Джон Конъли
Време на мъчения (62)

62

Хенкел беше в групата, която влезе в Отреза от юг: бяха общо десет души, включително хората от Отреза, и се разпръснаха в редица, която позволяваше на всеки да вижда тези отляво и отдясно. Викаха името на Пери Лътър, изчакваха малко и продължаваха напред. Имаха по едно куче във всяка група, но нито едно не долавяше миризмата на Пери. Въпреки че не би го казал на глас, Хенкел не хранеше големи надежди да намерят младежа тук. Ако някой от Отреза беше замесен в изчезването му — или, не дай си боже, в убийството му, — вероятно си бяха взели поука от случая с Килиан и Хъф и го бяха заровили далеч от територията си.

Хенкел съзнаваше, че предубеждението му спрямо Оберон и хората му възпрепятства издирването. Напълно възможно бе Отрезът да няма нищо общо с бедата, сполетяла Пери — а несъмнено такава имаше, — което означаваше, че в момента губи ценно време и ресурси.

Но макар да нямаше преки улики, свързващи Пери с Отреза, Хенкел имаше почти двайсетгодишен опит в тази работа. Историята на Отреза, изпълнена с насилие и слухове за престъпни дейности, беше обществената тайна на окръга. Единственият спорен въпрос беше дали напоследък Отрезът е започнал да се укротява в името на по-конвенционален начин на живот — поне доколкото може да се очаква от изолирана общност, която се бе затворила в своята си земя и в която никой не носеше нормално име като Дейв или Стив. Може и да имаше известен елемент на истина в твърдението, че по-съмнителните дейности на Отреза са в застой, но това не означаваше, че са преустановени окончателно. Злото още витаеше там.

За Хенкел претърсването беше средство за натиск върху Оберон и хората му. При положение че разследването за Килиан и Хъф беше насочено в друга посока, това беше най-добрата му възможност. И ако Пери Лътър не се появеше скоро, Хенкел щеше да започне да повтаря името му по всички телевизионни канали и радиостанции и да говори с всеки журналист, който пожелаеше да го изслуша. Да сее семена на съмнение в Отреза. Натиск, натиск, натиск; скоро нещо щеше да се пропука. Сигурен беше в това.

Групата продължи напред. Кучето душеше и скимтеше. Когато Хенкел спря да се облекчи, изпитвайки леко удоволствие, че ще пикае в Отреза, му се стори, че вижда две деца да ги следват. Брайън Кибъл, който държеше железария в Търли и някак бе успял да оцелее трийсет години в бизнеса въпреки огромния „Сиърс“ до границата на окръга, изчака Хенкел да се върне и за кратко се смени с един от другите, за да се чуват.

— Видя ли ги? — попита Кибъл.

— Да.

— Гадни призрачета, жилави като чугун. От това място ме побиват тръпки.

— Гора и пръст, като навсякъде.

— Не е така и го знаеш.

Зад тях се появи Лусиъс, синът на Касандър, който проверяваше защо двамата мъже се бавят. Хенкел беше забелязал синината на лицето му от самото начало, но през последния час аркадата беше отекла и сега дясното му око стоеше наполовина затворено.

— Всичко наред ли е? — попита Лусиъс.

— Поемаме си въздух — отвърна Хенкел. — Трябва да сложиш нещо на това око.

— Удари ме вратата на пикапа.

— Да — рече сухо Кибъл, — вратите правят такива неща, ако им изскочиш ненадейно.

Хенкел си помисли, че различава следи от грайфер върху лицето на младия мъж. Може и да грешеше, но беше почти сигурен, че някой го е сритал с тежка обувка във физиономията. Ала не беше Пери Лътър: той винаги носеше маратонки, в слънце и пек.

— Трябва да продължаваме — каза Лусиъс. — Да не нарушаваме редицата.

Шерифът кимна и хвърли последен поглед през рамо. От високите до коляно треви го гледаше момиче, полускрито зад едно дърво. Носеше зеленикавокафяви дрехи, с които изглеждаше като част от пейзажа, сякаш фиданка.

Хенкел потрепери и й обърна гръб, за да продължи издирването.