Джон Конъли
Време на мъчения (40)

40

Цяло чудо беше, че Харпър Грифин въобще успя да намери колата си в тъмното. Ако не беше пиян на излизане от вкъщи, то към един сутринта определено вече беше. Обикаляше из някои от недотам здравословните питейни заведения на Портланд, докато не попадна на един мъж на име Бени Тоска, който омаза физиономията му със сос за пилешки крилца.

Тоска беше изхвърлен от едно от по-селските полицейски управления в щата за нещо си, свързано с проститутки, неправилно паркиране, бъкащо от плъхове жилище и опит за удавяне на кандидат-кмет, като подробностите за последното оставаха неясни, тъй като въпросният кандидат предпочете да не повдига обвинения. Вследствие на това шефът на полицията даде на Тоска избор: да се разкара тихичко и да спести някои неудобства на управлението, или да вдигне шум и почти със сигурност да свърши в затвора. Бени благоразумно прие първия вариант. Захвана работа като частен детектив, която също приключи в тресавището на незаконността и сега се занимаваше предимно с преследване на лоши дългове за малка кредитна компания, която действаше от един арменски ресторант близо до „Форест Авеню“, а през уикендите често работеше като охрана на стриптийз барове. Бени Тоска не харесваше никого, но особена ненавист хранеше към онези, които бяха успели в поприщата, в които той се бе провалил, тоест всички ченгета, детективи, бащи, съпрузи, стопани на кучета, собственици на бордеи, сводници и редови човешки същества.

Не че питаеше топли чувства и към бившите затворници, но Грифин притъпи обичайното му негодувание към осъдените нарушители, като неколкократно го почерпи, и много скоро Тоска му изсипа куп информация за Чарли Паркър, част от която може и да беше вярна. Въпреки известните преувеличения и жлъч, описанието на Тоска потвърждаваше това, което Грифин вече подозираше: този човек беше принципен, опасен и повече от способен да се изправи срещу Отреза.

Тоска излезе от бара, за да се върне към задачата си да следи за нежелани посетители в клуба, който го бе наел тази вечер, а Грифин тръгна към колата си, мъчейки се да си спомни къде точно я е оставил. Намери я зад една търговска сграда, облицована в кафяв камък, вероятно беше заключена за почивните дни. Някак си съумя да отвори шофьорската врата, но така и не успя да пъхне ключа в стартера. Прие го като знак, че може би не е препоръчително да шофира в това състояние. На това място надали щеше да привлече вниманието на патрулиращите ченгета, затова отпусна облегалката на седалката си назад и след секунди потъна в безпаметен сън.

Събуди се, когато някой залепи устата му с монтажно тиксо. Главата му също беше увита с него, прикована към облегалката. Опита се да се съпротивлява, но около тялото му и седалката бяха намотани найлонови ленти, които веднага се стегнаха. Едната минаваше през гърдите му и ефикасно ограничаваше движението на ръцете му, а другата — през гърлото му.

Пред предното стъкло на колата се появи Джабал. Грифин чу отваряне и затваряне на задната врата и Лусиъс застана до приятеля си. Държеше нещо в ръка, но в тъмнината не се виждаше какво.

Накрая някой отвори пътническата врата и трети мъж седна до Грифин. Той едва успя да извърне глава, за да го зърне, но мигом го позна. За последно го бе видял да лежи на плочките в мъжката тоалетна на „Оуки“ с разбита глава.

— Помниш ли ме? — попита Мариус и Грифин кимна.

Въпреки че ноздрите му бяха свободни, той едва дишаше. Изпитваше отчаяна нужда да изпразни мехура си. Съзнаваше, че в момента има по-съществени проблеми, но този му изглеждаше най-належащ. Ако беше повече философ и по-малко пиян, може би щеше да разпознае в това същия импулс, който кара осъдения на бесилото да се втренчи в някоя треска, шапка, лице — каквото и да е, но не и в непоносимостта на собственото си изчезване.

— Длъжник си ми — каза Мариус.

Мъчейки се да не повърне, Грифин се опита да му каже, че е направил всичко, за което са го помолили и че съжалява, че онази вечер в „Оуки“ е бил пиян до несвяст, точно какъвто е и сега.

— Шшт — отвърна Мариус, — скоро всичко ще свърши.

Грифин трябваше да се изпикае; толкова много му се пикаеше, че се разплака. Спомни си майка си. Опита се да задържи образа й в съзнанието си. Отдавна не се беше чувал с нея. Не беше сигурен дори дали тя знае, че вече е излязъл от затвора.

Мариус нахлузи нещо на кокалчетата на дясната си ръка и показа юмрука си на Грифин: беше си сложил стар, дървен бокс. После изнесе ръката си назад и му нанесе силен удар точно под ухото. Грифин усети как челюстта му се откача. Изкрещя от давещата болка. Мариус слезе от колата, а Лусиъс отвори шофьорската врата и започна да полива Грифин с бензин.

Грифин затвори очи и докато горивото се стичаше по лицето му, си представяше как майка му гали косата му с ръка. Миризмата пареше на ноздрите и лютеше на очите му, но той не ги отвори дори когато чу драсването на клечка кибрит, последвана от изненадания, гневен съсък, с който се запали остатъкът от книгата.

После Харпър Грифин също се запали и прогори пътя си към отвъдното.