоните си — като греди, които да подпират покрива. Удивителен жив организъм, който ярко контрастираше с безжизнения предмет в основата си.

Мъртвия крал беше положен на трон, издялан от масивен блок черно дърво. Самият трон стоеше на пиедестал от няколко дървени стъпала, така че съществото да гледа на посетителите си отвисоко. Раменете и горната част на ръцете му бяха покрити с плащ от тъмни кожи, а на пръстите му блестяха златни пръстени. Седеше с идеално изпънат гръб, стиснало дръжките на трона с костеливите си пръсти и здраво стъпило с нозе в основата му. Ребрата му под плаща бяха здрави, кръстните му прешлени — прави и неувредени, кухините на таза — чисти, без прах и насекоми.

Ала това, което спираше дъха, бе черепът. Имаше кехлибарен цвят, въпреки че долната челюст беше малко по-светла и по-запазена от останалата част. Всичките му зъби бяха непокътнати, но носната кост беше счупена на едно място, разширявайки пукнатината в средата на черепа. Паркър се взря в очните кухини и Мъртвия крал отвърна на погледа му: пратеник от свят, в който всички ще идат рано или късно. Върху челото му стоеше златен венец, украсен с кости от пръсти, сочещи към небето.

Паркър се приближи и въпреки оскъдната светлина видя, че костите на Мъртвия крал не си съответстват съвсем: някои бяха по-дребни и жълтеникави от другите, десният пищял беше значително по-къс от левия, зъбите бяха неравни и нащърбени, а резци и кътници се редуваха с кучешки. Забеляза жиците, които държаха костите на място, и следите от внимателната работа по реставрацията и свързването им, и разбра.

Мъртвия крал не беше един, а много: същество, съставено от жертвите на Отреза, всяка от които беше допринесла за създаването и силата му. Паркър се почуди дали и Джеръм Бърнел е сред тях; всъщност беше сигурен, че е така. Само мозъчният череп и лицевите кости, без долната челюст, бяха взети от едно място и изглеждаха по-стари от другите. Това беше началото, първата жертва. Ако Мъртвия крал имаше самоличност, различна от останките, които го съставляваха, тя беше там, но каквото и име да бе носила, то отдавна беше забравено.

В пода близо до трона беше забит метален кол, от който висяха два комплекта окови. Паркър пробва механизмите им и установи, че са добре смазани. Отново се сети за Бърнел и за всички нещастници, които бяха прекарали последните си дни и часове в компанията на Мъртвия крал.

В бункера изглеждаше пусто. Паркър очакваше да почувства осезаемото присъствие на злото, но не усети нищо — нищо, освен налудната човешка низост, тласнала Отреза към създаването на един бог от костите на жертвите си. Мъртвия крал съществуваше, защото Отрезът го желаеше, но Паркър не беше длъжен да вярва в него. Той се извърна от отвратителния скелет. Не искаше повече да го гледа.

Ейнджъл и Луис стояха на вратата и се взираха в кухия бог на трона. Зад гърба им се приближи Хенкел и тримата мълчаливо загледаха разложеното величие.

— Какво е това? — попита накрая Хенкел.

— Доказателство — отвърна Паркър.

— За какво?

— За поколения убийства. Намерихте ли Хоб?

— Още не.

— Когато го откриете, това нещо ще го завлече на дъното.

— Тук смърди на бензин. По-добре не драскайте кибрит.

Луис пристъпи надясно, за да огледа по-добре Мъртвия крал, но се спря.

— Мамка му.

Паркър проследи погледа му. В краката на Луис, върху купчинка пръст, лежеше захвърлена кутия от цигари, наглед още пълна.

— Вън — каза Паркър. — Веднага!

Нямаше нужда да повтаря, не и с тази миризма на бензин, която беше изпълнила ноздрите им. Престрелката в Отреза беше спряла и от Квадрата се чуваха приглушени гласове. По склона към тях се движеха трима щатски полицаи.

— Назад — извика Хенкел, — тук може да имаме проблем.

Откъм бункера се чу съскащ звук, последван от тих пукот, като че ли някой бе запалил печка на дърва. Думата „може“ явно беше излишна. Възпламеняващото устройство запали бензина и вътрешността на постройката лумна. Макар и далеч, Паркър усети горещата ударна вълна, а вратата се затвори с трясък, като че ли огънят сам беше решил, че изпепеляването на Мъртвия крал трябва да остане скрито от очите. Стените запушиха, преди да се появят първите огнени езици, и накрая всичко пламна ведно — и бункерът, и дървото в него. Тези, които можеха, се събраха, за да гледат как огънят се издига все по-високо и как стените и покривът рухват. Дъбът приличаше на огромна пламтяща ръка, а сред огнения ад видяха една ухилена фигура върху черен трон.