Джон Конъли
Време на мъчения (87)

87

Първи я намери Лусиъс, следван от Мариус. Гейл седеше в купчина мокри листа и дращеше с нокти по жицата, увита около крака й. Вдигна очи към него, без да спира да дере собствения си крак, да разкъсва кожата и плътта си. Лусиъс си помисли, че ако я остави така, може да се опита да прегризе крака си като вълк в капан.

Той извади ножа си и й показа острието.

— Намери другата — нареди той на Мариус.

— Ами тази?

— Аз ще се погрижа за нея.

— Не бива да я нараняваш. Татко ни предупреди.

Татко ни предупреди. Майната му.

— Каза да не я убиваме — поправи го той. — Нищо не е споменавал за нараняване. Ти мисли за другата кучка. Хайде, върви. Не ми трябва публика за това, което смятам да направя.

Одел спря да се бори. Ръката, запушила устата му, беше черна, както и лицето до неговото, а гласът в ухото му казваше да мълчи и че те са на негова страна. Само дето Одел нямаше страна или поне не знаеше да има такава. А и кои бяха „те“? Видя още двама мъже, и двамата въоръжени, които се криеха зад дърветата, и трети, проснат на земята, с вързани зад гърба ръце, с парцал върху устата и парче бодлива тел около врата. Останалата част от бодливата тел беше намотана около нещо като дръжката на метла, превърната в инструмент за контрол — по подобен начин някои жестоки хора биха карали мечка да изпълнява номера. Одел не виждаше добре лицето на човека, но му изглеждаше познат. В едно беше сигурен: този мъж беше от Отреза.

На едно възвишение се появи друг човек, също от Отреза. В дясната си ръка държеше пушка. Вървеше предпазливо по пътеката, като гледаше внимателно в краката си, към гората, дори към клоните над главата си, като че ли това, което търсеше, можеше да се крие там като прилеп или птица.

— Покажи се — каза Мариус. — Колкото по-дълго се криеш, толкова по-зле за теб.

Той се спря, забелязал някаква следа на земята. Приклекна и допря пръсти в прясната кръв. После ги вдигна пред лицето си и я размаза с палец. Беше още топла.

Когато отново погледна нагоре, на пътеката пред него стоеше непознат мъж. Беше дребен и небръснат, с плетена шапка срещу студа. И той, като Мариус, държеше оръжие в ръка.

— Тихо — каза той, — и остави пушката на земята.

Някой по-опитен стрелец от Мариус би се подчинил с ясното съзнание, че е безполезно да се опитва да вдигне оръжие срещу човек, който вече е насочил дулото си към него. Може би дори би съобразил, че е най-добре въобще да не мърда.

Мариус обаче се паникьоса. Опита се да се изправи. Дори не беше сигурен, че възнамерява да използва пушката си. Никога не беше стрелял по човек. Нямаше и да го направи, защото Ейнджъл го уби в мига, в който коленете му се отлепиха от земята.

Лусиъс се беше надвесил над Гейл с разкопчан колан, когато изстрелът проехтя.

— Какво, по дяволите…?

Той бързо се закопча и отстъпи назад. Повика брат си, но не получи отговор. Може би Пейдж се беше опитала да му се изплъзне и той беше стрелял, за да я уплаши. Дано не я е ранил така, че да навреди на бебето, помисли си той. Това дете беше чисто злато.

По средата на склона към пътеката Лусиъс видя чифт маратонки. Едната беше кървава. Погледът му се плъзна нагоре по прилежно изгладените панталони, чистата риза и накрая — към спокойното, усмихнато лице на Пери Лътър.

— Казах ти, че ще се срещнем отново — каза Пери, само че от устата му излезе по-дълбок, басов глас.

Пери изчезна, а на негово място се появи черен мъж с бръсната глава и сребриста брадичка: насмешливият, опасен образ от бара в Портланд. Същият, който според оцелелите от „Драйдънс Ин“ беше убил трима от Отреза за същия брой минути.

Лусиъс пусна оръжието и вдигна ръце.

— Предавам се.

— Не ми пука — отвърна Луис и го прати да прави компания на брат си в пламъците на отвъдното.

Междувременно Хенкел беше зает с пламъците на този свят, и по-конкретно, с тези в едното крило на мотела, от което вече бяха останали само овъглени греди и пепел. Два противопожарни автомобила се бореха огънят да не се разпространи в другите части на сградата. Помагаше им лекият източен вятър, който отвяваше искрите и пламъците далеч от комплекса, към един неизползваем терен, където някога се бе намирал бар „Уитни“, прочут с нетолерантността си към посетители извън бялата раса. Местният рай на расовата сегрегация бе загинал през 1997 г., когато членовете на една афроамериканска банда на име „Л8“ се бяха отклонили от маршрута си — транспортираха две хиляди плика с хероин от Питсбър до Уиъртън с два автобуса — и бяха направили бара на трески с импровизиран взрив с амониева селитра.

Мортън Драйдън твърдеше, че не знае какво е станало през нощта, в която в мотела му се е разразила въоръжена схватка, последвана от опожаряването на една четвърт от стаите му, докато той и колегата му удобно са отсъствали от полесражението. Хенкел не се интересуваше особено какво знае или не знае Драйдън и само съжаляваше, че вятърът отклонява огъня, вместо да изгори цялото вмирисано свърталище. Хенкел знаеше, че Чарли Паркър е бил тук, а свидетели потвърдиха, че е напуснал мястото с още двама или трима мъже, за да проследят един от автомобилите на нападателите. Другите им два автомобила бяха изоставени на паркинга, но преднамерено запалени, за да затруднят разпознаването.

На Хенкел обаче не му трябваха документи и регистрационни номера, за да разбере, че това е работа на Отреза, който бе решил да се разправи с Паркър, само че неуспешно, точно както бяха пратили Нестор да го убие — още нещо, което не им се получи. Айрин Колтър беше затворена в една килия в шерифската служба под охраната на двама въоръжени помощник-шерифи. След арестуването й бе проговорила само за да поиска полагащия й се телефонен разговор и да се свърже с адвокат на име Даниъл Старчър в Чарлстън, за когото беше известно, че има връзки с Отреза.

Известена от Хенкел, щатската полиция вече беше на път, съпроводена от най-малко един брониран джип „Хъмви“ и MRAP-a^[1] на окръг Макдауъл. Последният беше закупен по Програма 1033 на Департамента за отбрана, което всъщност бе трик на правителството да продаде част от бронираната си техника, след като Афганистан и Ирак бяха спасени със смяна на режима и демократизация. Хенкел смяташе, че закупуването на бронирания автомобил е най-тъпото нещо, за което е чувал, като се имаше предвид, че шансовете някой в окръга да употреби мини за разрешаването на какъвто и да било спор, са близки до нулата. Сега обаче нямаше да влезе в Отреза, без цялата защита и огнева мощ, които можеше да си осигури, и сдобиването с MRAP започваше да му се струва доста добра сделка.

Мобилният му телефон иззвъня. Беше непознат номер.

— Хенкел — каза той.

— Паркър е.

Хенкел отдръпна апарата от ухото си и го обърна към огъня тъкмо навреме, за да се чуе грохотът от срутването на три стаи.

— Чу ли това? Това е звукът от горяща сграда. Къде си, по дяволите? Да знаеш, че си арестуван.

— В дома на Тиона Уотсън съм — отвърна Паркър. — Тя каза, че знаеш къде живее. Тук има две бременни жени, които са били държани в плен и многократно изнасилвани от Отреза.