Джон Конъли
Време на мъчения (10)

10

Как се случи това ли? Как така Джеръм Бърнел, Низвергнатият идол, изгуби всичко?

Това започна много отдавна, когато Джеръм не беше никакъв герой и тази история дори не беше негова. Преди близо шест години, когато се препъна и се устреми стремглаво към падението.

Вече от час Кори измерваше мъжа с поглед. Биваше я за тази работа или поне така си мислеше: все пак беше натрупала достатъчно практика.

Непознатият беше облечен спретнато — риза, сако, панталони вместо джинси. Обувките му бяха чисти и лъснати. Не носеше халка, което беше проблем. Установила бе, че тези, които носят халка, се поддават по-лесно на натиск просто защото имаха какво да губят. От друга страна, вече пиеше трето питие, което беше плюс, а и бе забелязала как гледа някои от преминаващите момичета. Беше на пазара, дори още да не го съзнаваше.

Заведението не й допадаше особено. Като начало, музиката беше отвратителна — от онези привидно обични момчешки банди, забиващи фалшиво кънтри в Портланд, — и въпреки че беше нов, барът вече смърдеше на непочистена и мухлясала разлята бира, а по пода хрущяха фъстъци. От друга страна, понеже беше ново попълнение в редицата шумни барове в Стария град и редовните клиенти не й бяха познати, нито тя — на тях, това все пак беше девствена територия. И Кори, и другите почти бяха изчерпали гостоприемството на Портланд. Ако се задържаха още малко тук, рискуваха да привлекат внимание.

Тя се поклащаше в такт с музиката, защото така изглеждаше по-пияна, отколкото реално беше. Пиеше бърбън, но наблягаше на леда и содата. Добрите бармани обикновено приемаха, че момичетата, които пият като нея, се стараят да бъдат предпазливи и откликваха на желанието им, но тукашният кретен вече й беше предложил едно за сметка на заведението, което тя отказа. Отначало той се престори на обиден, но после преструвката му стана реална и когато тя се опита да си поръча второ питие, не й обърна внимание. Кори не го направи на въпрос. Не искаше да му дава повод да я запомни.

Тя се настани на високия стол от дясната страна на мъжа и рече:

— Здрасти.

Той се обърна да я погледне. Очите му имаха малко различен цвят: едното беше яркосиньо, другото по-скоро зелено. За някои това би изглеждало странно, но тя го намираше за страшно привлекателно, още повече че мъжът беше слаб, без да бъде кльощав, и тъмнокос, без прошарени кичури, поне доколкото се виждаше. Отблизо обаче личеше, че е по-възрастен, отколкото й се бе сторило в началото — на трийсет и нещо.

— Видях, че ме зяпаш — отвърна той.

— Мислех, че не забелязваш.

— Трудно може да пропусне човек, когато хубаво момиче му хвърля такива погледи.

— Не се издаде.

— Сметнах, че сама ще дойдеш, когато решиш.

Мъжът каза всичко това, без да се усмихне нито веднъж. Думите звучаха закачливо, но маниерите му говореха за безразличие. Не беше арогантен. Просто коментираше, все едно си говореха за промяната във времето.

— Е, вече съм тук.

— Да, така е.

— Да те черпя едно?

— Не се ли очаква аз да ти предложа?

— Не знам. В двайсет и първи век сме.

— Така си е. Въпреки това смятам, че тази работа се прави по стария начин.

Кори се опита да не настръхне. Да не я взимаше за проститутка?

— Коя работа?

Той за първи път отмести поглед от нея.

— Просто разговор между мъж и момиче в бар: той черпи, двамата си говорят. Виждал съм как го правят хората.

Кори отново изпита особено чувство на съмнение за този човек. Може би сбърка, като си набеляза него. За да проработи това тяхното нещо, бе нужна похот и загуба на задръжки. Този тип изглеждаше твърде овладян.

После обаче мъжът отпусна ръка до бедрото си и мимоходом докосна крака й. Тя леко се притисна в нея. След миг усети как той плъзга ръка върху джинсите й. Не, все пак не се беше объркала.

— Как се казваш? — попита тя.

— Хенри.

Не че наистина беше така.

— Като краля.

— Кой от всичките?

— Все едно.

— Да, като един от кралете.

— Аз съм Лиза — отвърна тя, въпреки че той не беше попитал. Не че и нейното име беше това.

— Здрасти, Лиз.

— Здрасти, Хенри.

— Какво да те черпя?

— Бърбън с кола. И по-полека с леда.

— А с колата?

Тя отпи от сламката, обирайки воднистите остатъци на дъното на чашата, която беше близала толкова внимателно до момента.

— И с нея полека.

* * *

Музиката гърмеше все по-силно. В заведението не се танцуваше, но двамата някак си се озоваха долепени един до друг и на Кори й се струваше, че усеща втвърденото му тяло до своето. Беше й казал, че не е местен, за което тя сама можеше да се досети по начина, по който се открояваше сред околните. Когато тя го притисна, той каза само „на юг оттук“, което не беше кой знае какво. Като се има предвид, че се намираха почти до границата с Канада, много места бяха на юг. Кори обаче беше свикнала с уклончивостта, макар тя да беше по-типична за женените. Хенри каза, че не е женен, но много от тях твърдяха същото. По-откровените често потвърждаваха семейното си положение с неласкави описания на съпругите си или просто признаваха, че са нещастни. Някои бяха искрено тъжни и самотни, впримчени в капана на връзките си заради деца, работа, ипотека или просто защото не вярваха, че някоя друга би ги взела. За тези винаги й ставаше жал по-късно.

