Джон Конъли
Време на мъчения (74)

74

Рано на другата сутрин, след като се отби за кафе и поничка в „Шелби“, Хенкел обиколи Отреза отвън, но не забеляза нито хора, нито излизащи автомобили. Вечнозелените дървета формираха преграда около него: физически образ на непроницаемостта му. Беше вкарал издирвателни групи в Отреза, но ни най-малко не се бе доближил до разкриването на тайните му.

Изяде само половината от поничката си. Беше я поръчал, без да се замисли, но сега, докато хапваше нещо, което не му се полагаше, усети как сърцето го заболява. Трябваше скоро да определи дата за процедурата. Но тогава всичките му здравословни проблеми щяха да излязат наяве. Нямаше как да скрие нещо такова, дори да се възстанови бързо. И Отрезът щеше да се възползва. Шериф със сърдечно заболяване?

Хора, щяха да шепнат те, трябва да бъдем внимателни с гласуването за човек с такива слабости.

Отрезът отново побеждаваше. Осъзнаваше го. Отрезът винаги побеждаваше. Не се оцелява векове, ако не си се научил как да се справяш с онези, които ти мислят злото. Отрезът беше успял да се измъкне от уличаване в убийствата на Килиан и Хъф, а до момента избягваше и всякаква връзка с изчезването на Пери Лътър. Може би Айрин беше права: той беше допуснал проблемът да стане твърде личен и това вероятно го заслепяваше за истината. Но какво значение имаше в крайна сметка? Хората в окръг Пласи не желаеха края на Отреза. Те бяха свикнали със злината и дори вече не я разпознаваха като такава. С годините тя се беше разпръснала и беше пропила във всичко, така че трудно можеха да забележат присъствието й. Дори изчезването на Пери Лътър вече намираше обяснение сред местните: Пери е паднал. Получил е пристъп. Знаете как е с хората като него. Те са специални, но не живеят колкото нормалните. Отрезът ли? Не, не може да са наранили точно Пери Лътър. Никой не би го направил, не и в този окръг.

Законът, доколкото го имаше, служеше само за противотежест. Хората тук не обичаха Хенкел. По дяволите, дори не го харесваха особено. Никой човек, чиято длъжност включваше събиране на данъци, не можеше да се надява на любовта на народа.

Докато обикаляше около Отреза, Хенкел реши да остави заровете да се търкулнат както съдбата пожелае. Щеше да си запише час в болницата, щеше да каже, на когото трябва, защо ще отсъства, те щяха да прошепнат на другите, на следващата година той щеше да се кандидатира отново, а ако не го изберяха, може би щеше просто да се премести на запад, по-близо до децата си.

Той стигна до службата, където го чакаше съобщение: да се обади на майор Алвин Мартин от Щатската полиция на Западна Вирджиния.

Хенкел смътно познаваше Мартин от две-три конференции и няколко телефонни разговора, когато работите на окръга и щата се пресичаха. Позицията на Мартин беше предимно административна. Вече не участваше активно в разследвания, което вероятно обясняваше как успява да се пази толкова спретнат и чист. По някаква причина винаги напомняше на Хенкел за нов автомобил, който още не е излязъл от магазина.

Хенкел затвори вратата на кабинета си, седна на бюрото си и набра номера на Мартин. Беше директна линия и Мартин вдигна на второто позвъняване. Размениха си обичайните любезности, поинтересуваха се за здравето на семействата си, а после Мартин заговори за някаква междуведомствена инициатива за борба със сексизма в процедурите за наемане на хора — а задникът на Хенкел започна да се поти от скука. Не разбираше какво толкова спешно има в тези глупости. Мартин можеше да му изпрати имейл, който Хенкел по-лесно щеше да пропусне покрай вниманието си. Той не беше сексист. Един от най-добрите му помощници беше жена и сам я беше избрал. Тя беше един от двамата души, които му беше позволено да наеме в рамките на три години заради ограниченията в бюджета и липсата на пенсионирани или напуснали служители. Ако на Мартин му плащаха за такива глупости, то Хенкел определено искаше да получи част от парите, които щатът явно пилееше с шепи покрай „Джеферсън Роуд“.

