Джон Конъли
Време на мъчения (66)

66

Четирите издирвателни групи се движеха през Отреза и постепенно се приближаваха към Квадрата. Оберон поддържаше дискретна връзка с всички през късовълновите радиостанции, които Отрезът предпочиташе да ползва на своя територия пред мобилните телефони. Използваше и помощта на няколко деца, които му донасяха информация. Когато групата на Хенкел стигна до Квадрата, децата вече не ги следяха, а бяха изчезнали обратно в гората.

Посрещнаха ги мъже и жени с топла супа, прясно изпечен хляб и кани с кафе. Хенкел познаваше повечето лица и имена, макар някои от по-възрастните да излизаха толкова рядко от Отреза, че му беше трудно да си ги спомни. Всички те наблюдаваха натрапниците с мълчалива враждебност, подправена с леко любопитство: за пръв път от години, със сигурност отпреди времето на шериф Дъгар, толкова дълбоко в Отреза навлизаха външни лица.

Хенкел отпиваше от кафето си и се разхождаше из Квадрата с преувеличено спокойствие. Попиваше всичко, което виждаше, отбелязваше си разположението на къщите, другите постройки и пътеките, пресмяташе разстоянията помежду им. Щом се прибереше у дома, щеше да начертае карта на Отреза по наблюденията си, а после щеше да допълни информацията от другите си колеги. „Гугъл Карти“ не вършеше работа по отношение на Отреза — като се изключи Квадратът, по-голямата част от земята беше покрита с вечнозелени гори и дори по-главните пътища бяха достатъчно тесни, за да бъдат затулени от клоните.

Оберон стоеше до стъпалата на най-голямата къща и наблюдаваше движенията на Хенкел. Беше поел премерен риск, като позволи на шерифа да претърси Отреза. И двамата знаеха, че това е най-вече показна акция. Пери Лътър не беше влязъл в Отреза, а и да беше, какво? Ако лежеше някъде безпомощен или мъртъв, щяха да го открият само ако се спънеха в него. А претърсването беше повече от повърхностно. Оберон съзнаваше, че действителната цел на Хенкел е да забие флаг в Отреза, да покаже, че няма намерение повече да търпи феодалното владение. Претърсването представляваше значителна ескалация на враждебността между шерифа и Отреза, но все още не се знаеше дали Хенкел ще събере достатъчно улики, за да отправи по-сериозно предизвикателство. Не беше сигурно и дали Оберон и останалите ще успеят да изчакат до края на мандата му, преди да се погрижат да бъде наследен от някого, който е съгласен да ги остави на мира.

Хенкел не беше видял Касандър, а заместникът на Оберон трудно оставаше незабелязан. Сякаш той, по свой си начин, изпитваше още по-силно закрилническо чувство към Отреза. В случая обаче, изглежда, беше оставил по-неуравновесения от двамата си синове да бъде неговите очи и уши. Лусиъс седеше на една маса, изработена от масивна дървена плоскост, видимо отрязана от ствола на вековно дърво и подпряна на четири по-малки дънера, по които още имаше парчета кора, и дялкаше ръба й с дълъг нож. Вниманието му беше фиксирано върху ножа и дървото и единственото, което за миг го разсея, беше погледът, който Оберон му хвърли, а Хенкел не пропусна. Враждебността му беше гола и ясна като острието в ръката на Лусиъс.

Какво ли си свършил, та да си заслужиш ритник от Оберон в лицето? — почуди се Хенкел. Ако с Оберон не бяха врагове, щеше да го посъветва да внимава около Лусиъс особено когато младежът държи нож в ръката си. От друга страна, Оберон едва ли се нуждаеше от този съвет. Ако не беше осъзнал заплахата, която рижавият представляваше, независимо по каква причина, то не беше негова работа да управлява Отреза и вероятно не след дълго някой друг щеше да заеме мястото му: може би Касандър, но не и самият Лусиъс. Никой в Отреза не беше толкова луд, че да следва младежа. Брат му, Мариус, също не беше гений, нито надарен с особена харизма, но поне не беше толкова луд. Но не беше и водач. Ако нещо се случеше с Оберон, Касандър щеше да заеме мястото му. Хенкел не беше сигурен какво да мисли за това. Оберон не беше цвете за мирисане, но поне се държеше разбираемо, докато Касандър си оставаше загадка.

Шерифът се спря в северния край на Квадрата. През дърветата забеляза дълга постройка, подобна на барака, с ламаринен покрив и тесни процепи вместо прозорци. Не я беше видял досега, а и тъй като неговата група беше дошла от юг, нямаше причина да минава оттам. Огледа се. Роб Чанър говореше с приятелчетата си, застанал с гръб към шерифа. Чанър беше реорганизирал групите, които бяха влезли в Отреза от север, запад и изток, което Хенкел установи едва когато четирите екипа се събраха в Квадрата. По-късно щеше да поговори с него за това, не му беше мястото да го обсъждат тук. Във всеки случай групата на Чанър трябва да беше огледала постройката.

От дясната страна на Чанър стоеше Кайл Фогъл, също от неговата група. Кайл беше свястно момче, но лесно се подвеждаше. Искаше да стане помощник-шериф, но веднъж вече се беше провалил на писмения изпит — и вероятно за добро, поне според Хенкел.

Хенкел се приближи до Фогъл и се поинтересува как е минало претърсването. После, като че ли подсетен от нещо, го попита дали групата му е огледала постройката зад гърба му. Фогъл отвърна, че не е. Оказа се, че екипът на Чанър не е вървял направо от север на юг, а бавно е завивал на югозапад, така че с групата от запад са се срещнали на малко под половин километър от Квадрата и са влезли по-скоро от тази посока, отколкото от север.

Хм, помисли си Хенкел, може би все пак съм подценил Кайл Фогъл. По-късно трябваше да си поговорят пак за онзи писмен тест. Засега му благодари, изля остатъка от кафето си и се запъти към постройката.