Що се отнася до Хенри, на безименния му пръст не се виждаше следа от халка — малката светла, издайническа ивица, намекваща за изоставения някъде символ. Лесно щеше да се забележи, защото имаше ръце на човек, прекарващ много време навън. Каза й, че е тук по работа. Каква работа? Придобиване на акции. Кори не знаеше какво значи това, а Хенри нямаше желание да й разказва. Тя беше достатъчно умна да предположи, че на едно или друго ниво всеки се занимава с придобиване на акции. Само имената на заниманията се различаваха.

— Харесваш ми, Хенри. Предпочитам малко по-възрастни мъже.

— И защо така?

— Те знаят какво искат. И са по-мили от младите.

Наистина го мислеше.

— По-мили ли? В какъв смисъл? С пари ли?

— Понякога — отвърна тя, а после излъга. — Но в случая не става дума за пари.

— Така ли?

Кори се намръщи, отблъсната от тона му. Въпреки че всичко това беше игра и той неминуемо щеше да изгуби, тя се дразнеше, че след два часа разговор той продължава да прави такива намеци.

— Аз не съм проститутка.

— Не съм го казал. — Не звучеше отбранително, нито дори развеселено. Просто пак тази странна неутралност. — Но парите винаги играят под една или друга форма, дори само за вечеря или кино. Милото отношение има много лица. Знам, че не говореше само за долари и центове, но и те са част от него. Стиснатите с парите са стиснати и в други отношения или поне така съм установил аз. Но сега, като се замисля, обратното също не е вярно. Познавам много мъже, които пилеят пари наляво-надясно, но пак са си гадни копелета.

За първи път изричаше ругатня, но тя не се притесни. Даже й хареса. Думите му също й допадаха. Започна да си дава сметка, че при други обстоятелства с удоволствие би превърнала фантазията в реалност и би била с мъж като този, макар и за кратко. Отърси се от тази мисъл и установи, че действието й е колкото психическо, толкова и физическо, защото тялото й потрепери. Устните на Хенри се изкривиха.

— Какво беше това?

— Някой ходи по гроба ми^[1].

— И това ще стане някой ден. Няма защо да бързаме. Още едно?

— Не, пих достатъчно, поне тук. Но си прекарвам добре с теб. Имаш ли местенце, на което да отидем?

— Ти нямаш ли?

— Не живея сама.

— С мъж или жена?

Тя реши да не лъже за това, въпреки че Хенри я гледаше толкова изпитателно, сякаш бездруго не й оставяше избор.

— Мъж.

— Гадже?

— Понякога.

— Но не е сериозно.

О, представа си нямаш, помисли си тя, но предпочете да повтори предишния си отговор.

— Понякога.

— Но не и тази вечер.

— Не.

Той поиска сметката и плати в брой от пачка банкноти. Държеше я скришно от Кори, но изглеждаше дебела.

— В кой хотел си отседнал? — попита тя, докато се отдалечаваше от бара.

Опита се да го хване за ръката, но той се държеше на разстояние — не много, но достатъчно.

— Не съм в хотел, а на квартира в една къща.

Това беше необичайно, но не дотолкова, че да я накара да размисли. Апартаментите бяха друга работа — сградите бяха труднодостъпни, а в този бизнес достъпът беше сред най-важните фактори, но къщата не беше чак такъв проблем. Къщите бяха по-уязвими от апартаментите и определено по-лесни от хотелите, стига алармата да беше изключена. При хотелите винаги съществуваше риск от камери, а при по-хубавите — и от охраната. Мотелите бяха идеални, особено тези от големите вериги, които бяха толкова свикнали с доставките на пици и проститутките, че не обръщаха никакво внимание на непознатите, защото за тях всички бяха непознати, колкото и кексчета или бисквитки да предлагаха на рецепцията.

— Компанията ли ти я осигурява?

— Може да се каже… в определен смисъл.

Колата му беше паркирана на улица „Мидъл“. За нейно учудване, оказа се малка „Тойота“. Изглеждаше шикозна, ако боговете на феминизма можеха да й простят подобно обобщение.

— Под наем? — попита тя, докато се качваше. Вътре беше много чисто, но не миришеше на автомобил под наем.

— Да. От някаква малка фирма, която ползва компанията ни. Нямаха друго.

— Хм.

Тя се опита да си спомни колко е изпил Хенри. В началото й се беше сторило много, но сега си спомняше големи количества бавно топящ се лед и последни шотове „Джак“, които мъжът изливаше в старата си чаша. Той пиеше бавно през цялата вечер и Кори подозираше, че може да е погълнала доста повече от него. Но тя също бе внимавала и дори беше изляла цяла чаша, когато той отиде до тоалетната.

— Къде е къщата? — попита тя, когато потеглиха.

— В Йорк.

— Това е доста далеч от Портланд. Не можаха ли да ти намерят нещо по-близо?

— Бездруго непрекъснато шофирам. Всичко ми е еднакво далеч. Освен това обичам тишината и спокойствието. Никога не съм си падал по големите градове.

Кори спусна сенника с огледалцето и провери грима и зъбите си, а после го намести така, че да вижда пътя назад в страничното огледало. Там светеха фаровете на няколко коли. Едната трябва да беше тяхната.

Тъкмо се канеше да вдигне сенника, когато забеляза малко петно на огледалото. Наведе се напред, за да го погледне отблизо, въпреки че вече знаеше какво е: следа от червило. Нищо не каза, но откритието потвърди нарастващите й подозрения, че Хенри лъже за колата, а може би и за къщата, и за компанията. Кори беше свикнала с лъжите — успехът на цялото им начинание зависеше от тях, защото лъжите правеха хората уязвими, — но се разочарова. Не се уплаши, само се разочарова.

Но пък това я накара да се почувства по-добре от всичко, което предстоеше.