Хенкел се беше замислил за други неща, така че му отне секунда да осъзнае, че Мартин е млъкнал.

— Кога спря да ме слушаш?

— Преди известно време. Нищо лично.

— Е, ако някой пита, кажи му официалния повод за обаждането ми.

— Има и неофициален ли?

— При вас ще дойде един човек. Казва се Чарли Паркър. Частен детектив от Портланд, Мейн.

— Ако иска да разглежда забележителности, няма кой знае какво да му предложим.

— Мисля, че е вдигнал мерника на Отреза.

Хенкел замълча.

— Защо? — попита накрая.

— Чете ли за онзи тип, който изгоря в колата си в Мейн?

— Харпър Грифин.

— Не е ли от вашите?

— Беше. Много отдавна не ни е безпокоил с присъствието си, благодарение на съдията, който го прати зад решетките.

Хенкел се поизправи на стола си. Не беше направил пряка връзка между подпалването на Грифин и Отреза. Нямаше причина. Но това беше интересно.

— Е, надали ще ви безпокои отново — отвърна Мартин. — Изгарянето, казват, бил начинът на Отреза да се разправя с хората, които ги разсърдят. В далечните мрачни времена.

— Така приказват. Грифин да не е бил приятел на този детектив?

— Силно се съмнявам. Един от клиентите на Паркър е изчезнал и има връзка с Грифин. Ще оставя той да ти разкаже останалото.

— Той ли те помоли да ми се обадиш?

— Не, той ме помоли да не ти се обаждам.

Хенкел взе една химикалка и започна да си драска бесило.

— Какво се очаква от мен, майоре?

— Ти решаваш. Опитът ми — горчивият ми опит — подсказва, че имаш два варианта: да му сътрудничиш или да откажеш, но което и да избереш, все тая. Той няма да спре, докато не свърши работата си.

— Мисля, че Отрезът са убили момчето, което издирваме, Пери Лътър — изстреля Хенкел. — Освен това съм почти сигурен, че са пречукали Килиан и Хъф. Също така смятам, че е възможно да държат една жена против волята й.

— Жена? Имаш ли доказателства?

— Засега не.

— Тогава остави Паркър да търси, но не си цапай ръцете. Ако намериш причина да влезеш вътре, със или без заповед, със или без Паркър, и ти трябва подкрепление, обади ми се, независимо по кое време на денонощието.

Той продиктува номерата на мобилния и домашния си телефон и шерифът ги записа на едно лепящо листче от железарията на Кибъл.

— Ако се изпречи на пътя им, ще го убият — каза после.

— Ще се пробват. Няма да са първите.

— Той е само един човек.

— Съмнявам се, че ще дойде сам. Доколкото съм чувал, движи се с въоръжена свита.

— Исусе Христе.

— Не мисля, че Исус играе някаква роля тук, но съм готов да се поправя, ако греша. Но… ако искаш да изравниш Отреза със земята, точно този човек ти е нужен. Моят съвет е да запалиш фитила и да се отдръпнеш настрани.

Хенкел погледна през прозореца си на север, като че вече виждаше дима, издигащ се над Отреза.

— И помни, че сексизмът е враг на добрата полиция — добави Мартин. — Ще ти пратя и плакат. Гледай да го закачиш на видно място.

Мартин затвори, после отново вдигна слушалката. След случая с Пътника ФБР бяха посетили окръг Хейвън — по-конкретно, агент Рос беше го посетил. Той поръча на Мартин да ги информира, ако Чарли Паркър някога се свърже отново с него, като ясно показа, че това не е молба и че няма крайна дата.

Мартин набра номера.