Джон Конъли
Време на мъчения (2)

2

Съпругата на Ормсби почина внезапно на четиридесет и малко години, когато самият той бе на тридесет и няколко. В определен смисъл това беше добре дошло. По това време Ормсби, Сивия, вече бе подхванал дългата си игра и се безпокоеше, че съпругата му, която съвсем не беше глупава, а и доста любопитна, можеше да прояви интерес към заниманията му. Понякога се чудеше дали, ако сърцето й не се бе пръснало така неочаквано, докато проверяваше твърдостта на авокадото на една тротоарна сергия — интересна подробност, заради която вече избягваше въпросния плод, — нямаше да се наложи сам да се отърве от нея. Дори не беше сигурен защо въобще се бе оженил. Подозираше, че е било жажда за сигурност, породена от белязаната от развод и озлобление история на собственото му семейство, както и спомена за майка му, чиито грижи се простираха дотам, да затопли лично готовите макарони със сирене, вместо да възложи и тази задача на единствения си син. Отношенията със съпругата му бяха топли, макар и почти лишени от страст, и не бяха затормозявали излишно нито единия от двама им.

Ала може би още тогава той подсъзнателно се бе опитал да изгради рамки на живота и самоличността си, които по-късно щяха да будят най-малко подозрение: Роджър Ормсби, радващ се на доволен, ако не изключителен брак, и търговия с бои и материали за декорация, която налагаше често да пътува, да спи в долнопробни мотели и да се храни предимно сам, но му даваше възможност да наблюдава и да се ослушва.

Чу блъскане от багажника и усили радиото: новинарската емисия по Националното радио — тъкмо предаване, каквото би се очаквало да слуша човек като него. Преди имаше навика да пуши лула и доволно си пафкаше, докато шофираше, но после научи за рака на гърлото и езика и реши, че Роджър Ормсби е достатъчно благоразумен, за да се откаже от това удоволствие. Но определено му липсваше. Сега не знаеше какво да прави с ръцете си.

Разбира се, трябваше бързо да убие момичето. Непланираните престъпления винаги бяха трудни. Може би нямаше да я отвлече, ако зимата не се беше просмукала във въздуха и не му бе дала повод да запали огнището в голямата си, стара къща. Щеше цяла нощ да я разпитва, за да научи колкото може повече за семейството й, а после щеше да я довърши: силен удар по главата, за да изгуби съзнание, после удушаване. Не искаше да я кара да страда.

После играта можеше да започне.

Размечта се за идните месеци и години.

Затова и не забеляза сенките на ловците, които го следваха.

Ормсби черпеше странно вдъхновение от низките конфликти в държави, които никога не бе посещавал и към които не питаеше никакви политически и социални интереси. Очароваха го военните диктатури в Аржентина и Чили, където редовно изчезваха хора, които се различаваха от режима, а семействата им оставаха да скърбят за видения, почти сигурни, че любимите им са мъртви, но неспособни да се сбогуват с тях, докато не идентифицират телата им и не ги положат в земята. А шансовете за това бяха нищожни, като се имаха предвид любимите методи на властите да хвърлят жертвите си живи от самолет в морето или, както в Чили, овързани за влакови релси, за да са сигурни, че няма да изплуват на повърхността.

Имаше ги, разбира се, и ирландските терористи, които отвличаха вдовици от домовете им и тайно ги изтезаваха, преди да ги разстрелят и да заровят телата им на някой пуст плаж. После се прибираха с чиста съвест при собствените си семейства и общности, за да се разминават с отчаяните, осиротели дечица по улиците. Вършеха това десетилетия наред — безумен танц на убийци и жертви, който продължаваше с години, защото всеки от тях познаваше другия, но не смееше да погледне истината в очите. Ормсби, с безграничната си поквара, мислеше, че с радост би станал борец за свобода, ако можеше да прекарва част от времето си по толкова приятен начин: да се наслаждава на нещастието на хора, потънали в неведение и несигурност. Садизъм, пречистен до най-голата му същност.

Стигна до дома си. Сви в алеята и отвори вратата на гаража. Той беше пряко свързан с пералното помещение, а през него се влизаше направо в мазето на къщата. Така можеше лесно да пренася жертвите си, без никой да забележи. Ормсби влезе в гаража, изключи двигателя и отново натисна копчето на дистанционното, за да затвори вратата. Вече бе слязъл от колата и се канеше да отвори багажника, когато забеляза, че вратата е замръзнала по средата на спускането.

