Джон Конъли
Време на мъчения (88)

88

Касандър беше чул изстрелите. Бяха слаби, но вещаеха зло. Беше предупредил синовете си да не нараняват жените. Ако стреляха те, то не беше по бегълките. Изпрати двама мъже на разузнаване. Върнаха се, щом откриха телата. Касандър не проля нито сълза. Нямаше време. Щеше да плаче по-късно, ако оцелееше.

По негова заповед Отрезът започна да се готви за битка. Мъжете и жените се екипираха с пушки и полуавтоматични оръжия. Изкараха на пътищата автомобили, натоварени с чували с цимент и торове — каквото и да, само и само да увеличат масата им. После спукаха гумите им и повредиха двигателите. След като блокират пътищата, повечето жители трябваше да се съберат в Квадрата, откъдето Отрезът щеше да се отбранява.

Те обаче не бяха много: едва около трийсетина възрастни. Отрезът оцеляваше благодарение на репутацията си и живееше на гърба на стара слава. Може би Оберон беше прав и времето му вече изтичаше. Ако беше така, нямаше да гние бавно и протяжно, а да лумне и изгори. И Мъртвия крал щеше да бъде част от това.

Отрезът бе крил Мъртвия крал само два пъти в историята си заради непосредствена заплаха. За тази цел в гората бяха построили специално укритие, но Касандър не възнамеряваше да го използва. Заля с бензин в и около бункера и възнамеряваше да се позиционира там. Щом настъпеше краят, щеше да се залости вътре, да драсне клечката и да загине заедно с Мъртвия крал.

Никълъс, един от синовете на Мика Моркамб, се приближи до него тъкмо когато Касандър изхвърляше последната туба от бензин в гората. Изглеждаше уплашен. Имаше защо: повечето жители на Отреза нямаше да преживеят настъпващата буря.

— Какво има? — попита Касандър.

— Холбъртови са избягали. Лън също.

— Как така?

— Автомобилите им ги няма. Заминали са.

Семейство Холбърт имаше трима синове, най-младият от които беше на седемнайсет. Семейство Лън имаха двама, двайсетина и нещо годишни. Силите на Касандър бяха намалели с почти една трета само с един удар.

— Кой знае за това?

— Засега само аз и Деймън.

Деймън беше по-малкият брат на Никълъс.

Касандър го стисна за дясното рамо.

— Дръж тази информация за себе си, ясно?

— Да.

Никълъс беше преметнал AR-15 през рамо. Беше дребен за възрастта си и пушката изглеждаше прекадено голяма за него.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита Касандър.

— Татко ме научи.

— Добре. Когато дойдат, няма да подбират по кого да стрелят. Видя какво направиха в Уейко. Жени, деца — всички загинаха. На властите им е все едно. Трябва да ги удържим колкото можем по-дълго, да ги накараме да преговарят с нас. Не можем да ги оставим просто да нахлуят тук, нали?

— Да.

— Ти си добро момче. Върви сега при баща си и брат си.

Никълъс се отдалечи, а пушката подскачаше на гърба му.

Касандър чу името си и се обърна. Наблизо нямаше никого. Ослуша се и отново го чу.

Този път разбра.

Той се върна в бункера и се изправи пред Мъртвия крал.

Вече в дома на Уотсън, Хенкел и Роб Чанър изслушаха Пейдж, която им разказа основните моменти от историята на двете жени. Шерифът нямаше време да чуе всичко, а и нямаше нужда. Вече искаше да убие някого.

Паркър стоеше облегнат на стената на дневната. Срещу него седяха двама мъже, които той представи като Ейнджъл и Луис. Като видя Ейнджъл, на Хенкел му се прииска да скрие портфейла си. Луис обаче го уплаши до смърт. Двамата били принудени да убият двама души от Отреза, за да измъкнат жените, и Пейдж го потвърди, като уточни, че въпросните мъже били Лусиъс и Мариус, синовете на Касандър. Версията им можеше и да е вярна. Хенкел я добави към списъка от неща, за които не му пукаше в момента. Въпросният списък нарастваше с шеметна скорост.

Бенедикт, синът на Закари Боуман, беше вързан с бодлива тел за дървената порта на Уотсънови, а отзад на врата му още имаше парче от дръжка за метла. Паркър го беше използвал, за да влязат в Отреза, разчитайки, че инстинктът на Бенедикт за самосъхранение ще им помогне да избегнат всички клопки. Когато Хенкел свали превръзката от устата му, той не каза почти нищо, освен нечленоразделни приказки за отвличания и убийства, така че Хенкел просто я запуши отново.

— И сега какво? — попита Паркър.

Хенкел го осведоми за пристигането на допълнителна огнева мощ в лицето на полицията и бронираните автомобили. Щеше да повика и националната гвардия, ако смяташе, че ще помогнат. Адски му беше писнало и кръвта му бе кипнала: единственият мотел в града гореше, повечето хора, с които стоеше в една стая, бяха участвали в престрелка на негова територия, Отрезът изнасилваше жени и правеше бог знае какво с така получените бебета, а собствената му приятелка току-що се бе опитала да го убие. Не виждаше как може да стане по-зле. Паркър намери начин.

— Какво ще направят в Отреза, когато видят всичкото това въоръжение?

— Ще се бият — отвърна Хенкел.

— Там има жени и деца.

— Някои от тях също ще се бият.

— Ще настане кървава баня.

Не това искаше да чуе Хенкел, но знаеше, че Паркър има право. Толкова много искаше да се разправи с Отреза веднъж завинаги, че не беше обмислил всички последствия.

— Каква е алтернативата? — попита той.

— Задръж полицията и бронираните автомобили, а ние ще се върнем в Отреза. Може да се разберем с Оберон. Той няма да иска да види как хората му измират.

— Той и хората му са изправени пред федерални обвинения в отвличане — възрази Хенкел, — а ако намерим доказателства и за друго, може и глави да падат.

— Не и в този щат.

Западна Вирджиния беше отменила смъртното наказание през 1965 г., а последните федерални процеси през 2007 г. бяха довели до замяна на смъртното наказание съответно с доживотен затвор без право на помилване или трийсет и пет години. С добри адвокати всеки от Отреза, обвинен в най-тежко престъпление, почти със сигурност щеше да избегне смъртоносната инжекция. Това беше инструмент за пазарлък.

— Може би си прав — съгласи се Хенкел. — Има само един проблем: кой знае дали Оберон още е шефът там? Той може да е кучи син, но го е грижа за тези семейства. Дори да е отговорен за нападенията срещу двама ни, вече щеше да знае, че най-добрата му възможност са преговорите. Щеше сам да ни потърси. Такъв е стилът му.

— Ако Оберон не държи юздите, кой тогава?

Хенкел въздъхна.

— Касандър Хоб. А вие с приятелчетата ти току-що убихте синовете му.