С невярващ поглед той отново натисна бутона. Нищо. Вратата дори не потрепна, както би станало, ако механизмът е запецнал. Ормсби взе едно фенерче от рафта и я огледа отблизо, но не откри нищо нередно. Улицата изглеждаше пуста, но вратата не се бе затворила дори на една четвърт и макар да се спускаше мрак, още не беше достатъчно тъмно, за да е сигурен, че някой съсед няма да го види, ако се опита да пренесе детето.

При всички положения не можеше да остави вратата така. Гаражът бе свързан с алармата на къщата, която автоматично се деактивираше с бутона на дистанционното. Сега домът му бе уязвим, а нямаше как да извика някого да наглежда вратата — не и с това дете в багажника. Ясно чуваше ритниците на момичето, а капакът се тресеше от ударите.

Пробва отново с дистанционното и като по чудо вратата започна да се спуска. Ормсби затаи дъх. Този път тя спря на един-два пръста от земята. Не беше идеално, но отвън изглеждаше затворена. Щеше да я мисли на сутринта… когато момичето вече беше мъртво.

Светна лампата в гаража и чак тогава отвори багажника.

Детето се мяташе в чувала и пищеше. Беше успял да върже ръцете му със свински опашки, но не и краката. Те бяха останали свободни и най-доброто, което беше съумял да направи, бе да стегне чувала около пищялите му. Беше се наложило да го удари веднъж, за да го зашемети, но това не му харесваше и нямаше никакво желание да го прави отново.

— Ако продължаваш да вдигаш шум, ще ме принудиш да те ударя — каза той, — а аз не искам да те наранявам. Стой тихо и ме слушай.

Детето замря. Виждаше се как материята на чувала се спуска и издува върху устата му. Плачеше.

— Ще ти помогна да слезеш от колата. Ако се съпротивляваш, рискуваш да паднеш, а подът е твърд. А ако се опиташ да ме ритнеш, ще се наложи да те ударя, а аз не обичам да бия деца. Кимни, ако ме разбираш.

След малко видя, че момичето кимва.

— Добре. Сега ще ти помогна да излезеш.

Ормсби се наведе предпазливо над багажника и с право: веднага щом усети приближаването му, момичето се опита да го изрита, надявайки се да го уцели в главата с коленете или ходилата си. Обективно погледнато, духът й бе достоен за възхита, но той не можеше да рискува със счупен нос или посинено лице. Всяка рана би могла да предизвика подозрения дори когато ставаше дума за безобидния Роджър Ормсби.

Той отстъпи назад.

— Предупредих те. Караш ме да правя нещо, което не искам.

Момичето започна да плаче и да се гърчи в чувала. Ормсби тъкмо вдигна ръка, за да я зашлеви, когато на вратата се позвъни.

Той се ослуша. Не очакваше никого. Можеше да си затрае и да се надява, че който и да е дошъл, ще си тръгне. От друга страна, възможно бе някой от съседите да го е видял как се прибира с колата и ако не му отвореше, щеше да предизвика тревога. А последното, което му трябваше, бе някой да повика полиция.

Ами ако това беше полицията? Ако някой го беше видял? Улицата изглеждаше празна и пуста, но човек никога не можеше да бъде сигурен…

Отново се позвъни. Ормсби удари момичето, за да я накара да млъкне, и затвори багажника. Прекоси къщата и светна лампата в коридора. През стъклената врата се виждаше висок силует.

Ормсби спря на метър и половина от вратата.

— Кой е? — провикна се той, но отговор не последва.

Провлече крака на място и пробва отново.

— Кой е? Какво искате?

Накрая новодошлият се обади. Гласът му прозвуча като на чернокож.

— Доставка за господин Коул.

Ормсби си отдъхна.

— Сбъркали сте къщата. Коул живее на номер 1437, от другата страна на улицата. Тук е 1436.

— Сигурен ли сте? На пакета пише 1436.

— Е, има грешка.

— По дяволите — изруга куриерът и силуетът му се обърна да огледа улицата. — Там май няма никого. Бихте ли приели пратката, за да ми спестите едно разкарване?

Полази го тръпка на безпокойство.

— Не — отвърна той. — Не отварям на непознати по тъмно.

— Още не се е мръкнало.

— Няма значение.

— По дяволите — изруга отново мъжът. — Хубаво, приятна вечер.

После си тръгна. Едва когато чу стъпките му да се отдалечават по пътеката, Ормсби влезе в дневната и надникна през прозорците, за да се увери, че си е отишъл. Онзи носеше яке и не приличаше на другите куриери, които бе виждал, но когато се спря на тротоара, се видя, че държи кутия в ръцете си. Сви надясно и се скри зад високия плет, бележещ границите на имота. Ормсби почака малко, но непознатият не се появи отново.

Той се върна в гаража и отвори багажника.

Чувалът лежеше проснат върху гумената подложка.

Момичето го нямаше.